За Детската болница: една битка, която трябва да водим заедно

През последните месеци се стремим да ви запознаваме отблизо с нарастващите проблеми в българското здравеопазване и в частност - със системните проблеми в областта на детското здравеопазване. Става дума не само за острия недостиг на специалисти в цялата страна и гарантирането на достойното им заплащане, но и за проблеми във финансирането на дейността на лечебните заведения като цяло - невъзможност за закупуване на животоспасяващи медикаменти, а понякога и на основни санитарни консумативи. Към всичко това се прибавят и проблемите, произтичащи от изискванията и регламнетите на НЗОК, които възпрепятстват работата на медицинските специалисти в степен, застрашаваща човешки животи. Всичко това не подминава и единствената педиатрична болница в България - СБАЛДБ “Проф. Д-р Иван Митев”, дори напротив - сполита я с пълна сила. С дълбоките проблеми на лечебното заведение, ни запознава д-р Адил Кадъм, педиатър.

“Хората, които ме познават, ще потвърдят, че аз далеч не съм онази много мила, сладникава до диабетна кома и любезна по английски стандарт, застаряваща леля доктор, с която са свикнали да отъждествяват жените педиатри. Същите ще потвърдят, че педиатрията е целия ми живот. По тази причина за мен е безумно важно педиатрията в България да бъде спасена. Далеч съм от мисълта, че мога да оправя цялата здравеоМразна система, но знам, че е нужно нещата да се кажат ясно, така че да разберат всички каква е реалната каша, в която сме затънали.” - така започва поредицата си от публикации в социалната мрежа д-р Кадъм.

Може би голяма част от вас, по една или друга причина, са чували визионерските идеи на държавата за създаване на първата обединена детска многопрофилна болница (или “Детски здравен парк”). Докато тази идея обаче продължава да живее предимно в сферата на добрите намерения, то единственото педиатрично лечебно заведение, което изпълнява в голяма степен функцията на Национална педиатрична болница, е именно СБАЛДБ “Проф. Д-р Иван Митев”. Докато управниците се занимават с това коя сграда ще е по-подходяща за целта и как точно да изглежда арката ѝ, то хората, работещи в “розовата болница”, както я наричат някои от пациентите ѝ, се опитват да лекуват въпреки всички рестрикции и ограничения, на границата на възможното - ситуация, до която са доведени именно от управляващите “визионери”.

“Нали осъзнавате, че "болница" всъщност означава не сградата, а хората, които работим в нея. В нашата болница има уникални звена, в които ние се грижим за пациенти от цялата страна. Приемаме патология, която се отказва от всички масови педиатрични отделения. Това е една от причините да смятаме за свое, а и на пациентите си право да не бъдем третирани, като всички останали. [...]”

В позицията си д-р Кадъм и колегите ѝдефинират три основни искания, за да бъде спасен животът на педиатричната болница:

1. Осигуряване на специален статут на СБАЛДБ “Проф. д-р Иван Митев”.

2. Отпадане на лимитите за детското здравеопазване.

3. Достойно заплащане на труда на работещите.

“За същата тази болница не се намира политическа воля у властимащите, да ѝ отредят специален статут, с който да премахнат лимитирането на приема, да осигурят финансиране за адекватна апаратура за диагностика и лечение, както и адекватни заплащания за труда на квалифицирани медицински кадри.

Представете си ситуацията: Вашето дете има инфекция на отделителната система, която е тежка и налага болнично лечение. Вие идвате в нашата болница, където има клиника по детска нефрология, чийто капацитет вече е запълнен. На горния етаж има друга клиника, да кажем по ревматология, в която има свободно място и детето Ви може да бъде прието. До този месец нямахме проблем да го направим, защото освен тесни специалисти, ние сме основно педиатри. От сега вече, не е така. Здравната каса няма да заплати престоя и лечението на Вашето дете, защото кодът на леглото в ревматология е различен от кода на диагнозата на детето Ви.

Всички поискахме промяна на статута на болницата, отпадане на лимитите и нормализиране на заплащането, за да могат да дойдат нови кадри и да спасим болницата си, която независимо от всички свои негативи, все още е единственото лице на педиатрията в България.”

А защо е необходим специален статут за Педатрията и защо, като единствена детска болница, тя не би могла да функционира като търговско дружество (както ясно виждаме през последните години, всъщност никое лечебно заведение не успява), д-р Кадъм обяснява:

“Ще го обясня, като прост лекар, който не разбира от финанси и бизнес. Недопустимо е единствената детска болница в страната да бъде търговско дружество и да се очаква да реализира печалба, като такова, за да се самоиздържа. Недопустимо е да има за единствен начин за получаване на приходи, договор с монополиста НЗОК.

