До майката, чието бебе е в интензивно отделение на осми март

Виждам те в съзнанието си. Стоиш до кувьоза. Стоиш и тъгуваш по изгубената си мечта - красиво раждане и здраво, розово бебе. Бебе, като тези от списанията, с пухкави ръчички и гънки на крачетата. Щастливи мигове. Изписване с цветя, радост, усмивки, красиви пожелания. Но вместо това...

Виждам те в съзнанието си. Изписват те от болницата... с празни ръце. Без бебе в прегръдките ти. Прибираш се. В празната детска стая, с празната кошарка. Необлечените бебешки дрешки. Недокоснатите играчки. Все още би трябвало да си бременна, но няма бебе в утробата ти. Празнина. Самота. Вина. И погледите на всички твои познати - какво се случи, къде е бебето ти?

Виждам те в съзнанието си. Сълзите се стичат по лицето ти при мисълта за всички процедури, които това малко и нежно същество трябва да изтърпи. За да живее.

Виждам те в съзнанието си. Страдаш, обвиняваш се, защото мислиш, че лекарите и сестрите знаят повече за собственото ти дете, отколкото ти самата.

Чувам мислите ти в главата си. "Какво ще стане ако" ... толкова много възможности и различни сценарии минават през мислите ти.


"Ще оцелее ли?", "Ще диша ли?", "Ще се пребори ли?", "Ще чуя ли първите сладки бебешки звуци", "Ще чуя ли сладкото бебешко гукане?", "Детския смях?", "Ще видя ли първите стъпки", "Ще бяга ли с другите деца?", "Ще прави ли пакости?", "Ще чуя ли първите думички и сладкото "Мамо, обичам те?" ....

И още хиляди, хиляди въпроси. И толкова много несигурност. Страх. Тягостно чувство, което обхваща всеки, сблъскал се с неизвестното.


Виждам те в съзнанието си. Отиваш до болницата с надеждата, че днес ще видиш детето си. Днес ще те пуснат до кувьоза. Ще те оставят да погалиш детето си. Да му говориш. Измиваш си ръцете поне три пъти. И отново - с дезинфектант. Всичко трябва да е идеално чисто и безопасно.

Отиваш с усмивка. Поздравяваш всички за деня на жената. Надяваш се, че днес всички са усмихнати и еуфорични. Дори може да имаш късмета да гушнеш бебето си. Или дори по-хубаво - да чуеш добри новини. Качи 20 грама. Диша самостоятелно. Инфекцията е овладяна..... Или пък още по-хубаво, дори невъобразимо хубаво.... "Скоро ще сте си вкъщи".

Виждам те в съзнанието си. Опитваш се да разбереш всичко, което се случва с твоето бебе. Да научиш сложната терминология. Искаш да прочетеш всички истории на малки бебета, които днес са вече големи и силни деца. Опитваш се да разбереш какво ти казват лекарите. До преди няколко дни или седмици изобщо нямаше представа какво е пулсоксиметър, перфузор, респиратор, сърфъктант, мозъчни вентрикули ... десетки нови думи, които те плашат, но нямаш избор, защото ТРЯБВА да знаеш какво се случва, какво да очакваш.

Виждам те в съзнанието си. Някой ти е казал, че няма нужда да се притесняваш за кърменето. Това бебе е толкова малко, че не е ясно дали ще оцелее. По-добре не си губи времето с изцеждане на кърма. Но ти ВЯРВАШ в сърцето си, че за теб и за бебето ти няма нищо по-смислено в този момент. Ти вярваш, че твоето бебе е силно. Ти знаеш, че е истински герой и ще се справи с всичко, което ви е поднесла съдбата. Изцеждаш на всеки 2-3 часа, капнала от умора, но пълна с надежда.

Виждам те в съзнанието си. Главата ти ще се пръсне от цялата тази информация. И несигурност. Никой не дава надежди, никой не прави прогнози, никой не казва нищо за бъдещето.

Виждам те в съзнанието си. Постоянно ровиш в интернет за нова и нова информация. Говориш с други родители. Пишеш в интернет групи. Знаеш, че това крие своите рискове, но искаш да си максимално информирана. Сега си МАЙКА.

Виждам те в съзнанието си. Опитваш се да балансираш, да си върнеш поне част от "нормалността". Опитваш се да си позитивна. Да се усмихваш. Но не е толкова лесно. Дори на този ден, в който всички празнуват. Някои дни са по-трудни от други. Виждаш бременни жени по улиците и усещането на празнота те обзема отново. Виждаш как приятелите ти споделят снимки на усмихнати деца с букети и мили картички за празника и си мислиш "Дали и аз ще изпитам някога такова щастие?"

Виждам те в съзнанието си. Понякога просто стоиш и се молиш "Нека, нека скоро се приберем вкъщи". Чувам те сякаш в своята собствена глава.

И на този специален ден - ден на жената, но също и ден на МАЙКАТА, искам да знаеш, че всички ние, майките на преждевременно родени деца, чувстваме болката ти като своя. С теб сме. Боли ни, но също ЗНАЕМ, че тези малки герои могат да се справят с извънредни трудности. И твоят герой ще се справи. Ще се пребори. Ще диша самостоятелно. Ще гука. Ще се смее. Ще изрече първите си думички. Ще видиш първите несигурни стъпки. Ще благославяш денят, на първите му бели. Ще си казваш един ден "Молих се да видя първите стъпки, а сега не мога да го хвана". И след време самата ти ще виждаш в съзнанието си всички етапи, през които минават майките, които тепърва се сблъскват с тези невъобразимо тежки моменти. Ще им даваш сили и кураж. Ще им вдъхваш вяра с историята си, знанията си, опита си.

Съжалявам, че на този специален ден ти не се чувстваш специално. Съжалявам за болката ти. Съжалявам, че майчинството ти е започнало не по начина, по който всички ние мечтаем.

Но не съжалявам за уроците, които всички ние учим по пътя на собствената си болка и изпитания. Защото те ни променят. Завинаги. Към по-добро. Правят ни по-силни. Карат ни да осъзнаем неща, които до скоро дори не са минавали през съзнанието ни.

Защото има преживявания, които превръщат личната ни болка в мисия, а мъката и изплаканите сълзи в двигател на значими каузи.

Надя Дренска,
Фондация "Нашите недоносени деца"

Банер

Консултация с психолог

Михаела Виденова - клиничен психолог Михаела Виденова
клиничен психолог
Консултация с психолог
ПРИЕМНО ВРЕМЕ
четвъртък от 18:30 до 20:00 ч
след предварително записване на
mvidenova@premature-bg.com