Събудих се от зверски болки, някой крещеше името ми, имах чувството, че ме режат в момента, едва успявах да отворя очи, питайки как е бебето… „1440 гр. е, хипотрофна… „ това ме накара да се събудя моментално.
1440 гр.?! Как е възможно изобщо? Как се оказахме в тази ситуация? Жива ли е? Какво означава хипотрофна? Диша ли? Изплака ли? Ще живее ли? Има ли й нещо? Какво да очаквам?
Искам да я видя, моля ви, искам да я видя… Не мога да опиша всички мисли, които ми минаваха през ума тогава…, само плачех, болеше ме операцията, но ме болеше сърцето повече… Малкото ми момиченце трябваше да излезе по-рано, ей така като на сън, неочаквано за нас.. страдала е в мен, казаха… Не можех да я видя. Самата аз не бях в добро състояние.
Няколко дни стоях в интензивното, без възможност да се движа, кръвното ми така и не спадаше. Пет дни аз не можех да видя дъщеричката си, не знаех как изглежда, не можех да я гушна, не можех да я погаля, не можех да й кажа „обичам те, ще се справиш”. Мъжа ми я снима с мобилния си и ми я показа…. разплаках се. Беше едно малко същество, в системи, маркучи. Най-малкият размер памперс й стигаше до гърдичките и едно розово чорапче на крачето, което беше малко по-дебело от пръста ми. Имаше много черна и гъста коса, личицето й не успявах да видя на снимката, но за мен това бе най-прекрасното създание на този свят.
В главата ми се блъскаха милиарди въпроси: какво ще стане с детенцето ми, ще се пребори ли, ще има ли пълноценен живот, ще има ли увреждания. Повечето жени, когато очакват дете си представят, че най-голямото изпитание е раждането – от там нататък получават едно розово малко и сладко човече, прибират се вкъщи, там имат сладка кокетна кошарка, дрешки и каквото се полага на едно бебе според съвременните списъци със задължителни покупки. От тук нататък следват трудностите с кърменето и коликите.
Но никой не си представя, че детето му ще се роди в състояние, в което не се знае дали ще оцелее, никой не си представя, че ще си тръгне от болницата с празни ръце, че всеки ден ще се моли за малко информация, ще се моли дори само за секунда да надзърне в кувьоза, че ще се моли на лекарите да й кажат „има надежда”. Никой не знае какво всъщност го очаква, когато види двете чертички всичко е толкова розово и романтично, а понякога реалността се оказва толкова болезнена и невъобразима.
На 6-тия ден най-после успях да видя дъщеря си със собствените си очи. След като ме преведоха в общия сектор, цял ден се опитвах да се раздвижа, а след толкова дни лежане повярвайте ми, това е много трудно. Майката с, която бяхме заедно в интензивното вече обикаляше коридорите, тя бе раздвижена на първия ден след секциото. Аз при първото си ставане колабирах, при всяко следващо изпитвах ужас и ми прилошаваше, не беше болката най-страшното.
След цял ден упражнения, за да не се струполя в неонатологията, се запътих да видя моето момиченце. Това е най-трудното нещо, което съм правила. Гледах я и не можех да повярвам, че това мъничко човече е било вътре в мен, че трябва сега да преживява всичко това. Плачех там, исках да я гушна, но не смеех да докосна дори кувьоза. Много страшни неща бях чувала за кувьозите, представях си какви ли не ужасии, пълна слепота, ДЦП и т.н. Липсата на достатъчно информация за недоносените, за текущото състояние на детето ми, за престоя в кувьоз ми изиграваха лоша шега, аз не знаех какво да очаквам и си представях седемте кръга на Ада.
В последствие разбрах, че съвременните кувьози нямат нищо общо с едновремешните, че ретинопатияобщ термин за заболявания на ретината на недоносеното не е в следствие на кувьоза, а на недоразвити очни нерви. Но тогава не знаех абсолютно нищо. Лекарите ми говореха в сложни термини, от които нищо не разбирах и всичко звучеше ужасно.
