Майчинството е едно дълго пътуване, на което тръгваме без да имаме никакъв опит. И няма нито едно училище за родители, което може да ни подготви за това, което ни готви съдбата. Не знаем какво ни очаква, имаме хиляди теории и очаквания, но на практика нищо не е такова, каквото сме си представяли. Обикновено не очакваме да имаме трудна бременност, не очакваме да родим по-рано, не очакваме с бебето да има проблеми и т.н. Когато разберем за нашата бременност или дори още докато я плануваме ни връхлитат едни такива розово-пухкави мисли за едно сладко и невинно създание, което ще разчита изцяло на нас. Ставаме много внимателни, започваме да се храним здравословно, да обръщаме внимание на здравето си повече от обикновено, да посещаваме лекарски кабинет повече от обикновено, да се интересуваме от различни видове изследвания, както и от различни начини да направим бременността си и раждането едно приятно и спокойно преживяване. Започваме да се оглеждаме за бебешки дрешки, да мислим за обзавеждането на бебешката стая и се умиляваме при вида на всякакви невероятни неща за бебета, които ни карат да очакваме новия член на семейството с още по-голямо нетърпение.
Смятаме, че сме подготвени за различни ситуации, че можем да се справим с всичко, само да дойде по-скоро момента, в който да сме… Майки. Но истината е, че понякога нашите очаквания нямат нищо общо с това, което би могла да ни донесе действителността и много често ние се оказваме тотално неподготвени за това, което ни се случва.
Раждането на недоносено бебе не е това, което сме искали и на което сме се надявали. Дори не сме предполагали, че може да ни се случи такова нещо – точно на нас. Всичко е толкова странно, непознато и невероятно. Майките често мислим за това колко мънички и безащитни са бебетата, но никога не сме си представяли колко мънички може да бъдат всъщност.
Няма нищо по-зареждащо, успокояващо, но понякога и плашещо от думите на родители, които са минали през същото, през което минаваш и ти в момента. За това и смятам, че на тази тема трябва да се говори от първо лице. По-лесно е някак, когато виждаш, че не само ти минаваш през този кошмар. По-лесно е, когато разбереш, че и другите са имали подобни на твоите реакции, въпроси, чувства ….
Вината, която изпитваме след преждевременно раждане може да бъде съсипваща
„Защо се случи всичко това?“, „Аз ли го допуснах?“, „Аз ли го провокирах?“, „Къде сгреших?“, „Защо не успях да износя бебето си?“, „Защо се случва точно на мен?“, „Може би трябваше да съм по-внимателна…“ ……….. и т.н. Едва ли мога да изброя тук всички въпроси, които минават през главата на една току що родила преждевременно жена. Но те са хиляди и са разкъсващи. Аз не спирах да си задавам подобни въпроси и да се чудя – какво още можех да направя, за да не се беше стигало до тук. В действителност има случаи, в които е можело да бъде сторено нещо, но твърде често нещата изобщо не зависят от нас. И въпреки всички предпазни мерки, вниманието, грижата и т.н., все пак понякога се стига до преждевременно раждане. Много е трудно за една жена да си даде сметка, че не всичко е зависело от нея и че тя няма вина за случилото се. Понякога е възможно да има и външен натиск, което още повече засилва чувството за вина и депресията. И ако по принцип следродилната депресия се проявява при 10-15 % от жените според статистиката, то според мен следродилната депресия едва ли пропуска която и да е майка на недоносено бебе (за съжаление едва ли има подобна статистика). Чувството за вина, болката, страха дали бебето ще оцелее, дали всичко с него ще бъде наред, неминуемо водят до разяждащо чувство за обреченост и мъка.
Изходът: Повярвайте ми, вие нямате вина за това, което се случва! Осъзнайте го. А дори и да имате, обвинявайки се няма да си помогнете по никакъв начин – нито на себе си, нито на бебето. Всички сме минали през тези въпроси и обвинения за съжаление, но най-важното за бебчето в момента е да има една относително спокойна мама (до колкото е възможно), която вярва в положителния изход. Доказан факт е, че децата усещат състоянието на родителите си и се влияят от него. А на бебчето сега му трябва спокойствие и сигурност, които може да даде само мама.
