Здравейте, искам да споделя нашата история с Вас и с родителите, които ще я прочетат. Искам да споделя трънливия ни път, завършил благополучно. Много бих искала тази история да даде кураж, вяра и търпение на всеки, който я прочете или се припознае с нея.
Ето я и нея….
Преди да забременея се оказа, че освен чрез ин витро процедура, не можем да имаме деца. През 2018 г. стигнахме до извода, че няма какво да чакаме и трябва да действаме, защото нищо не е гаранция. В един прекрасен ден отидохме да видим дали всичко се е получило и се оказа, че всичко е наред и имаме 2 прекрасни малки точици, но този радостен ден се оказа едва само няколко часа, в същия този ден аз се озовах в болница Шейново в София, с изключително силни болки, след цял 1 месец на борба с обезболяващи и куп други неща, загубих едната си точица в корема. Последва спешна животоспасяваща за мен операция и се оказа, че съм имала торзия на яйчника в следствие на хиперстимулационен синдром и загубих и него, наложи се да го отрежат. Така последва и друга лоша новина, че на другата ми точица, която беше едва в 9 г.с., че й дават 1 седмица, през която, най-вероятно, ще загубя и това малко същество с биещо сърчице. Щастливата новина обаче не закъсня и моето малко Зрънчо се беше задържало и по всичко личеше, че ще се справи.
Тук историята не приключва. Лежах след това няколко пъти и общо взето прекарах цялата си бременност по този начин и бях постоянно на инжекции и една торба с лекарства за какво ли не…
През единствените 2 седмици, около Коледа, се чувствах отлично и всичко беше наред докато не ми откриха, случайно, високо кръвно – 140/100, като моето нормално кръвно винаги е било около 90/60. Влязох за наблюдение и в рамките буквално на 1 ден развих коварната болест Прееклампсиязаболяване през бременността, характеризира се с наличие на повишено кръвно налягане, повишен белтък в урината след 20 г.с.. След цялото старание на доктори и акушерки успяхме да задържим положението само една седмица. Щом влязох в 29 г.с., състоянието ми се влоши много и се наложи спешно секцио и така на бял свят се появи моят прекрасен, борбен за живот, син – 36 см и цели 0,910 грама. Това беше най-щастливият ми момент и най-големият кошмар едновременно. Не знаех нито къде се намирам, не знаех какво ще се случи, но знаех, че щом моят доктор (няма да споменавам имена) е до мен и е поверил сина ми в тази неонатология, една малка част от мен знаеше, че всичко ще бъде наред. Беше ни много трудно да се зарадваме. Синът ми отговаряше на 27 г.с. заради глупавата прееклампсия, беше интубиран и целият в ужасни кабели, апарати и системи. Тази гледка не я пожелавам и на най-големия си враг. Беше ни много трудно да гледаме детето си по този ужасяващ начин. Няколко дни след раждането баща му му купи една книжка с приказки и всяка вечер му четяхме. Имаше някаква бактериямикроорганизми с прокариотна структура. По форма биват: коки, пръчици, спираловидни. в стомаха и дори не го хранеха няколко дни, след това започнаха от веднъж до няколко пъти на ден да му дават по 1 мл храна. След като ме изписаха се разболях много и цели 2 седмици не можех да го виждам и да му говоря.
Но той не се отказа да живее и да се бори! След дните на интубациявъвеждане на тръба в кух орган, главно в ларинкса, трахеята. той упорито искаше да диша сам и го сложиха на ЦИПАП, който много скоро сам самичък премахна от главата си и повече не го и пожела. Последваха и много други манипулации и неща, разбира се, за нас всяка една беше много страшна, но мълчахме, защото все пак докторите са там, за да го спасят и щом са преценили нещо, то то е било само за негово добро. Проявяваше огромен характер това малко крехко същество и не се предаде!
Ние нямахме право да се предаваме!
След всичко това той беше на почти 1 месец имаше силата да се върти из целия кувьоз и да върти главата си доста, дори по няколко пъти на ден сам си махаше сондата.
Дойде моментът, едва на 1300 грама, да ни разрешат да практикуваме кенгуру-грижа. Два-три дни преди уговорката ни с Марги за кенгуру, една вечер плачеше много и продължително и аз взех да се плаша много, тогава лекарката на смяна го извади от кувьоза опакова го в едно чаршафче и ми го даде за първата ни прегръдка, изпълнена с много емоции, сълзи на радост и огромно желание вече всичко да бъде наред и най-важното за мен бе, че той се успокои на секундата. Пропуснах да допълня, че през цялото време не спрях да правя всичко възможно да запазя кърмата си, което мили майки определено мисля, че му помогна да се справи със ситуацията. Дори когато дойде денят за кенгуру и аз се съблякох и се прегърнахме отново, това жилаво и инатливо дете не спря с цялата си сила да се сгъва и изплъзва надолу, надушвайки кърмата и не приемаше много добре факта, че ние пък го дърпахме постоянно нагоре, за да може да диша. Започнахме от 20 минутки кенгуру, защото бързо се изморяваше и след 2-3 прегръдки вече можеше да издържа по час-два извън кувьоза. Тези, макар и кратки, прегръдки определено виждах как му помагат и как му дават все повече сили за борба и живот.
Призовавам всички, които могат – гушкайте детето си винаги когато можете, ако то вече е в стабилно състояние. Настоявайте да му дават вашата кърма всеки път, когато можете да се изцедите и да оставите.
След 62 дни престой в болницата настъпи прекрасният момент, в който можехме да си приберем героя у дома. В момента е на 4 и половина реални месеци и на 2 коригирани, тежи малко над 4 кг. и господина още в началото отказа да се храни с шише и се научихме да се кърмим.
Силно се надявам тази наша малка история да даде кураж и вяра на всички! Повярвайте в детето си, то може повече и е много по-силно от нас! Пожелаваме от сърце на всички щастлив край и много усмивки.
И най-важното, поне според нас, детето има най-голяма нужда от:
1) спокойни родители (поне пред него);
2) кенгуру-грижа;
3) кърма
Петя,
Мама на Герой
А каква е Вашата история за кенгуру-грижите и прегръдката, която лекува?
Ще бъдем щастливи да я споделите с нас и с родителите, които имат нужда от сила и подкрепа в трудните моменти на раздяла от бебетата си. Вярваме, че чрез споделения опит, повишаваме заедно информираността сред обществото и насърчаваме неонатологичните отделения в България да отворят вратите си за семействата на малките герои. Можете да ни пишете тук.