Откъде да започна?
Предисторията ни е дълга, затова само ще кажа – забременях през 2011 година, след 6 години неуспешни опити за бебе, и след трети опит инвитро.
Двете чертички… Никога няма да забравя този ден! Мислех си-веднъж да ги видя, и всичко ще е наред. Дори и през ум не ми е минавало какво ще ми поднесе съдбата в следващите месеци.
До 23 г.с. имах една прекрасна, добре развиваща се и безпроблемна бременност. Наслаждавах се на ритничетата на бебето, и на растящото си коремче, кроях планове за бъдещето. Получих разрешение от следящите бременността ми лекари, да заминем на почивка. „Пушка си!“- казаха и двамата. И аз спокойна, тръгнах. Пристигайки вечерта в Трявна, прокървих, и то доста обилно. Беше неделя, късно вечерта. Лекарят ми по телефона каза- лежиш до намаляване или спиране на кървенето и обратно във Варна.
Два дни, кошмарни дни в хотелската стая – не ми се ядеше, не ми се спеше, мислех само за бебето, което ако се родеше сега, нямаше никакви шансове да оцелее. Как се прибрахме до Варна, още ми е като сън!
Диагнозата – плацента превия-маргиналис, частично отлепена в долния край, откъдето идва и кървенето. Лежане до края на термина – 31.01.2012 г., дата на прегледа – 08.10.2011г. С бебето ми казаха , че всичко е наред и не страда от това, което се случва към момента с мен и с моята плацента.
Успокоих се, лежах си вкъщи, и вярвах, че ще успеем заедно до края. Периодично прокървявах, къде повече, къде по-малко, но бях у дома. След един голям кръвоизлив, се наложи да ме приемат в болница, където останах повече от 3 седмици денонощно на системи, инжекции и хапчета. Не можех да ставам да се къпя, хранех се легнала, всичко правех легнала. При мен в стаята момичетата идваха и си отиваха, а аз преглъщах сълзите в очите, извръщах глава настрани, и се молех. Търпях, стисках зъби, знаейки, че всеки ден е важен за моето дете.
След един от поредните кръвоизливи, и след като предишната нощ ми бяха преливали кръв, нищо не успя да спре кървенето, както и контракциите. Бях в 32 г.с., на границата с 33 г.с. – дата 04 срещу 05.12.2011г. Наложи се спешно посред нощ да ме транспортират от една болница в друга, заради неонатологичното отделение. Четири часа дежурният доктор се мота, докато ме транспортират. Не усещах краката си, потъвах в дупка, обливаше ме студена пот, тоновете на бебето се губеха… Не помня почти как са ме приели в болницата, само се борех да не изгубя съзнание и да видя съпруга ми. Докторът на смяна ми каза, че последните ми думи са били – „ Моля ви, спасете ни с бебето!“ А съпругът ми съм помолила да ми обещае, че ще се грижи за детето, ако нещо стане с мен.
След това е настанал пълен ужас!
Оперира ме дежурният екип, за мой „късмет“ на смяна бе един от лекарите, които бяха мой най-голям кошмар. Докторът, който трябваше да направи секциото ми по принцип, не си вдигна телефона, обадил се е на съпруга ми след като вече бях в операционна, но така и не дошъл.
Четири часово секцио, преливане на кръв, плазма и какво ли не, извикани допълнително трима лекари и още един анестезиолог…Още със събуждането знаех, че нещо не е наред ! Много лекари се суетяха около мен, проверяваха показателите ми, четяха картона ми…
На въпроса ми – какво е станало, как е бебето ми – отговорът беше – бебето – момченце, е на апаратно дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане) , с инфекция, 1700 гр., 44 см., наложи се да ти направим хистеректомияоперативно отстраняване на матката, за да спасим живота ти!
По техни думи направили всичко възможно, но при отстраняването на плацентата така съм прокървила, че нищо не е помогнало за кръвоспирането, затова се е наложило да направят това…На няколко пъти се наложило да ме реанимират, за да продължат нататък…После дочувах оттук-оттам подробности – целия персонал на смяна се молели – всеки на своя Бог, да оживея!
Как успях да запазя разсъдъка си след тези новини, и до ден днешен не мога да разбера! Крепяха ме съпругът ми, родителите ми, мисълта за детенцето ми.
Бях извикала майка ми и баща ми при себе си, и така неволно ги направихме част от нашата радост и нашия кошмар. Никога, никога нямаше да се справя без тях, всеки ден чаках да чуя стъпките на мама по коридора, и тихите стъпки на татко след нея. Благодаря ви, мили мамо и тате, и простете , за миговете на мъка, които ви причиних!
Болеше ме, адски… И тялото, и душата…
Не ми даваха да видя бебето, аз и не можех да стана. В мислите ми само се въртеше – Как, Господи, как се стигна до тук??? Как единственото дете, което някога ще имам, е някъде по етажите на тази огромна болница, и се бори за всяка глътка въздух?