Точно в деня, когато видях дъщеричката си, най-после ми слезе и кърмата. Разбира се първото нещо, което лекарите ми казаха беше – изписваме ти хапчета за спиране на кърмата. Вие луди ли сте?! Та нали приемайки тези хапчета, аз все едно признавам, че детето ми няма да оцелее, че няма да бъде до мен?!
Бяха ме настанили в една стая с друга родилка, чието бебе беше по цял ден до нея, тя го гушкаше, говореше му нежно…. Каза, че нямам представа през какво е минала – детето й спаднало 100 гр. от раждането, сега не искало да ги качва и можело да не ги изпишат, докато не започне да наддава. Наистина нямах представа през какво е минала. Само знаех, че искам да съм на нейно място. Никой не се интересуваше, че точно в този момент да бъда в тази стая, при тази майка за мен беше истинско мъчение.
Ето това е едно от нещата, които трябва да се променят. Да оставим настрана факта, че в това емоционално състояние жената има нужда от много внимателен подход, от обяснение какво се случва на достъпен език, от информация, от НАДЕЖДА. Но има нужда и да остане сама с болката си, а не болката й да бъде умножавана от гледката на здрави бебета в прегръдките на щастливите си майки.
Сутрин идваха да носят бебетата и винаги ме питаха – а вие коя сте, кое е вашето бебе… аа, то вашето в кувьоза нали. Това се повтаряше няколко пъти на ден.
Никога няма да забравя една от сестрите в отделението – единствено тя не спираше да ми говори нежно и утешително, още от постъпването ми в болницата. Когато идваше на смяна, просто идваше при мен, за да ме пита как съм, да поговорим. След като родих, дойде в интензивното да ме види, каза ми, че всичко ще е наред. Разказа ми много случаи на бебета, дори по-малки от моето, които сега са големи и здрави деца. Каза, че всичко ще бъде наред. Даде ми такава надежда… Единствения човек, който ми я даде тогава.
Изписаха ме. Не знам да съм се чувствала по-ужасно. Чувствах се половин човек. Тръгвах си сама. Моята малка маймунка (както галено наричахме дъщеря ни) оставаше сам самичка в болницата, без никой да има представа колко време ще прекара там. Аз не спирах да плача, не знаех сега какво да правя? Не бях бременна, не бях на работа, нямах бебе, за което да се грижа. Какво да правя вкъщи? Чувствах, че просто съществуването ми е изгубило смисъл. Мъжът ми през цялото време се държеше така, сякаш положението е под контрол, много оптимистично, сякаш всеки момент ще си вземем детенцето вкъщи. Не ми позволяваше да се предавам. Като гледах колко е уверен (до този момент той предимно общуваше с неонатолозите) и аз повярвах, че всичко е наред. На следващия ден обаче той беше зает, а аз нямах търпение да чуя как е мъничката ми и се обадих аз.
„Добър ден, бихте ли ми дали информация за бебе номер 715?” Бебето ми нямаше име, то беше номер.
„Състоянието на детето е критично, дренажа не е махнат, нищо не можем да ви кажем – ми каза с леден тон жената отсреща, каза, че не може да ми даде надежда.“
Ама как така критично, нали уж всичко беше наред?!
Тогава разбрах, че през цялото време предвид състоянието ми, всички са крили от мен какво се случва.
На втория ден от раждането, дъщеря ми е получила тотален пневмоторакснавлизане на въздух или газ в плевралната кухина/пространството между вътрешната и външната обвивка на белите дробове в дясно. Сложили са дренаж в белия дроб. Цяло чудо е, че изобщо е жива.
17 дни дъщеря ми беше на апаратна вентилация. В деня, когато беше екстубирана, завеждащата неонатологичното отделение на Окръжна болница, Сливен – д-р Минчева беше толкова щастлива от факта, че сме постигнали първия голям напредък. Никога до този момент не бях виждала такава искрена радост в очите на лекар, когато се касае за подобрението на просто един пореден пациент. Искрено се възхитих от тази жена, на която цял един живот не би ми стигнал, за да се отблагодаря, че в момента дъщеря ми е жива и се смее с глас до мен, докато пиша тези редове.
