Моята история започва през пролетта

Една по-различна история, тази на Йорданка Янкова - за невидимите нишки, които свързват братя и сестри.

Здравейте,

пише Ви едно вече пораснало 32-годишно недоносено бебе :)
Казват, че връзката на едно дете с майката не свършва с прерязването на пъпната връв, свързаност която се обяснява с инстинкти, усещания, които са понятни само на една майка към рожбата й и на рожбата към своята майка, но има една друга връзка, която според мен е много по-дълбока, това е онази невидима нишка свързваща братя и сестри, и единствено необяснима за тези, които никога не са я почувствали...

Моята история започва през пролетта, по времето когато цъфтят вишните, когато света се събужда за живот и любов. Велики четвъртък сутринта,... и ето ме и мен... Никога не съм чувствала рождената си дата като празник, но с настъпването на Великденските празници, когато дойде моят четвъртък, усещането е някак си по-особено...

Причината, за да поизбързам, е токсоплазмоза. Заболяване, което предизвиква изтъняване на плацентата, съответно и евентуално преждевременно раждане. И не, майка ми не се е заразила чрез контакт с котка, тя дори не им симпатизира чак толкова, истината е, че се е заразила на работното си място,... да, точно там, тъй като по професия е транжор и най-вероятно е опитала термично необработено месо.

Аз съм второ дете в семейството, но за съжаление първото бебе не оцелява, не съм разпитвала, защото знам, че това ще предизвика болка, само знам, че и първото раждане е било по-рано от предвиденото, предполагам майка ми още тогава е била заразена, но аз явно съм имала малко повечко късмет :)

И ето ме и мен, за щастие без каквито и да било травми, единствения видим спомен от по-ранното ми появяване е един малък белег, по-скоро приличаш на малка бенка, мястото от където са направили смяна на кръвта. Петнадесет дни в болницата, които мога да усетя само по спомените на майка ми. Знам, че баща ми опитвайки да я успокои я питал:

"Е, добре де, невясто (така я нарича и до ден днешен), очи има ли, уши, ръце, крака...", а майка ми: "То всичко си има, ама дете няма..." Толкова съм била мъничка...

Имало е комична ситуация при изписването,... така са ме били увили в пелени, че дори и точица от мен не се виждало. Подават ме на баща ми, той си помислил, че му подават багаж, слага ме под мишницата си и протяга ръце в готовност да поеме рожбата си ;)
Но както казах, силата на невидимите нишки е единствено обяснима, за тези, които я притежават... Пет дни след мен се раждат чрез цезарово сечение две момченца от моето село - Сашко и Вергилчо. В първите им дни майка ми ги е кърмила и така се сдобивам с моите две млечни братчета. Братчета, които още на едни от първите консултации вече съм била задминала по тегло. С тях бях заедно на детска градина, след това до седми клас и когато станахме гимназисти, пътищата ни се разделиха в различни учебни заведения. Към ден днешен двамата са горди татковци, а аз една щастлива леля. И макар че се чуваме само по празници, уважението и привързаността ни един към друг е огромна...

Същата тази силна връзка, тази невидима нишка, която имам към родния си брат (роден две години след мен) и към млечните си братя, имам и към всички дечица побързали да поемат своята глътка въздух малко по-рано... Чувството е някаква смесица от умиление, радост, обич, малко болка, малко страх, нужда да защитиш, да опазиш крехкото същество...

Помня деня, в който майка ми ми се обади и ми каза, че една моя братовчедка е родила,... а аз: "Ама как, то има още време...". Тогава, майка ми ме помоли да се обадя на Мая, каза ми: "Аз си поговорих с нея, но обади й се и ти, ето, разкажи й за себе си, дай й кураж."

Когато разбрахме, че Борис се е родил, вече беше минало седмица, тя се беше прибрала у дома, а той все още беше в болница. Когато й се обадих, за да я обнадеждя и поразвеселя тя ми каза: " Може да ми кажат, че съм най-лошата майка на света, че съм го оставила там сам, а аз съм се прибрала, но как да стоя в болницата, като аз имам право на десет минути на ден, които включват свиждане и разговор с лекарката... На всички майки в стаята носят децата, а моите ръце все си оставят празни..."

Борис беше в болницата почти месец, малко преди да го изпишат родителите му отишли на поредното свиждане, и за да ги окуражи акушерката се пошегувала с тях, че се опитвал сам да си отвори вратичката на кувьоза и те решили вече да го изпращат за вкъщи, та както ми каза Мая,... "най-накрая се засмяхме и ни светнаха очите". В деня на неговото изписване, на мен ми стана толкова хубаво, че чак вълшебно и като отидох в един магазин му накупих цяла чанта с подаръци. Така се случи, че се прибрах по родния край точно за неговата погача, занесох му даровете си, а на тържеството едно от момичетата беше довела своето бебе - Стоянчо, четири месеца по-голям от Борис, този Стоянчо изглеждаше поне три пъти по-голям по размери... Но ето, към днешна дата Борис е на повече от четири години и половина, той е едно много будно дете, любопитно, с неизчерпаема сила и лично за мен с изключителна памет. Когато веднъж им бях на гости, свекървата на Мая ми каза: "Мая за мен е герой, както и каквото казаха лекарите, всичко направи."

Сила, свързаност, вяра, че част от теб живее в някого и негова част живее в теб, нуждата да помогнеш, да подкрепиш някого и нуждата и ти да бъдеш подкрепен, усещането, че се намираш в центъра на сфера изплетена от невидими нишки, а в същото време ти си част от друга такава, в чиито център е някого другиго... всичко това е едновременно толкова хубаво, страшно и вълнуващо...

Y.Y.

Банер

Консултация с психолог

Михаела Виденова - клиничен психолог Михаела Виденова
клиничен психолог
Консултация с психолог
ПРИЕМНО ВРЕМЕ
четвъртък от 18:30 до 20:00 ч
след предварително записване на
mvidenova@premature-bg.com