Много майки първоначално не чувстват връзка със своите бебета в тежко състояние
Съзнанието ни понякога просто отказва да приеме случващото, особено когато се касае за нещо толкова ужасно като това детето ти да се бори за живота си. Много майки изпитват чувство за вина, за това че не са усетили веднага обич и привързаност към бебето си, когато са разбрали в какво тежко състояние се намира. Някои майки години наред страдат и се обвиняват за мислите, които са минавали през главата им в първите часове и дни – изчисляват например колко време трябва да мине, за да могат отново да правят опити за забременяване или пък смятат, че предвид много тежкото състояние може би за самото бебе би било добре да не страда и да си отиде от този свят, вместо цял живот да носи бремето на някакъв вид сериозно увреждане. Някои майки в началото дори отказват да видят бебето си, страхуват се от това, което ще видят или дори мислят, че не искат това бебе… че е би било по-добре да не са забременявали.
Д-р Елизабет Кюблер Рос (Elisabeth Kübler-Ross), смята, че скръбта има 5 фази (5 stages of grief). Или така наречените пет фази при научаване на покъртителни новини (The 5 Stages of Receiving Catastrophic News).
Ето го и самият модел или петте фази на скръбта:
1. Отрицание – отрицанието е напълно естествена реакция срещу приемането на факти, които са особено шокиращи за нас. Отрицанието може да има много прояви – от „Това не се случва на мен“, „Той наистина ли каза това или само ми се е сторило?“, или опит да продължавате да вършите дадена дейност все едно нищо не се е случило.
2. Гняв – гневът има много проявления. Гняв към нас самите нас, към околните, към даден предмет и обикновено неговата сила е по-голяма към по-близките ни хора и понятия, както и към търсенето на „виновник“. Често, когато се касае за преждевременно раждане се търси виновник в лицето на лекарите.
3. Пазарене – то може да има различни лица. С Бог, търсене на компромис, замяна, промяна на начина на живот, промяна на отношение и т.н. Проумяли сме какво се случва, но се опитваме да го отложим.
4. Депресия– това е нещо като приемната за истинската скръб; през този период е нормално да бъдем тъжни, избухливи, нервни, затворени, асоциални, но депресията е и знак, че човек е започнал да приема реалността.
5. Приемане – този етап също е много индивидуален и различен за всеки участник. Достигането му просто приема нещата такива каквито са, т.е. той вече е преминал горните четири етапа. Често този етап бива описан и като примирие – човек се е примирил с новината и вече се опитва да живее според нея. Но това не означава примирение. Или поне не и когато се отнася за раждането на недоносено бебе.
С приемането на нещата започва и нашият труден път, в който се борим за здравето на малкото чевече. А този път не е никак кратък, и никак лесен за минаване. Но е единственото, което ни остава. По време на пътуването често има спадове, но има и въхрове… и всеки малък успех на това малко и борбено същество за нас е като един Еверест.
Имайте предвид, че петте фази не е задължително да бъдат абсолютно последователни. Хората са различни и за това изживяват нещата по-различен начин, но това е общият модел на скръбтта, който се опитва да обобщи случващото се с нас в такъв тежък момент. Възможно е дори няколко пъти да се връщате към една и съща фаза, възможно е дори никога да не преминете през някой от етапите.
