Интензивното неонатологично отделение не е военна зона – как тогава раждането на недоносено дете може да причини постравматичен стрес?
Познанието за това как работи човешката памет би могла в голяма степен да ни помогне да разберем какви са механизмите, по които травмата влияе на мозъка ни. Най-добре можем да разберем всичко това чрез личните истории и преживявания. Ще споделя с вас моята история. Около 2 години след като родих близнаците си Росен и Крис в 26 седмица, трябваше да заведа Росен на преглед в същата болница, в която прекарахме първите месеци след раждането му. В същата болница, в която изгубих едното си дете. В същата болница, в която остана частичка от сърцето ми.
Не знам колко часове от живота ми преминаха там… безкрайни дни, седмици и месеци се нижеха и сякаш никога нямаше да свършат. Докато моите момчета се бореха за живота си в неонатологичното интензивно отделение, аз се чудех всеки ден как да не се срина, изкачвайки стълбите към тях. Само аз си знаех какво става в сърцето ми. Само аз чувах страшните и бушуващи емоции, които едва задържах вътре в себе си, под повърхността на фалшивата си усмивка и пуст поглед. Целият ми свят беше сринат, сърцето ми – разбито, а загубата на едното ми дете ме вкара в дупка, от която мислех, че съм излязла… но уви..
Бях ядосана, уплашена, опустошена, всичко се преобърна по един непредсказуем начин. Бях гледала по филмите как поне ти позволяват да гушкаш детето си, докато то си отива от този свят. Но уви, дори това не успяхме да направим за детето си.
Вместо това той си отиде сам, а ние със съпругът ми прекарахме нощта, държейки се за ръце, защото някак усещахме, че той скоро ще си отиде от нас… Научихме съкрушителната новина, че детето ни вече го няма в един обикновен болничен коридор.
Две години по-късно ми се наложи да мина по същия този коридор, по съвсем друга причина. Беше ден като всеки друг и с Росен отивахме на най-обикновен преглед. До мига, в който не усетих как миналото ме връхлита със страшна сила. Изведнъж усетих как губя почва под краката си. Очите ми се замъглиха. Разтреперих се. Едва стоях права с 2-годишното си дете в ръце. В първия момент помислих, че ми пада кръвното или просто ми прилошава, защото беше наистина горещо. Докато не осъзнах, че изведнъж ме е връхлетяла страшна и непоносима скръб.
Някак се опитвах да запазя самообладание, защото не исках да притеснявам детето си. Не исках да усеща, че нещо не е наред, но не знаех какво да направя, освен да си повтарям, че всичко е наред. Седнах за малко на стълбите. Дишах дълбоко и си повтарях „Добре съм, добре съм, ще се оправя“. После дълго време не исках да влизам в тази болница. Не можех да си представя да мина по същия коридор. Защото само при мисълта за него ми засядаше буца в гърлото и преживявах всичко отново и отново.
Този разтърсващ разказ на майка на преждевременно родени близнаци, единият от които за съжаление не успява да се пребори, доста ясно ни показва какво означава за един родител да живее с т.нар. състояние посттравматичен стрес. В психологическата практика това състояние е сред най-често срещаните при родители на деца, преминали през интензивно отделение, както и родителите на деца с увреждания или сериозни заболявания.
В западната култура може да се намери много информация по темата посттравматичен стрес. Често, можем да срещнем следните термини, описващи този феномен „шок, все едно си бил на бойното поле“, „паника – като във влакче на ужасите“, „военна невроза“, „пълно изтощение“, „невроза“ и пр. Докато след 1980 г. Не навлиза терминът „посттравматично стресово разстройство PTSD“.
Любопитно е какво общо имат всички тези „военни“ термини с това да си родител на дете, преминало през интензивно отделение. Как е възможно тези хора да развият същите симптоми като ветерани от войната?
Първите описания на това явление датират от годините след Първата Световна Война, когато станало ясно, че тези, които се завърнали от фронта се държат по начин, абсолютно нетипичен за хората, които са били преди да имат военни преживявания. Ветераните от войната често развивали психологични проблеми, които водели до пристрастяване, дистанциране от семейството, раздразнителност и избухливост или просто силна тревожност. Нещо повече – изглеждало, че няма нещо, което да е в състояние да ги успокои и отдалечи от тези саморазрушителни мисли. След войната във Виетнам наблюденията се повторили, но в много по-голяма степен.