Не може цената на клинична пътека да е по-ниска от цената на едно единствено изследване, което може да е основно и решаващо за диагнозата, или почти, колкото него. Не е допустимо да няма калкулиран труда на медицинските кадри. Не е допустимо да се търгува със здравето на децата. Не е допустимо да обяснявам на родителите, че не мога да пусна всичко необходимо, защото "касата не заплаща". Не е нормално да трябва да изпиша децата до 10:00 ч. и да приема новите след това, защото иначе "касата отчита надхвърляне на броя заложени легла". Не е нормално да се чака с месеци за планов прием, защото "касата е наложила лимити". Не е нормално, уж лекар, директор на НЗОК да налага подобни лимити.”

Отдавна задълбочаващата се криза в детската болница изсмуква силите на специалистите, работещи там, до степен, в която много от тях не се оплакват, не протестират - нямат енергия за това, защото цялата налична, с която, като по чудо, все още разполагат, е съсредоточена в това, въпреки реалността, в която са поставени, да продължават да лекуват и да се грижат по най-добрия възможен начин за пациентите си. Често това коства не само личното им време, защото се налага да покриват дежурство след дежурство без почивка, поради липса на достатъчно специалисти, това коства тяхното собствено здраве и възможността да откликнат дори на елементарни свои и на семействата си нужди. Разбира се, винаги можем да кажем “никой не ги кара да го вършат, това е техен избор”, когато обаче човек припознава работата си като призвание, като дълг, който изпълнява, ако ще светът да се свършва, когато човекът Е това, което върши...то “върви си, щом не ти понася” просто не е опция.

Тогава единственото решение остава бунтът, насочен навън, към тези, които имат задължението да поемат своята отговорност за случващото се, така както го правят специалистите в Педиатрията.

“Често се чуват коментари за т.нар. "микропедиатри". Малко ми е весело, като чуя това определение за колегите неонатолози (не е грешно) и причината е, че всъщност това са едни от най-големите сред нас, ако изобщо се мери такова нещо.

Всички се радват на закупени кувьози, което определено е важно, но рядко някой се замисля от какво точно има нужда тази особена част на педиатрията. Тъй като говорим точно за нашата болница, нека Ви разкажа някои неща.

В нашата болница, клиниката по неонатология е една малка болница в болницата. Поради естеството на своята работа, рисковете за техните малки бойци и голямата натовареност, ние рядко се виждаме с колегите освен на сутрешните рапорти. Дори в самата болница малко хора знаеха, че колегите покриват график с една медицинска сестра на смяна (20 мъничета, които трябва да бъдат обгрижвани, защото са сами, без мама). Малко хора знаеха, че лекарите поемаха задълженията на медицинските сестри, за да не спира работата. Още по-малко пък са тези навън, които знаят какво е натоварването в едно такова отделение. Почти никой от Вас не знае, че в основата на тяхната работа не лежи само нуждата от кувьози, а и нуждата от пространство, скъпи медикаменти, постоянно обучение, за да могат да предоставят съвременна и качествена неонатологична помощ. Можете ли да си представите как работи човекът, който преди и след нощна смяна остава, за да къпе и храни малките безценни съкровища? Знаете ли какъв контрол е нужен, за да не позволиш на треперещите си от умора ръце, да те подведат. Това са хората, които не могат да Ви отделят повече от няколко минути в коридора, защото няма къде да Ви приемат и нямат повече време, в което да Ви успокоят, да обяснят повече неща. Нямате време да се запознаете добре с микропедиатрите, за да видите колко са големи, въпреки това "микро". Те също са на път да си тръгнат, като всички нас, а трябва да сме честни, че ние не можем да покрием и малка част от тяхната работа.”

В детската болница цената за живота и здравето на пациентите често се заплаща от самите лекари, буквално и то във всеки възможен смисъл.

“Детската болница е място, в което се сбъдват, променят, изчезват и се раждат много мечти. Това е необикновено място. Въпреки че лекарите са свързани повече с човешката болка, педиатрите сме от малкото щастливци, които се радват на това да наблюдават и да се грижат за здрави деца, макар и не в болницата. В нашата болница често сме свидетели на родителските сълзи, но също толкова често сме свидетели и на усмивки. Естествено сълзите на децата и усмивките им струват повече от всичко останало в нашата работа. Може би затова, дълго време властимащите се опитват да ни ги оставят за единствено заплащане. В интерес на истината, много от нас биха били съгласни, стига да можехме да си платим сметките с тях.

