Като майки, ние никога няма да забравим всички ценни моменти от живота на нашите деца.
Моментът, когато за пръв път ги държим в ръцете си. Гушкаме ги, поемаме аромата на тези малки чудеса, завити в одеалца, докато възприемаме със страхопочитание преживяното току-що. Изпълнени с безусловна любов към нашите деца, сърцата ни завинаги се променят. Мигновено бихме пожертвали собствения си живот за тях. Съзнанието ни е белязано със спомени, които напълно ни трансформират отвътре навън.
Да бъдеш майка. Най-трудната професия на земята, но и най-възнаграждаващата. Професия, за която сме си фантазирали от деца, като никога не сме си и представяли възможността едно малко същество да промени напълно живота ни. Обзети от истинска радост, нито за миг не обмисляме вариант за живот без деца. Чертаем всички етапи и рождени дни, плануваме успешно и блажено бъдеще, всичко до последния детайл.
Тогава изведнъж, без предупреждение, идва денят, в който настъпват обстоятелства извън нашия контрол и времето на детето ни изтича. Принудени сме да си вземем сбогом. Какво? Никой не ти е казал, че има такава възможност, когато детето ти се роди. Това би ли променило нашата гледна точка във връзка с желанието ни да бъдем майки? Дали болката ще бъде толкова силна, че да ни отклони от поетия път? Възможно е.
Така е, без значение колко дълго детето ни е с нас на земята, ние си оставаме майки завинаги и душите ни се променят докато сме живи.
Често губим себе си, потъвайки в дълбока скръб. Връзката между нашата душа и околния свят е прекъсната и ние просто се носим непредсказуемо по течението до края на живота си. Регулираме потока от сълзи в очакване да потече, пронизани в моменти на мъка. Неразпознаваеми сме в сравнение с майките, които бяхме преди.
Борим се да се преоткрием в новото неразбираемо пътуване, чудейки се защо всичко това се случва точно на нас. Кои сме ние?
Честно, не съм сигурна.
Знаем, че все още сме майки, но никога не сме искали да бъдем точно такива. Майки, които ако трябва да сме честни, ще признаем, че сме плакали за последно преди няколко часа в тъмнината на нощта. Майки, които прикриват вътрешните борби, пред които сме изправени, докато слънцето изгрява ден след ден, знаейки че децата ни не са в ръцете ни..
Дълго си спомняме физическия допир на децата ни и техния сладък аромат. Аромат, за който бихме дали всичко, само за да го усетим отново.
Отказваме присъствие на събития на близки с деца на същата възраст, обзети от тайна ревност, осъзнавайки че нашето дете никога няма да изживее такива прекрасни моменти.
Съботните ни вечери с приятели и социални ангажименти, се превръщат в седене по пижама, увити в одеала, трескаво търсейки онлайн подкрепа от някой, който би могъл да ни помогне, споделяйки историята на нашите деца.
Безумно се опитваме да изтрием тези ярки образи от последните мигове на децата си. Ние сме майки, загубили желанието си за живот, които са се превърнали в обсебени от вина самокритици, преразглеждащи всичко, което е трябвало да направят по различен начин. Уязвими майки, които се страхуват от бъдещето. Такава майка бях в първите години на своята скръб.
Днес, 10 години по-късно, тази майка не се страхува повече. Израснала е по начини, за които не е и подозирала, че са възможни, след като е живяла толкова дълго извън зоната си на комфорт. Как е успяла да живее толкова дълго нещастна, едва успяваща да диша, мислейки че няма да преживее и ден, камо ли месеци или години?
Не можем да скрием истинското си Аз. Изпитваме по-малка толерантност към светските и повърхностни неща в живота. Учим се да бъдем честни със себе си, отваряйки очите си за красотата на това, че сме живи и за способността да обичаме безусловно, тъй като познаваме опустошителната загуба.
Ние сме талантливи и по своята същност благословени, тъй като балансираме живот в два свята, прегръщайки болката от миналото си, докато носим децата в себе си през това несигурно бъдеще.
Първото нещо, за което мислим сутрин и последното, преди да затворим очи, са нашите деца. Ходим сляпо във вярата, хващайки се един за друг с единствената надежда, която можем да намерим. Насочили сме се към дестинация за самооткриване и цел, преценявайки къде сме били и накъде сме тръгнали, загърбвайки своите несъвършенства.
Познавайки стойността на всеки дъх, си проправяме път през сложно заплетените нежни нишки на живота, носещи в себе си тежката мъдрост отвъд всичко, което човек може да си представи. След известно време ще стигнем до място, където ще обичаме себе си и ще се чувстваме щастливи.
Знаем това.
Загубата е възпламенила страст за живот. Опитваме се да почитаме нашите близки, да показваме състрадание и енергичен стремеж да служим на другите.
Силата на скърбящата майка е огромна. Ако се обединим, ще създадем място, където животът е истински и болката ще е осезаема, но надеждата и вярата ще доминират.
Разликите се заличават и без да знаем, се превръщаме в супергерои.
Обединени в загубата, по-силни заедно. Можем да се справим.
Източник: https://themighty.com/
Превод: Татяна Христова