Казвам се Владислава, на 35 години съм от София. Майка съм на две дъщери и двете недоносени. Как и защо по-голямата, сега вече почти на 17 г., се роди в 8-ия месец, не знам и до днес. Бях само на 18 години и нямаше толкова много информация както сега, за да знам какво значи отглеждане на недоносено. Мария моята голяма дъщеря се появи на 27 януари 1995г., след една напълно безпроблемна бременност. Цял месец преди термина, който беше в края на февруари. Тогава нямаше платени прегледи, единствено в районната поликлиника се следеше бременността. Нищо не показваше, че има проблеми.
Имах анемиямалокръвие – недостиг на червени кръвни телца и/или хемоглобин в кръвта, но тя си е наследствена и си приемах нужните лекарства. Имаше право само на 2 прегледа с ехограф единия за установяване на сърдечна дейност на плода, другия в началото на деветия месец за предлежанието на бебето и евентуално определяне на пола му. Е, аз втория го пропуснах. Спомените ми са малко замъглени от времето, единствения силен спомен от тогава ми е – незнанието какво става, не бях подготвена, нямаше литература по въпроса, нямаше интернет. Започна се на 26 януари сутринта с леки болки в кръста, цялата ми фамилия страда от бъбреци и си мислех, че това е поредната криза. Търпя на болка и не виждах нищо смущаващо в състоянието ми. Нямах личен лекар, нямаше и начин да се обадиш на някой доктор за съвет. Привечер болките, станаха много силни, имаше и леко прокървяване,било е тапата/обаче кой да знае за това/, аз уплашена от състоянието си, помолих съпруга ми, да отидем до баба ми с такси. Надявах се на нейния опит, като раждала жена, да ми каже какво става. В момента в който ме видя, баба ми веднага поиска да отидем в най-близката болница.
Отново с такси стигнахме до Втора градска болница и там ме приеха в спешен кабинет. Помня много ясно всичките манипулации извършени само от акушерка, без доктор до нея. Не знам защо тя реши, че раждането не може да бъде спряно. Нямах обичайните контракции, тоест само кръста и гърба ме свивах, но корема оставаше сравнително отпуснат. Казах, че остава още месец до термина, разкритието беше само 3 см, но въпреки това, направиха ми клизма, остъргаха ми окосмяването на пубиса и ми забодоха системата. Сега вече съм информирана, но тогава нямах никаква представа какво правят с мен. Приемането ми беше към 21-21.30 вечерта, родих чак на другия ден в 10.10. Цяла нощ се вливаха системи, сложиха апарат за тоновете на бебето, но разкритието до сутринта беше 7 см. Няма как пукнаха и водите към 9 сутринта и аз доста омаломощена и без никакви напъни, със 7см разкритие родих първото си дете – цели 2.360 гр. и 47 см.
Тя не проплака веднага и тогава вече разбрах, че нещо не е наред, слава богу след 2-3 минути реанимациявъзвръщане към живот, съживяване - съвкупност от специфични мероприятия за поддържане на някои от основните жизнени функции или за корекция на техните остри нарушения, тя си пое въздух и проплака. Аз въпреки малкото тегло на бебето, имах нужда от шевове, защото тя беше изкарана доста насилствено. Никой нищо отново не ми обясни. Тя беше в стаята с кувьозите, точно до моята стая. Беше ни спестено да сме заедно в стая с други бебета. В моята стая имаше още 3 жени, всички майки на недоносени деца. Черпехме информация една от друга и слава богу всички тези мъници бяха добре. Стоях в болницата цели 27 дена, но поне можех да виждам малката, всеки ден по 4-5 пъти.
Беше в кувьооз 10 дена, като първите 3 беше с кислородна маска. Стряскащо беше, защото маската беше по-голяма от лицето и. После още 20 дена останахме заедно в болницата за да наддаде тегло. Много злоядо дете се оказа и все още е такава, в първите 10 дена и даваха АМ или кърма със спринцовка, която бавно изцеждаха в лъжичка, която подпираше езика и. В резултата на което тя така и не се научи да суче. Пробивах по-голями дупки на биберона на шишето и после, защото тя беше свикнала само да гълта, без да полага усилия да суче. Живи, здрави изписаха я 2.300 гр на 27-я ден и после цели 4 месеца удържах да е само на кърма, въпреки че не сучеше. Отгледах я съвсем нормално, тоест захраних я с кисело мляко на 4-я месец и т.н. Тогава такава беше доктрината и така казваха педиатрите. Сега е нормален и буен тинейджър и никога с нищо не е изоставала от другите деца.