Детската болница е място, в което лекарите, в някои случаи достигнаха кулминацията на вица "плащам си, за да работя" - ние нерядко сами купуваме лекарствата за пациентите си, пътувайки в чужбина, защото системата в България е толкова тромава, че всяка година осигуряването на нерегистрирани в страната медикаменти за спешни състояния, стига едва до там да се даде един списък, който остава да събира прах на нечие бюро. На някои от нас ни се случва и да плащаме пътните на пациентите за да могат да доведат децата си за контролни прегледи и лечение или пък да губим часове, за да осигурим финансиране за тях.”

Д-р Кадъм пояснява, че заплатите на специалистите по здравни грижи покриват малко над 50% от заложените в Колективния трудов договор за специализирани университетски болници за 2018 г., а заплатата на лекарите - 65% от заложените в КТД.

“В България, хората, които са далеч от медицинските среди, са свикнали да си представят два вида медицински сестри - млади, усмихнати и приветливи момичета от рецепциите на частните клиники и озлобени, крещящи лелки, които се чудят на кого да си го изкарат за мизерната си работа в държавните болници. Всъщност това е сериозно стереотипизиране, но да се върнем към нашите медицински сестри. Свикнали сме да им казваме "нашите момичета", макар че на някои от нас биха могли да са ни майки, а на най-младите колеги, някои от медицинските сестри могат да им бъдат баби, без никакво преувеличение. Какво представлява феноменът педиатрична медицинска сестра? Това е онзи човек, който Ви посреща в отделението, попълва един куп, предимно ненужна документация, играе ролята на буфер и посредник между Вас и лекаря, бива ритан, хапан, блъскан и удрян от децата, когато трябва да им вземе кръвна проба. Това е съзаклятник, когато искате да си видите листа с изследванията или да поискате да излезете от отделението. Това е човек, чиято работа дори не осъзнавате колко е важна, защото никога не Ви е липсвала. Това е човекът, който остава да Ви утешава, след като ние си тръгнем. Това е човекът, който помага да Ви обучим, когато става дума за контрол на хронични заболявания. Това е най-дефицитната част от нашия екип. Поради липса на медицински сестри, а то кой ли би дошъл за заплата надвишаваща само с 40 лв. минималната работна заплата, сме принудени да работим с колеги в напреднала възраст, които не са подходящи за тежестта и напрежението на нашата работа. Не са един и два случаите, в които се стига до реанимиране на хора от екипа, защото работата ги убива. Заради неадекватното ни положение, стигнахме до това да нямаме дори по една сестра на смяна, за да покрием графика си, заради което се молехме на бивши колеги за "лична услуга" - да поемат 1-2 дежурства. Заради това, че нямаме достатъчно медицински сестри, а и няма желание и възможност да се заплащат надработени часове, някои клиники се налага да затварят всяка събота и неделя, като по този начин липсва тясно специализиран персонал, когато се появи спешен случай от компетенцията на съответната клиника. Това е така, защото с работата си в определена клиника, освен общата сестринска квалификация, медицинските сестри придобиват допълнителни умения, които ги правят незаменима част от екипа.”

Всяко търпение има своя край.

Този край идва, когато търпението се превърне в търпене, в синоним на злоупотреба - с търпящия и с тези, заради които търпи. Когато коства достойнството - на търпящия и на тези, заради които търпи. Тогава заставаме пред два изхода - обединение и бунт… или всеки да се спасява “поединично”. Второто би било по-лесно за управляващите, но би означавало сигурен край за всички нас.

“Ако продължава да се налага да правим компромис с живота и здравето на децата, тогава ще си тръгнем.

Може би усещате упрек в думите ми. Така е, защото всеки има своята отговорност. Всеки е редно да поеме своята вина, а като членове на това общество и търпящи тези управляващи, е крайно време и ние да поемем отговорност.”

В резултат на категоричния отказ на д-р Кадъм, колегите ѝ, както и всички граждани, които отказват да приемат случващото се със СБАЛДБ “Проф. Д-р Иван Митев”, Министърът на здравеопазването се съгласи да приеме представители на персонала на болницата, заедно с борда на директорите, на 17.04 в 13:00 часа.

Ще завършим този разказ във фрагменти, който неизбежно ще има своето продължение, с едно послание към управляващите, което д-р Кадъм оставя в една от публикациите си:

“Това, с което не сте наясно е, че животът е по-неморален продажник и от Вас. Днес Ви глези, утре Ви беси.”



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446