Няма нищо необичайно в това майките да се чувстват изолирани по време на болничния престой
Някои майки предпочитат да имат възможността да останат близо до бебето си в болничното отделение толкова, колкото е нужно до изписването, стига съответната болница да позволява това. Други обаче се чувстват самотни, изолирани и депресирани от болничната атмосфера, която определено би могла да бъде много подтискаща. Въпреки това повечето майки изпитват чувство за вина, за това че се прибират вкъщи, а бебето остава само. Чувството, че изоставяш бебето си сам самичко в тази стерилна студена среда може да бъде ужасно. Да излезеш сама през вратата, през която повечето майки излизат с бебе в ръцете може да бъде особено депресиращо. Да се прибереш в празния си дом, където да гледаш празната кошарка, необлечените дрешки, недокоснатите играчки на моменти е просто съсипващо. И в същото време някои майки се чувстват по-добре вкъщи. А това е от голямо значение, защото когато мама се чувства по-спокойна и уверена, това се предава и на бебето при всяка среща с него. За това мили майки – не се обвинявайте, че не сте непрекъснато до недоносеното си бебе. Там то е в добри ръце, а обикновено майката рядко има какво в действителност да направи, освен ако в болницата не се практикува кенгуру-грижа и не се позволява на майките да хранят бебетата си. За съжаление в момента в България са нищожно малко отделенията, където това е възможно.
Най-доброто, което можете да направите е да се информирате – за грижите за бебето след изписването му, за това как да запазите лактацията си ако желаете да кърмите и т.н.
Много майки не са подготвени за мъчителната раздяла с бебето си.
Обратно на това, което коментирахме по-горе, много майки пък се измъчват от това, че трябва да оставят бебето си в болницата. Въпреки че знаят, че детето им там ще получи най-добрите грижи, вътрешния им инстинкт и връзка с бебето не могат да се преборят с реалността. В много болници няма възможност майката да остане с детето, тъй като недоносените понякога престояват доста дълго време в болницата. Според степента на недоносеност и състоянието на бебето, престоят може да варира от няколко седмици, до няколко месеца. Майките не са подготвени за тази раздяла, за интензивното чувство на загуба и на изоставяне, за това че бебето им ще бъде само далеч от тях. Не забравяйте обаче, че вие като родители на това дете имате абсолютното право да го виждате всекидневно (което за съжаление към момента не навсякъде е възможно) и че трябва да изисквате достъп до детето си, ако такъв не ви бъде предоставен. Връзката между бебето и неговите родители и свещена и трябва да бъде всячески насърчавана.
Много майки изпитват вина, заради стреса, който са изпитали, когато за пръв път виждат детето си в интензивното отделение
Нима има майка, която за пръв път да преживява преждевременно раждане и да е подготвена за това, което я чака зад вратите на интензивното отделение? Когато по време на бременността ми прекарах 3 дни в болница за задържане, случайно минах покрай интензивното отделение. Тогава за пръв път в живота си видях недоносено бебе – нереално малко, с прозрачна кожа, с всичките там трабички, апарати и пр., цялото покрито с косъмчета. Стори ми се много страшно, но не осъзнах какво в действителност виждам. Когато за пръв път видях дъщеря си, аз просто се сринах до кувьоза – не можех да повярвам, че това е моето бебе, че това се случва наистина. Тогава се сетих за случката с другото бебче, чийто вид ми се стори толкова страшен преди време – а тя досущ приличаше на него. Помислих си, че сега съм наказана, защото изобщо можах да се изплаша от вида на едно толкова мъничко, невинно същество, което всъщност като се вгледаш е толкова мило, красиво и нежно.
Отне ми месеци, за да си простя тези чувства и да повярвам, че не съм лоша майка. Дори не можех спокойно да гледам първите снимки на дъщеря си, без да се разплача. Сега ги гледам с гордост – да, не е като другите новородени. Да, хората не се умиляват от първите й снимки, а се плашат от тях и дори не искат да ги гледат. Но аз ги гледам с гордост – защото същото това малко, все още неоформено човече, което беше кожа и кости и едва помръдваше, сега е едно прекрасно дете, което всички обичат.
