Аз съм майка на бебе Мина, родена в 36 г.с., на прага на доносеността, но не съвсем, както ще разберете.
Всичко се случи много бързо – от теста с две черти през септември 2020, до първият преглед, до подутите ми крака, високото кръвно и загуба на белтък през януари, до приема ми за предтерминно наблюдение в болницата, в която родих през април. Приеха ме с кръвно 155/90 и ме настаниха в патологията. Там успях да изкарам една нощ и на втората в 3 през нощта спонтанно ми изтекоха водите.
Нищо, казах си, ще се ражда, не е фатално в 36 седмица, бебето по ехограф беше около 3 кг., без отклонения от нормата и аз бях спокойна, че съм успяла да го опазя пълни 8 месеца. Казаха ми, че ме подготвят за естествено раждане, колкото и странно да беше това – всички лекари досега казваха, че ще съм секцио заради високото кръвно, което иначе беше овладяно след постъпването ми в отделение.
13 часа по-късно, в 16:51 проплака Мина, моята прекрасна дъщеря.
Сложиха я на гърдите ми за да се погушкаме, АПГАР на 1 минута – 8, АПГАР на 2 минута – 8. Качиха я за рутинните прегледи в неонатология и аз зачаках и мен да качат от родилна зала, за да сме заедно отново.
После времето сякаш спря – установиха се дихателни паузи, гърчове и тя бе преместена в кувьоз. Аз недоумявах как е възможно това малко, пухкаво и розово бебе се е влошило, мислех, че има някаква грешка, та нали кувьозите са за съвсем малки бебета, неспособни да се справят сами с естествената среда след раждане. Но нямаше грешка.
После дойде диагнозата – интравентрикуларен кръвоизлив, дилатирали вентрикули, прогнозите за скорошно изписване се стопяваха постепенно. На 4-я ден аз си тръгнах сама от болницата. Свиждания се допускаха веднъж седмично за по час време, информация за състоянието се даваше по телефон всеки ден по обяд. А Мина смъкваше ли, смъкваше тегло. Радвах се на всеки качен грам. 21 дни цедях кърма и я хвърлях в мивката, защото от стрес не ми беше минало през главата да я замръзя. Точно на Гергьовден, след близо 2 седмици успях да я прегърна, вече беше трайно афебрилна, без гърчове.
Започнахме да мислим за прибирането й и то не закъсня. На мястото на радостта от прибирането обаче се появиха опасенията, че няма да можем да се справим с нейното състояние, беше ме страх за нея денонощно. Не спирахме да я водим по прегледи, а вентрикулите така и не спряха да се разширяват.
Тук искам да кажа нещо много важно – въпреки всички мои тревоги, както и напук на прогнозите и състоянието си, дъщеря ми се развиваше отлично.
Вкъщи набързо си стабилизира теглото и започна лека полека да опознава света. Напук на всичко и всички тя беше едно кротко, усмихващо се и гукащо бебе и не се предаде нито за миг. Наложи се да й поставят клапа (вентрикулоперитонеален 
шънтвръзка между два естествени канала, най-често между кръвоносни съдове, което води до смесване на потоците, които протичат по тях.Основното средство за лечение на хидроцефалията е чрез така наречените шънтиращи системи. Те отвеждат гръбначно-мозъчната течност към някоя др...) заради хидроцефалията, която разви в следствие на кръвоизлива. 3 седмици след поставянето му тя вече се обръща по гръб и по корем, на 3.5 месеца (2.5 коригирани), ходи редовно на рехабилитация и прогнозите за нея са много добри. Ще е малко ако кажа, че дъщеря ми е моят герой – та тя е много повече. Тя е едно щастливо дете, носи слънцето в себе си, премина през изключителни премеждия, но най-накрая е при мен и когато я погледна знам, че ще се пребори така както се бореше за всяка глътка въздух през тези 21 дни.
Благодарим за споделената история, която вярваме ще помогне на много родители! Целият ни екип желае здраве и щастие на малката Мина!