Здравейте и от мен Цвети, ще ви разкажа нашата история малко тъжна, но със щастлив край.
След няколко години опити да забременя нормално, ходене по лекари, изследвания и какво ли не с помощта на д-р Димов, целия екип на Център за репродуктивно здраве „Надежда” и ФАР направихме първи опит инвитро и за наше голямо щастие се оказа успешен. С нетърпение чаках първия преглед, за да ми каже какво се случва. Тогава научих щастливата новина, че очаквам близнаци. И така седмица по седмица чаках нещо различно да почне да ми се случва, за да разбера, че съм бременна. И така след 7 – 8 г.с. се започна гадене, повръщане, стигнах до болница на системи, бях ужасно изтощена. След 18 г.с. гаденето спря и малко се успокоих, но след няколко седимци започнаха моите мъки с контракциите. Започнах хапчета, но имах и болки. Вкараха ме в болница на системи и инжекции за да се успокои матката и да намалеят и контракциите. Жива и здрава ме изписаха след няколко дни, лежах постоянно и не смеех никъде да мръдна само всичко да е наред.
Нещата лека полека се успокоиха и решихме да отидем на почивка за 2 дни на близо до града в който живеехме. Но там прокървих още същата вечер и така си изкарах двата дни в стаята. Прибрахме се и отидохме на преглед. Лекарят ме прегледа и каза, че е полип и трябва много да си почивам.
Така след още 1-2 седмици както всичко беше наред, една нощ се събудих някак притеснена и реших да си измеря кръвното. Оказа се че е високо – 140/90.
Изпаднах в ужас.
На другата сутрин веднага звъннах на доктора, извика ме за преглед, изписа ми хапчета -пих ги няколко дни, но така и без да се повлияе високото кръвно. Насочи ме към болница – бях в 28 г.с. Слушаха тоновете всеки ден на бебетата, слагаха ми всеки ден системи, инжекции, хапчетата, но без резултат. Дори започна да се качва още по-високо кръвното, тоновете на бебетата почнаха да се губят – звъннах на моя лекар и той реши, че трябва да ме оперира спешно, защото вече се мъчеха и мъничетата. И така на 13 септември 2010 г. В 19.50 ч ме оперираха по спешност. Родиха се две много малки момиченца едната тежеше 750 гр., другата 550 гр. Секциото се оказало доста сериозно и опасно, направила съм алергия към анестизията и кръвното е било над 200. След операцията имеше при мен мед. сестра, която беше неотлъчно до мен. Попитах я как са бебетата.
Помня само, че каза „Много са малки и критични“ ….. нищо друго не помня.
Съществената част на моя кошмар започна.
Бях няколко дни в интензивно – кръвното не падаше. Много стриктно ме следяха всички. На другия ден след операцията дойде една жена и каза трябва да запишем едната бебка и да й дадем име, другата каза ще я запишем като минат 72 часа …. и така записахме по-голямата бебка решихме да се казва Дария.
Другата нямаше име – беше номер 0.
Минаха 72 часа, жената дойде отново и каза, че трявба да запишем и другото бебенце – записахме я Велина.
В деня, в който я записахме след няколко часа извикаха съпруга ми. Усещах, че нещо не е наред само като му видях физиономията. Докато вървеше срещу мен нещо отвътре ми казваше, че не е наред. Попитах какво става с по-малката бебка ли нещо и той ми котговори, че Дария е починала. Не знаех къде се намирах, не искаха да ме пускат от отделението, защото кръвното не падаше и ги беше страх да не направя някой пристъп. И така останах още една нощ в болницата, но с условие мъжъ ми да остане с мен. Настаниха ни в родилно в самостоятелна стая. Акушерките в родилно бяха ужасни.
Попитах едната „Кажете ми какво да правя с кърмата?” – усещах, че вече почва да слиза и тогава тя ми каза „Ами щом едното бебе е починало няма смисъл, няма да пиеш течности, няма да ядеш ядки, взимаш от утре бинтове и почваш да си овиваш гърдите, за да спира кърмата” … не ми се коментира.
Говорих с лекарите от неонатология за кърмата и те ми казаха, че това е най-важно сега да почна и да се цедя и че нищо друго не ми остава. Прибрахме се вкъщи на следващия ден, гърдите бяха вече много напрегнати…..мъжъ ми ми купи помпа и великото цедене започна през 3 часа.
И така всеки ден мъжът ми звънеше в неонатология да пита за състоянието на Велина – беше критична, с кръвоизливи в мозъка и дробчетата, беше на интубирана, правеше гърчове, правиха й кръвопреливания, разви инфекция, беше на антибиотици…….абе всичко лошо, което можеше да й се случи …. се случи.
Но предвид всички мъки и усилия лека по лека почна да се стабилизира,махнаха й системите с антибиотик, хранеха я със сонда (в чаналото си спомням че ядеше по 2-5 мл). Започнаха прегледи на очички, уши, кардиолози, ТФЕ … Кръвоизливите започнаха да се резорбират, детенцето ми започна да качва грамчета. Виждах я веднъж в седмицата, пътувах от Бургас до Варна, носех кърма, която тя приемаше доста добе и така след дългия престой от 3 месеца ме извикаха в болнацата и казаха, че е 1800 гр и е извадена от кувьоза и ме чакат да отида, за да почне да се храни от мен, независимо по какъв начин шише или гърда, за да може да наддаде необходимото тегло и да я изпишат.
На 14 декември влезнах в болницата, връчиха ми малкото съкровище повито в пелени и казаха да започна да я слагам на гърда. Първия ден беше трудно. Получих помощ от консултант по кърмене и така на втория ден бебка си засука от мен и започна да качва още повече. Мина 2 кг и решиха, че вече е време да се прибираме вкъщи.
На 22 декември ни изписаха, тя тежеше 2040 гр. Предвид колко е родена и какво е преживяла и претърпяла, се изискваха и доста прегледи, минахме през какви ли не специалисти. През 10 дни бяхме на очен лекар, УНГ, ортопед, детски невролог, ходехме всеки месец в неонатология за консултация. Там й поставяха специална ваксинапрепарат, получен от живи атенюирани или убити микроорганизми, техните токсини или антигени, който се прилага за създаване на специфичен активно придобит имунитет за недоносени 5 месеца по ред (всички прегледи правехме във Варна), единственото което правехме в Бургас беше ежемесечна рехабилитациякомплекс от медикосоциални средства, насочени към възстановяване на застрашените от инвалидизация лица. Цели се възвръщане на физическите, психичните, професионалните и социалните възможности на болния., която започнахме един месец след изписването и така масажите продължиха 1 година и няколко месеца.
Велинка проходи на 1 година и 7 месеца реална възраст. Сега буквално бяга, дърдори си на бебешки, пее и лудува. Расте здраво, усмихнато и лъчезарно детенце. Всеки ден благодаря на господ, че я имаме и е толкова борбена и силна.
Историята на Велина е част и от книгата „Геройски истории за вярата силата и обичта“, създадена специално за всички родители на недоносени бебета. Можете да я намерите в благотворителния магазин “Подарък с кауза” на фондация “Нашите недоносени деца”.