Втората ми дъщеря се роди в 32-33 г.с. Разликата от двете бременности и раждания е огромна. Бях вече информирана за всичко, знаех какво и как да направя, но пак тесногръдието на лекарския персонал ме направи майка на недоносено бебе. Този път имах много проблемна бременност. В годините преди да забременея се установиха доста проблеми с яйчниците ми и това бебе беше шок за всичките лекуващи ме лекари. Въпреки всичките им прогнози забременях и то по естествен път. Още от началото поради нередовния ми цикъл, бременността се определяше само по ехографските изследвания. В третия месец лежах 10 дена в болница след силен кръвоизлив, но малката героиня някак оцеля и то не благодарения на лекарите. Имах скъсена шийка на матката, ниско прилежание още тогава на плода, което запушваше цервикалния канал, регулярни и силни контракции. Все пак с голям стоицизъм и шепи лекарства плода нарастваше, плашеха ме с какви ли не болести включително и Даун, пожелах амниоцентеза и тя беше отрицателна. Не посмяха да сложат серклаж и така добутах до 7-мия месец. Бях в болница отново заради силни контракции за 7 дена. Изписаха ме, леко закрепили положението. Гледах да не се товаря, лежах но все пак трябваше да работя макар и от къщи пред компютъра. Имах си контракции, но след приемането на лекарства, те се успокояваха. Една вечер оправяхме апартамента където щяхме да посрещнем новороденото бебе, не съм се товарила, легнах си рано, отново с контракции с мисълта, че на другия ден явно пак ще трябва да постъпя в болница, защото почнаха да зачестяват тези „кризи“.
Сутринта обаче положението беше неудържимо за 15 минутки от ставането ми контракциите зачестиха и станаха болезнени. Най-близката болница е Шейново,никога не съм я посещавала, обаче аз изплашена не на шега, исках само да се добера до място където могат да ми обърнат внимание. Делничен ден, трафика ужасен, изключено беше да се доберем до Майчин дом, където лежах преди или до доктора ми който е в другия край на София. В 8.45 влезнахме в Шейново. Бъдещия татко блед и неподготвен, тотално се беше панирал, изгониха го навън. Намерих спешния кабинет и набързо споделих оплакванията си. Последва следния разговор:
– В кой месец сте? – пита акушерката, в 7-мия отговарям аз.
– Кога беше последната ви менструация? аз чинно отговарям и почвам да обяснявам, как това няма нищо общо при мен. Тя обаче смята на кръглото календарче и не ме слуша, аз продължавам да обяснявам за какво става дума, нямам обаче грам изследване или епикриза в мен, не съм и очаквала така да стане. Обяснявам какво ми е било лечението и моля само да ми поставят поне система с магнезий, докато успеят да ми донесат документите или поне дойде моя лекар да говори с тях.
В този момент акушерката най после сметна, че ако се ръководи от моята последна менструация, термина ми би бил след седмица-две и нададе кански вик за санитар и количка. Тук вече нямах никаква дума, никой не пожела да ме изслуша, аз понечих да си тръгна, но къде ти в такова състояние. Обявиха ме за паникьосана родилка и край. Качиха ме на 2-рия етаж и спукаха водите, контракциите вече бяха много болезнени. Направо на родилната маса и след 5 минутки, в които аз се опъвах като магаре и не желаех да раждам преди да са извикали неонатолог и само 2 напъна се роди и втората ми дъщеря. В 9.15 на 14 декември 2005, 1980гр и 43 см. И тя не изплака веднага, разхвърчаха се чак тогава за неонатолог, когато видяха колко е малка. Проплака след 3 минути борба с нея, апгар на първата минута – 3. Идваше ми да крещя – аз казах ли ви, че бебето е малко!?!
След пословичното висене в коридора ме закараха в стаята. В 13.00 благоволиха да ми кажат следното нещо – „Намерете телефона на Клиниката по неонатология в Университетската детска болница, вашето бебе е там, аз повече сведения не мога да дам.“ Изпаднах в шок. Намерих телефона и разговора не беше лек. Не даваха никаква надежда. След една кошмарен ден в стая с още 6 жени които се радваха на бебета си и безсънна нощ, още на следващия ден си тръгнах въпреки всякакви протести. Видях дъщеря си чак на 10-я ден и то за 3 минутки. Беше 30 дена на командно дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане). 2 дози сърфактант и вливаха, но тя не дишаше пълноценно. Имаше пневмонияостро или хронично възпаление на белите дробове, при което са засегнати алвеолити и/или интерстициума. от опитите да диша срещу апарата. 7 антибиотика и тегло от 1450 грама. На 31 ден я извадиха от кувиоза и я преведоха в 1-ва градска за до-отглеждане там още 14 дена за да се стабилизира.
Прибрахме си я в къщи на 46 ден от раждането 2.280 грама. Последваха куп рехабилитации и прегледи, малко късно започна да сяда и да се обръща, но на първата си година проходи и настигна нормално родените си връстници. Имаше разширени мозъчни стомахчета, на два пъти и преливаха кръв заради анемия, имаше и съмнения за ретинопатияобщ термин за заболявания на ретината, които бяха отхвърлени. Ваксините по мое настояване, бяха отложени след навършване на годинка. За съжаление не бях запазила много кърма и съвсем малко я кърмих, но след изчетените безброй материали, този път захраних след навършване на 6 коригирани месеца. Сега тя е едно най-обикновено дете, развива се заедно с връстниците си и по нищо не личи, че старта в живота и бе много по-труден.