Позната картинка: снимка на искряща от щастие бременна жена, нежно обръгнала с ръце растящото си коремче, а погледът й е или вперен в обектива на фотографа или насочен към бебето, което носи.
За мен, този тип фотосесии винаги са ми се стрували типично клише. От друга страна пък, трябва да си призная, че тайничко се надявах един ден и аз да мога да се похваля с такава. В представите ми, подобно нещо играе ролята на нещо като обичай, който дава възможност да се отпразнува едно знаково събитие в живота на всяка жена, и неговото трепетно очакване.
Само, че имаше един проблем и той беше, че изключително много се затруднявах с представите си как би изглеждала моята собствена фотосесия като бременна. Това вероятно е така, защото не успях да намеря онлайн нито една серия от снимки на жени, които очакват бебе и имат тяло като моето. А какво е моето тяло ли? С един ампутиран крак.
Разбирам, че хората с един липсващ крайник не сме мнозинство в световен мащаб, но пък да не мога да намеря в интернет нито една сесия на жена инвалид.. Всъщност, дори не успях да се натъкна на снимки на бременна жена,която да има някакъв физически недъг или дори някакво малко несъвършенство по тялото, изобщо.
Всички онези снимки на бъдещи майки, на които попадах, показваха съвършени бели тела. Не че има нещо лошо в тяхната красота и изящество, но моето собствено не изглеждаше така. А и все пак, всички сме наясно с поглъщаща сила на визуалната репрезентация и колко важно е да можем да си се представим в определена светлина, за да се вдъхновим.
Аз исках именно това – да разбера дали е възможно да се видя именно в тази светлина; да видя, че и други жени с моето тяло са го направили.
Няма да лъжа, подобно на снимките, които така неистово търсех, също толкова трудно се оказа и да открия разказани историите на жени инвалиди за родителството.
През последните няколко месеца се бях вкопчила в снимковия материал на Humans of New York и историите в CBC News, които показваха реалността от комбинацията между майчинството и физически дефект. И имам нужда от още подобни на тях!
И така всъщност, изправена пред очевидната липса на каквито и да са снимки, показващи позираща бременна жена с ампутация, най-накрая се престраших да си направя свои собствени. За целта се обърнах за помощ към фотографката Джен Скуайрс (Jen Squires). Причината да се спра на нея, беше вдъхновяваща й фотосесия автопортрет – Vitiligo. В нея тя бе успяла по невъобразимо красив начин да улови „различното“ си тяло. Благодарение на нея се почувствах едновременно окуражена и шокирана, виждайки нещо така различно от всичко онова, което е успяло да се наложи като еталон на красота. Ето това „различно“ ме накара да пожелая и аз да споделя своето собствено уникално тял, повече от всякога.
Артист по професия, самата аз бях обект на стотици фотосесии. Не винаги ми е било комфортно пред камерата и ми отне време да свикна да се гледам на снимки. През последните няколко години като, че ли започнах да се поотпускам и дори да се наслаждавам на сесиите. Дори успях да започна да се възприемам като онази половинка от тандема с фотографа, нужна, за да се постигне крайния резултат. И въпреки този личен прогрес, в деня на моята фотосесия бях нервна.
Да, нямаше да бъде първият път, в който ми се налагаше да позирам практически гола за камерата, така че това не беше проблем. Нямаше и да е първият ми път, в който показвах протезата си. Интересното е, че нейните флорални мотиви се бяха превърнали в един любим аксесоар. За пръв път обаче щях да бъда в кадър без нея.
А моята нужда да видя отразена някъде в медиите жена инвалид е свързано и донякъде и с моето желание да се възприема такава, каквато съм. Взирала съм се в собственото си осакатено отражение в огледалото и съм си мислила – „това изглежда някак странно“. Тези мисли, обаче, отбелязват един голям напредък във възприятието ми спрямо мен самата, защото преди това, всяко взиране в огледалото и в недостатъка на моято тяло бе съпроводено с „това изглежда ужасно!“.
В самото начало на фотосесията ми с Джен погледът ми беше фокусиран върху протезата. А когато настъпи моментът да я сваля, изпитах колебание. Чаках онова тъничко вътрешно гласче да ми прошепне, че нещо не е, както трябва с външния ми вид. И докато изчаквах появата му хвърлих един бърз поглед в лаптопа на Джен, където на превю стояха снимките от моята сесия. Това гласче обаче така и не се появи. Вместо него, в мен прозвуча „това изглежда невероятно!“. Тези снимки се оказаха нещото, което така жадувах да видя. Те представляваха отпразнуването на бременност, клоняща към своя щастлив край; бременост, която щеше да донесе едно така жадувано бебе, което копнеех да срещна.
А тялото ми – то е силно и красиво, но и същевременно различно спрямо телата на майките по всички онези снимки. Това е тяло, което е успяло успешно да пребори тежката диагноза рак, но на висока цена – загубата на крак. Това е тяло, което е уникално по своите преживявания – да се движи и оцелява в света по начин, който малцина биха разбрали.
Надявам се, че следващата жена, която търси снимки онлайн по ключовите думи „майчинство“ и „инвалидност“ ще попадне на моите и ще се почувства окрилена от тях. Надявам се да знае, че нейното различие я прави по-силна и по-красива. А ако има съмнение относно родителството, да знае, че може да се справи. Сега обаче е време да се наслади на своята озаряваща бременност, без значение от тялото.
Превод за Фондация „Нашите недоносени деца“: Дияна Илиева
Автор: Crista Couture
Повече от автора може да прочетете на нейния личен сайт: http://christacouture.com
Източник: https://www.cbc.ca