Чувство за вина, заради невъзможността бебето да бъде кърмено
Преждевременното раждане, освен ако не е съпроводено с рискова бременност, обикновено намира майките неподготвени за всичко, което ги очаква. В това число влиза и кърменето. Когато бебето е далеч от майката, тя логично си задава въпроса – а какво ще правя сега с кърмата, която така или иначе ще започна да произвеждам. Някои майки имат късмета да бъдат предварително информирани как да постъпят, но други са абсолютно неподготвени за ситуацията и нямат представа какво да правят с кърмата, която започват да отделят. Тук е ролята на специалистите, които да ви обяснят възможностите. Хранителните потребности на недоносеното бебе се различават съществено от тези на доносеното. Кърмата на майките, които са родили преждевременно, съществено се различава от тази на жени, които са родили близо до термин. Поради тази причина вашата кърма е най-добрата храна за вашето бебе. Но за да запазите лактацията си е необходимо да получи компетентна и адекватна подкрепа. Докато бебето е далеч от вас е необходимо да стимулирате кърмата си чрез изцеждания от порядъка на 8-10 в денонощие. Точно толкова биха били и храненията, ако бебето беше при вас. Много майки чувстват поддържането на лактацията като единственото значимо нещо, което имат възможност в момента да правят за своето бебе и това поддържа тяхната вяра в добрия изход. Много майки също така успяват дълго да кърмят своите недоносени бебета, за това вярвайте, че това е напълно възможно.
Други майки по една или друга причина все пак не успяват да запазят кърмата си. Понякога това е информиран избор, друг път е в следствие на липсата на адекватна помощ и информация. Възможно е да е в следствие на факта, че са получили медикаменти за спиране на лактацията в момент, в който не са били подготвени как да реагират или пък състояние на майката да е наложило прием на медикаменти и спиране на кърмата. Каквато и да е причината да не кърмите своето недоносено бебе, не се обвинявайте. Вие сте най-добрата майка за вашето бебе независимо от факта дали сте го кърмили или не. Времето не може да бъде върнато назад, а вашите качества на майка се определят от много други фактори.
Чувството за самота, неразбиране и изолация от околните понякога обзема родителите на недоносени деца.
Преждевременното раждане е един от онези моменти, в които хората не знаят как да реагират и какво да кажат на тези, които го преживяват. Да ни честитят ли раждането на новия член от семейството, да ни успокояват ли за състоянието му… Приятелите ни не знаят дали да се обадят, за да ни подкрепят и изразят своята съпричастност или да не се натрапват и да ни оставят на спокойствие. Истината е, че дори и едно и също преживяване да ни сплотява, ние сме различни хора и реагираме по различен начин. И докато за едни майки един вид реакция е напълно нормален, то за други същото нещо би могло да се окаже неприемливо и дори болезнено. Не се сърдете на хората, че не знаят как да реагират на случващото се с вас. Вероятно и вие сте попадали в ситуация, в която не знаете как да реагирате или реагирате неадекватно. Дайте шанс на близките си хора да ви помогнат – дали с присъствието си, дали с разговори, дали просто да поплачете на нечие рамо или дори само да помълчите заедно… Вие най-добре знаете от какво имате нужда в момента, за това не се страхувайте да бъдете откровени с близките си хора за това. Със сигурност те просто искат да ви помогнат, но понякога не знаят как точно. Ако все пак разговорите ви се струват натоварващи, подберете си кръг от хора, с които се чувствате добре и които смятате, че ви разбират. Обикновено това са хора, които по един или друг начин са преживели нещо подобно на вас.
Страхът от увреждания може да бъде съсипващ
Както беше споменато вече няколо пъти в тази статия, ние не се раждаме подготвени за много от ситуациите, които ни поднася живота. Неизвестното ни плаши и дори ужасява. Обикновено първите мисли на майката са – ще оцелее ли детето, какво е състоянието му, а след това идват и логичните въпроси за неговото развитие и здравословно състояние. Недоносените бебета са особено рискува група и понякога е възможно да развият усложнения, които да останат за цял живот. Медицината обаче напредва все по-сериозно и в голям процент от случаите тези усложнения биха могли да бъдат избегнати. Поради тази причина е от изключително значение изборът на достатъчно добро лечебно заведение, което да разполага с добра неонатология. След изписването на бебето е важно то да бъде проследявано от неонатолог, да бъдат осъществявани всички необходими профилактични прегледи и не на последно място – добра рехабилитационна програма, съобразена със състоянието на детето. Това не дава абсолютна гаранция, че няма да има никакви увреждания, но значително намалява риска от тях.