Всеки ден ми даваха по малко информация за детенцето – моят, малкият син. На антибиотици, няколко вида, с анемиямалокръвие – недостиг на червени кръвни телца и/или хемоглобин в кръвта, с жълтеница… Родил се е с трикратно завита пъпна връв, не е проплакал, реанимирали са го… Толкова се е мъчел от моята кръвозагуба. Никой не ни даваше гаранция, че с него всичко ще е наред. Спомням си само една от лекарките в неонатологията, която усмихвайки се ми каза –
„Не плачете, тези дечица са много, много по-силни и борбени, отколкото изобщо можете да си представите ! „
Повтарях си тези думи като мантра…
На третия ден го извадиха от апаратното дишане, остана инфекцията, секретите от дробчетата, още неразгърнати и жълтеницата. Не се беше повлиял от курса с кортикостероидите, но за сметка на това бяха улучили точните антибиотици, преди да излязат изследванията, и така инфекцията бързо се овладя.
Първият път, когато видях мъжа си след раждането, беше клекнал на колене до леглото ми, обвил краката ми, и плачеше…
За дните в родилното не ми се говори. Бях на етаж с родилки с бебета, а не бях видяла още моето. Майките се оплакваха, че ги боли операцията, или че бебето не си е изпило всичкото мляко, или че имат прекалено много кърма…
А аз нямах дори бебе при себе си !
Влизаха сутрин на визитация с думите още от вратата – „ Аааа, тук няма бебе, продължаваме нататък ! „ Господи, колко ме болеше, исках да крещя – Имам, имам бебе, но то не е при мен!!!! Кърма също нямах, и капчица… Дори това не можех да му дам, освен че не можех да го прегърна, докосна, целуна ! Можех само да го обичам и да се моля за него.
На четвъртия ден ме пуснаха да видя рожбата си – не знаех какво ми се случва, сякаш бях във филм и гледах всичко от страни. Той беше толкова малък, а ми се стори невероятно красив, моето, моето детенце.
Изписаха ме на петия ден, всеки ден ходехме за сведения , чакахме пред вратата на неонатологичното отделение, излизаше някоя лекарка и пред всички казваше информацията за всяко дете…Това беше ужасно ! Наслушах се на какво ли не, видях болката и мъката по лицата на другите родители. Нямам, нямам думи.
Само в четвъртък ни позволяваха да видим бебетата, можехме и да ги снимаме. Постоянно му говорех, колко го обичам и как го чакаме да се прибере. Плачех само навън, на път за вкъщи.
И така, на 18тия ден от раждането ми се обадиха, за да вляза отново в болницата, да го храня няколко дни, за да видим дали може да ни изпишат. Нищо не бях приготвила, нито дрешки, нито кошара. За две денонощия приготвихме всичко. Гладих цели нощи, сушах дрешките, приготвях багажа. Ръцете ми трепереха, не можех да повярвам, че нашата сбъдната мечта ще бъде вече вкъщи… Прекарахме Бъдни вечер и Коледа в болницата, но бяхме трима, и това беше важното.
Малкият ни юнак искаше вкъщи, наддаваше по 20-30 гр.на ден и на 23тия ден от раждането – на 28.12.2011г., си го прибрахме – 2030 гр., една малка мишка.
В началото храненето беше много трудно-той беше малък и много слаб, не можеше да суче и се измаряше, хранехме се по 40 минути , за да изпие 30 мл.мляко-представете си колко е това? От задушаването преди и по време на раждането , дълго време беше апатичен – не се движеше, или пък движенията му бяха забавени, слаби… След около месец – два нещата се нормализираха, започна да се храни с пълни сили и да наддава повече от добре.
Преминахме през всички профилактични прегледи-офталмолог, невролог, проследяване от неонатолог, кардиолог-още в родилното.
Сега, към днешна дата, имаме едно малко, шетащо мушмороче, което раздава усмивки и прави бели! Засега нямаме проблеми, дай Боже да е така и занапред!
За първи път животът ми е пълен, осмислен, красив!
Това е нашата история, не такава, каквато бих искала, но все пак важното е, че сме живи , а детето ми е здраво!
Моля се на Господ да ни пази, както досега, за да можем да се радваме на детенцето си, и да му дадем цялата любов, която сме събирали през годините за него, и само за него!
Дълги седмици след раждането, виждайки бременна жена на пътя, сърцето ми се късаше на хиляди парченца…
И сега болката я има, но лека-полека отстъпва своето място, закътана дълбоко в мен, на щастието и усмивките, които детенцето ни дарява всеки ден.
Разбрах-
всеки има право да избира – дали да се сърди за това, което Господ му е отнел, или да благодари за това, което му е дал!
Послание към родителите:
Мили родители, тези малки душички крият в себе си неподозирана сила и хъс за живот !
Можем само да се поучим от тяхната борба за всяка глътка въздух, да ги подкрепяме, да вярваме в тях, и много, много да ги обичаме!
Препоръки за промени:
Отношение, професионализъм, материална база, достъп на родителите до децата, профилактика, добре обучени и мотивирани кадри, информация за родителите-изчерпателна и на достъпен език….Мога още да изброявам, но всеки , преминал през това изпитание, знае !
Димитър
Роден в 32 г.с., 1700 гр., 44 см.
Болничен престой- 23 дни
Причини- плацента превия-маргиналис-акрета