През седемдесетте години на миналия век, психолозите започнали да забелязват тези симптоми у много хора, претърпели различни стресови преживявания като например изнасилване, побой, тормоз и насилие в детска възраст. Разбира се всички тези симптоми се проявявали по различен начин между различните случаи, но в основата си се повтаряло винаги едно – нетипично поведение след преживян стрес. Тогава хората, работещи в тази сфера, започват да правят по-задълбочени изследвания върху начинът, по който емоционалната травма може да повлияе мозъка. Така през 1980 г. Се ражда терминът посттравматичен стрес, като опит да се дефинира едно общо разстройство.
Редица изследвания се фокусират върху това да обяснят начина, по който травматичната памет оказва влияние върху нас. Хората, но и животните, са програмирани така, че да помнят нещата, които им причиняват болка – физическа или душевна. Това, което причинява паника и страх е запечатано на подсъзнателно ниво. Това състояние може да бъде колкото и вредно, толкова и полезно, защото идеята е мозъкът да запомни болката, за да ни предпази от последваща такава. Така например ако едно дете пипне нагорещен котлон и се изгори, то повече няма да повтори същата грешка – защото мозъкът вече е запечатал връзката между нагорещения котлон и болката. Тези спомени се съхраняват у нас, за да гарантират нашето оцеляване.
Докато сме в интензивно отделение заедно, всеки ден се сблъскваме с живота и смъртта. Натикани сме в един нов свят, който не можем да разберем – един изцяло нов свят на сложни термини, ярки светлини и бипкащи аларми, които ни напомнят непрекъснато да проверим състоянието на децата ни, да се уверим, че са живи. Ние като родители сме абсолютно безпомощни, а всички важни интервенции се извършват от други хора, на които сме принудени да вярваме, че ще се погрижат добре за нашите деца. Познатата фраза „това е като влакче на ужасите“ е позната на повечето родители на недоносени деца. Всички ние добре знаем, че днес „нещата вървят добре“, но във всеки един момент, положението може драстично да се влоши. Срам и вина са обичайни чувства, които изпитват майките и бащите на недоносени деца, дори когато са напълно незаслужени. По силата на необходимостта, нашите мозъци запечатват тези спомени безкомпромисно. В момента, в който сме с децата си в интензивното отделение, е логично да се безпокоим, да бъдем свръхнапрегнати в старанието си да знаем всичко, тревожни и фокусирани върху оцеляването на децата ни.
Всички разновидностите от емоции, описани по-горе са до една изброени в официалната диагноза посттравматично разстройство. Това, което се случва с травматичните спомени е, че често поведението, което развиваме, за справяне в момент на травма, става неизползваемо и понякога дори омразно. Ние се борим, когато мозъкът ни прибягва до използването на тези начини за справяне, дълго след като травмата е приключила. Събуждаме се посред нощ, в параноя дали бебето ни все още диша. Всяко важно постижение на детето ни се превръща в източник на безпокойство, като всяко отклонение от това, което се очаква, би могло да означава, че нещо не е наред с развитието му. Държим се раздразнително със съпрузите си, нещата, които сме свикнали да правим, вече не са ни така приятни, изолираме се от приятелите и семейството си. Някои хора развиват някакъв вид зависимости. Най-невероятното събитие в живота ни – раждането на детето ни, всъщност се превръща в източник на тревога и непредсказуемост.
Разбирането на ефекта на травматичните спомени може да е съществено за възстановяването ни от стресовото изживяване. И въпреки че често е напълно излишно слагането на диагнози и дори използването на един термин, описващ ефектите на различни видове травма, това помага да разбереш, че не си единственият, който се сблъсква с подобни сериозни предизвикателства. Посещенията при квалифициран терапевт помагат за осъзнаването и разбирането на собствената травма, като целта е в един момент това да донесе нужното облекчение и увереност, че има начин да продължиш напред.
Ако и Вие имате нужда от подкрепа и/или повече информация можете да се свържете със специалистите от Център за детско развитие „Малки чудеса“