"Човек е човек, независимо колко е малък." – Историята на Симеон, роден 1200 гр.

"Човек е човек, независимо колко е малък." – Историята на Симеон, роден 1200 гр.

Здравейте, аз съм Михаела на 31 години. Майка на две щури момчета, второто от които родено преждевременно.

Много дълго отлагах написването на нашата история, защото и до днес (година и девет месеца по-късно) ми е трудно да се връщам назад без да изпадам в същия ужас.

И двете ми бременности бяха много желани и дълго чакани, първата много тежка, приключила с раждане в 36 г.с. зарадипрееклампсия, но без никакви усложнения за мен и бебето. Вторият път (шест години по-късно) вече бях наясно за какво да съм на щрек и бях по-спокойна.

Това привидно спокойствие обаче бе разрушено на пух и прах когато на първата фетална морфология и БХС се оказах с риск за Даун 1:13 едва на 30 години. Последваха консултации с още двама лекари и последващ пренатален тест, който слава богу изключи всички съмнения.

Но от тук нататък вече постоянно имах някакво ужасно предчувствие, че нещо не е наред.

Следих бременността си паралелно при двама различни лекари. Пусках всички необходими изследвания и нещата уж бяха наред. Така в средата на седмия месец обаче се оказа, че плодът изостава в развитието с две седмици. Започнах прием на медикаменти и се надявах нещата да се повлияят.

Една сутрин се събудих с невероятно главоболие и усещане, че нещо с мен и бебето не е наред. Оказах се с кръвно 180-120, нефункциониращи бъбреци и бебе, което от седмици не се е хранило. В този момент бях страшно уплашена, но изобщо не предполагах, че ще трябва да родя.

След като в болницата, в която бях приета по спешност видяха, че не се повлиявам от нищо ме изписаха и ме изпратиха с думите „Отивай някъде да вадят плода…“.

И в този момент всичко се срина, осъзнах, че реално и аз и бебето ми сме в опасност. Имах голямо доверие на лекуващия ме тогава лекар и виждайки безизходицата и страха в очите му бях абсолютно смазана. Слава богу точно в този момент попаднах на най-правилното място, при невероятни лекари, които направиха всичко по силите си да успеят да ме стабилизират за няколко часа, за да успеят да приложат терапия за развитие на белите дробове на бебето и така на 20 юли 2019 година, след спешно секцио, точно два месеца преди термин се роди синът ми Симеон.

В никакъв случай не мога да кажа, че това е един от щастливите ми дни, напротив, като майка това е най-ужасният ден в живота ми и дано през годините някак се справя със себе си, за да може детето ми пък да има своя празник.

Симеон беше едва 1200 гр, изоставащ и отговарящ на 29 г.с.

Той изплака, но не бях сигурна дали наистина го чувам или се побърквам. В операционната не го видях изобщо, веднага беше качен в интензивното отделение където беше интубиран. Трудно мога да опиша емоциите си от тогава, но и до днес сънувам кошмари от операционната маса. Страх смесен с отчаяние, болка, безсилие и най-ужасното за мен чувство за вина.

Не спирах да мисля, че детето ми е извадено толкова крехко и беззащитно, за да спасят мен. Моето състояние също не се подобряваше, кръвното все така беше високо, а бъбречните показатели влошени. Започнах да се страхувам и за себе си, имам семейство, мъж и по-голямо дете все пак. В главата ми се въртяха невероятни сценарии. Какво щеше да се случи ако бебето не оцелее? Какви щяха да са последиците дори да оцелее? Какво щеше да се случи с мен? Ами ако аз умра как мъжът ми ще се справя сам? Задавах си какви ли не въпроси…Най-лошите прогнози бяха като живи картини пред мен през цялата нощ след секциото.

На следващия ден ни позволиха да се качим до кувьоза да видим бебето. И ако до този момент имаше някаква искрица надежда в мен, то в мига в който видях една шепа човече, лежащо в стъклената кутия със стърчаща от устата тръба то всичко се изпари.

Както знаете в първите 48 часа след преждевременно раждане никой не дава конкретна информация освен стабилен е, чакаме и т.н. Следващите няколко дни в болницата докато ме изпишат бяха кошмарни.

За щастие персонала беше много адекватен и през целия ми престой в болницата бях в самостоятелна стая в гинекология без да имам досег с други бременни жени и родилки, защото съм сигурна, че в този момент гледката на току що родила майка, гушкайки бебето си не е най-полезното нещо за майка на недоносено бебе.

За жалост обаче разбирам, че в много болници изобщо не се съобразяват с това. Изписването ми и тръгването от болницата без бебето беше поредният удар върху вече достатъчно разклатената ми психика. Единственият човек, който беше с мен в мъката ми и ме разбираше дори без думи беше съпругът ми. Без него едва ли щях да се справя. Той успя да удържи всички далеч докато аз не бях готова. Успя да предразположи и големия ни син, за да приеме нещата доколкото е възможно спокойно, без да насажда в него страх или напразни надежди. Днес осъзнавам, че шокът за него може би е бил още по-голям защото освен за живота на бебето ни той се е страхувал и за моя.

Ден след ден времето вървеше, започнахме да научаваме термините, започнахме да знаем кой апарат какво прави, кой звук какво значи, макар да виждахме кувьоза през една стъклена врата за 5 минути на ден. На шестия ден Симеон бе изключен от апарата и дишаше сам с канюлки, седмица по-късно вече беше само на кислородоподаване в кувьоза. Започнаха да го захранват. Тук искам да отбележа и момента с кърменето. В началото лекарите ме съветваха да спра кърмата си защото докато бебето има нужда от нея ще мине много време, а и приемах медикаменти несъвместими с кърменето веднага след раждането. Аз обаче усещах, че това е единственото което мога да направя за него, единствено с което мога да съм му полезна и в началото цедях и хвърлях кърмата си докато нещата не се нормализираха и вече можех да нося в болницата. Това че той приема кърма ме държеше жива в тези дни. Това реално беше единствената ми връзка с него, не го бях докосвала дори. Това се случи чак на 40-я ден когато го извадиха от кувьоза на термолегло и ми разрешиха да го пипна по крачето. Такъв прилив на емоции не съм чувствала никога. Изключително много се радвах, че той наддава добре и е въпрос на време да си го вземем у дома, но страховете, че преждевременното раждане може да се отрази по някъв начин не ми даваха мира. Вече бях изчела всичко, знаех какво мога да очаквам и нещата ми изглеждаха дори още по-страшни.

img_20190911_113730-5626711

И ако някой си мисли че битката свършва когато бебето се прибере у дома, знайте, че не е така. Едва тогава започва истинското изпитание.

И тук е мястото да кажа, че напук на всички наши страхове и очаквания децата се справят стоически с всичко! Десетки прегледи, изследвания и консултации със специалисти ми бяха нужни, за да разбера, че детето ми е живо и здраво, че всички мои тревоги са били напразни и, че силата събрана в тези малки същества е безкрайна!

Към днешна дата Симеон е безкрайно щур, палав и усмихнат. Аз обаче никога няма да бъда същата…

Пиша всичко толкова цветно и подробно защото съм сигурна, че много хора минават през това. Много майки се чувстват виновни, изплашени и отчаяни. Виждайки бебето си в кувьоза е много трудно да си представиш, че това един ден ще е зад гърба ти. Но всъщност всичко минава. Децата порастват и един ден ще им се струва невероятно когато им разказваме колко мънички са били.

Всеки идва на този свят с мисия, без значение колко грама.
И един любим мой цитат за финал на доктор Сеус Хортън – „Човек е човек, независимо колко е малък.“

img_20200720_100521-5934085