Днес ще ви споделим историята на малкия Радимир, роден едва 1100 гр. Това е история за силата и желанието за живот на малкия Ради.
„Здравейте и от нас! Ние сме тате Виктор и аз – мама Христомира, а това е нашият син – Радимир. Ради е плод на голяма любов, на една от най – големите любови, а за някой може би и единствената – на детската любов. Съвсем нормално след дълги години на гонене и обичане, ние с татко Виктор решихме да си имаме дете. Всичко беше приказно, бременността стана почти веднага, ние бяхме на седмото небе, бяхме много щастливи и млади. Млади, но знаещи какво искат. Но на една от редовните женски консултации в 27-ма г.с. се установи, че плода отговаря на 25-та г.с. Назначиха ми медикаментозна терапия, дадоха ми насоки за храненето и се разбрахме след месец да ме прегледат пак. Е, след месец нещата бяха доста по-зле, защото изоставането със седмиците беше вече с една повече. Трябваше да отговаря на 31-ва седмица, но отговаряше на 28-ма г.с.
Наричало се хипотрофиязабавения вътреутробен растеж - забавения растеж на плода в матката. Хипотрофията е състояние, което настъпва при продължителен намален внос на белтъци или при състояния, които смущават тяхното усвояване от организма. на плода. Естествено аз не разбирах нищо от това, което ми казват, само знаех, че нещата не са както трябва да са. Гълтах всекидневно по шепа хапчета без дори да виждам някакъв резултат. Отделно бебето в корема ми беше много спокойно, корема ми беше много малък. Никак не се чувствах като другите бременни, които се оплакваха, че бебето ги рита в ребрата. Бях вече в началото на 8-ми месец, когато поради слабите тонове на плода решиха да ме приемат в болница под наблюдение.
Там бяха инжекции, абокати, лекарства, всекидневни изследвания, докато едната сутрин, на едно от редовните измервания на тонове, тоновете бяха много зле. Водите ми бяха започнали да намаляват. Тъкмо бях влязла в 34 г.с. и лекарите единодушно решиха да плануват дата за цезарово сечение. Датата беше 25-ти април 2019-та година. По случайност или не – беше Божий Ден (Велики Четвъртък). Може би Бог помогна на лекарите тогава и въпреки моята уплаха и постоянния ми плач от страх, детенцето ми беше успешно извадено. Роди се с мерки 1100 гр., 38 см. Изплака почти веднага. Толкова ми беше чудно от къде го извади този глас, та той беше толкова малък.
Показаха ми го за кратко, няма и минутка, гледаше ме с едни големи, сякаш черни очички, като маслинки.
Отведоха го почти веднага. Същия ден, след като ме пусна упойката се качихме в неонатологията с тате Виктор да го видим. Ами какво да ви кажа… Детето ти лежи и се бори за живота си, а ти просто няма как да му помогнеш. Не знаеш какво изпитваш, не знаеш дали си радостен, някак не си, не е това, което си искал и очаквал. Очакванията са да имаш здраво бебче, всички вкъщи да сте много щастливи, да ви изпишат с бебчето с цветя вкъщи, а то какво става? Прибираш се сам, със зашит корем и без бебе.
Ради беше много слаб, целия в жички и кабели, които не разбирах за какво служат, но лекарите ми обясниха, че това са кислородотерапия и назална вентилация. След 24 часа бяха преустановени, от там насетне започна голямата борба – грамче по грамче, за да си го приберем вкъщи. Един ден качваше 40 гр., друг 20, а в друг просто нищо.
Измина много време докато го гушна за пръв път. В кувьоза успявахме само да му пипнем ръчичката.
Извадиха го на креватче чак след 40-тия ден, тогава го и гушнах за пръв път. Цялата треперех, но бях толкова щастлива. На 17-ти юни най – накрая си го прибрахме и от тогава той не спира да ни радва. Е, има си и трудни моменти. Минахме през доста прегледи, за да сме сигурни, че всичко е наред, през много специалисти и през много изследвания. Дори сега когато гледам цялата папка с всичките тези епикризи и амбулаторни листове, нещата изглеждат толкова страшни и толкова тягостни. А сега?
Сега си имаме едно палаво човече, почти на 2 години, вече 90 см и цели 11 килограма и всичко си е струвало. Пиша тази история, за да вдъхна кураж на всички, които в момента четат и минават през това. Спомням си, че и аз, докато лежах в болницата, четях историите в този раздел на сайта и някак ме обнадеждаваха, че всичко ще е наред. И наистина беше! Всичко ще е наред, всичко ще мине, най – хубавото предстои! Бъдете силни и не се предавайте! Дължите го на децата си, трябва да бъдете по силни и от тях! Заедно ще се справите! Поздрави и много успехи!“
––––––––
„Дали има и други като мен? Имам отчаяна нужда да прочета, че има и други родители, чиито бебета са се родили твърде рано и твърде малки, но все пак са се справили…“ Така в далечната 2011 година започна историята на сайта на фондация „Нашите недоносени деца“. Всяка история на недоносено бебе, разказана с едничката цел да вдъхне кураж и надежда на хилядите родители, които всяка година се сблъскват с преждевременното раждане.
Надяваме се тази история да вдъхне вяра, надежда и сила на всички онези родители, които в момента имат нужда от подадена ръка.
Ако желаете и вие да се включите в рубриката „Сподели история – вдъхни надежда“, всичко което трябва да направите е да се свържете с нас на office@premature-bg.com или на лично съобщение във фейсбук страницата на фондацията.