2021-07-26 12:11:41

"22 април е дата, която не знам дали някога ще забравя, колкото и да се опитвам."

[...] Всичко започна още в началото на януари 2019 г., след първия ми преглед при АГ специалист, който не беше моята, следяща бременността, лекарка. Още тогава получих прокървяване и се наложи болнично лечение и лек режим с повече почивка за месец след това.

След този един месец всичко изглеждаше наред и ми позволиха да се върна към нормалния си начин на живот.

Бидейки многоплодна моята бременност беше определена още в началото като високорискова. Близначките ни са монохориални диамниоти, което допълнително усложняваше щастливото бременеене. Тоест децата бяха в обща плацента и за щастие - в два сака. През цялата ми бременност бяха преглеждани многократно за трансфузионен синдром, от който, ние и лекарите, се притеснявахме най-много. От самото начало прегледите ми се осъществяваха на всеки 2 седмци, като половината от прегледите бяха пти Речник фетален специалист - невероятната доц. Чавеева. Допълнително към всички възможни усложнения се добави и фактът, че съм с отрицателен Речник резус фактор, което доведе до допълнителни изследвания и следене на антитела, както и куп допълнителни неща.

Един хубав априлски ден, беше понеделник, се запътихме с моя съпруг на преглед. Лекарката ми се прегледа, показа ни децата на видеозон и ме изпрати при феталния специалист, със заръката там да проверят шийката ми. Съпругът ми тръгна за работа, а аз останах да чакам пред кабинета. По време на прегледа установиха, че всичко е наред с децата. По време на проверката на шийката на матката доц. Чавеева доби съвсем различно изражение, но съвсем спокойно ми обясни, че шийката има конусовидна форма и е едва 1 см. Още в този момент осъзнах какво следва. 

Приеха ме в болница, където целият ми свят се сгромоляса, та аз бях 22 седмица и 5 дни. Бебетата тежаха по 300 грама, нямаше никакъв шанс за живот. Направиха ми серклаж на горещо, като никой не даваше никакви прогнози. Останах 10 дни в болницата, след което ме преместиха в Майчин дом. До тогава си мислех, че съм свикнала да съм далеч от Радина (първородното ми дете), често плачех за нея.

Най-големият ми късмет беше, че попаднах на велик лекар и човек там - Д-р Ибрям. Безкрайно съм му благодарна, за това че се погрижи за нас.

10 седмици лежах сама между 4 стени, без съпруга ми и без детето ми. Условията не са най-важното, но там нямаше дори телевизор. За щастие бях в двойна стая, през по-голяма част от времето бях самичка, често настаняваха и жени преди раждането им за ден два.

Толкова много бебета се родиха, докато аз живеех там.

Дните се редяха един след друг, а аз ставах и лягах с мисълта дано не е днес. Когато наближи 28-29 г.с. при преглед се установи, че шийката вече е 1 мм. Но пък знаех, че децата вече биха били добре, ако се родят. Направиха ми кортикостероиди за дробовете им два пъти.

Живеех ден за ден, чаках с нетърпение да дойде на свиждане съпруга ми, още в 4 сресвах косата си, та тя беше ужасна - аз прекарвах цялото си време там лежейки. Да не можех да ставам много много, не беше препоръчително да седя и 24 часа в денонощието бях на системи. Вените ми естествено започнаха да колабират една след друга и общо взето това беше най-неприятното физически.

Бях медицинско чудо, многоплодна бременност без шийка, редяха се един след друг лекари да казват, че не е ясно кога и как ще родя. Само д-р Ибрям ми вдъхваше надежда.

За мое най-голямо щастие децата се родиха чак в 32 г.с. и 5 дни. Повече за това да имаш недоносено дете ще споделя друг път. Но ще кажа само, че благодаря на всички, които се погрижиха за нас и благодаря на Бога, че те са здрави.

От цялата трудна и рискова бременност, за мен най-трудно беше да знам, че децата ми ще се родят по-рано със сигурност, при родителите на недоносени деца винаги има огромен стрес от преживяното, от неочакваното събитие. В нашия случай аз знаех, че ще е рано и всеки ден преживявах това.

Тези толкова много дни бих преживяла обаче отново, защото ми донесоха най-големия дар и най-голямото двойно щастие!

Все още спя на ляво и ме мърдам особено, все още понякога се будя през нощта с мисълта, че съм в болница. Благодарна съм всеки ден, че мога да се изкъпя на спокойствие, за щастие вече не ми е проблем да се намирам около и в сградата на болничното заведение, защото в началото получавах паник атаки, когато трябваше да ходя там.

Трудната и рискова бременност е изпитание за психиката, изпитание за човека и семейните отношения. От сърце благодаря на човека, който никога не падна духом пред мен, човекът който ми вдъхваше сила, че всичко ще е наред и беше до мен през цялото време, СЪПРУГЪТ МИ!

Това което ми липсваше докато бях в болница, са други положителни истории на майки в моето положение, просто смятам, че жените преживели тежка бременност не обичат да говорят за това, а може би трябва.

PS. Искам дебело да подчертая, че повечето бременности са леки, прекрасни и лежерни като моята първа.

Искам да посъветвам всяка бъдеща майка, да живее живота си както преди, да променя навиците и начина си на живот само след препоръка на лекар. Ако се случи бременността да изисква повече наблюдение или по-различен режим, да спазва абсолютно всички препоръки на специалистите, да вярва, че всичко ще бъде наред и да потърси второ и ако е нужно и трето мнение. Най-важното, не четете какво и как може да се обърка!

Благодарим на Елица за споделената история и вдъхнатата надежда! 


*Снимката е с илюстративна цел



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446