В началото на август момиченцето ми най-после успя да възвърне рожденното си тегло. Беше спаднала според мен поне до 1200 гр., не знам точно, докато беше на апаратно дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане) нямаше как да я теглят.
Уж нещата започнаха да вървят добре, беше захранена първо с 3 мл адаптирано мляко за недоносени, след това 5 мл и т.н., започна малко по малко да наддава и ние да се приготвяме за пристигането на новия член на семейството ни.
Но уви!…
Дясното краче започна да отича. Лекарите не бяха притеснени никак, звучеше все едно е нещо съвсем безобидно. Изследванията бяха стерилни. На въпросите ни каква е причината, никой нямаше отговор, а само предположения – задържане на лимфна течност и т.н. Крачето беше болезнено, прерастна в абсцесгнойник: кухина, изпълнена с гной и ограничена с фиброзна капсула. Наложи се да се направи малък разрез (инцизия) на бедрото, от където да изтече гнойта и да се сложи дренаж. От изтеклата гнойвъзпалителен ексудат с жълто-зелен цвят, състоящ се от левкоцити, бактерии и умъртвени клетки и тъканни елементи се изолира т.нар. златен стафилокок. Първата рентгенова снимка показваше, че костта не е засегната, но за съжаление при втората нещата вече не стояха така. Цялата бедрена кост беше като проядена. А това означаваше диагноза остеомиелитостро гнойно възпаление на костния мозък, което се разпространява върху костното вещество и периоста, а по-късно може да обхване и съседните мускули и сухожилия. Среща се по-често при деца..
Тогава лекарите ми казаха, че няма нищо непоправимо, всичко ще бъде наред. Има само един случай на остеомиелит преди 17 години, заради който детето е получило леко поражение на крака, но не е нищо страшно. Дъщеря ми беше много зле, изглеждаше много зле. Започна терапия с антибиотик. След 20 дневен курс инфекцията беше овладяна, а момиченцето ми вече беше станало 2300 гр. През последните двайсетина дни аз ходех всеки ден да я храня.
Благодарна съм безкрайно на д-р Праматарова от Окръжна болница, Сливен, която настояваше, че аз имам право да съм до детето си. И така, след 3 месечен престой най-накрая изписаха София с тегло 2300 гр.
Равносметката – родена 51 дни по-рано, 17 дни на апаратно дишане, 2 дни на кислородна палатка, 56 дни прекарани в кувьоз, 3 месеца болничен престой и 1 кг над рожденното тегло при изписване.
В момента Софи е на 11 месеца реални месеца и 9 коригирани. Жизнерадостно, енергично, слънчево дете. Все още тревогите ни не са изчезнали – дали се развива нормално, дали всичко с нея ще бъде наред, кога ще проходи, кога ще проговори, кога ще си отдъхнем и ще кажем – тя е недоносена, но тя е напълно здрава. Едното й краче е по-късо от другото с 12 мм в следствие на остеомиелита. За сега само ходим по доктори и се надяваме, че или разликата ще си остане такава или ще се компенсира във времето. Никой не знае обаче какво ще се случи, остава ни само да се молим.
За това и реших да създам този сайт, където да събера полезна и изчерпателна информация за преждевременното раждане, за недоносените бебета и специфичния начин, по който се отглеждат. Но най-вече исках да събера достатъчно позитивни истории за недоносени здрави дечица, защото помня, че това търсех най-много след като ме изписаха. Исках просто някъде да прочета – моето дете се роди много мъничко, имаше проблеми, но сега е здраво и палаво дете. Надявам се искрено този сайт да донесе поне малко утеха на майките, които тепърва се сблъскват с този проблем.
За раждането на Софи прочетете тук; За кърменето на Софи прочетете тук.