Дъщеря ми, Иви, се роди в 23-та седмица и 4 дни от бременността, с тегло 561 грама — колкото едно малко пликче с бонбони.Тя се появи на бял свят все още обвита в околоплодния мехур — с кожа, тъничка като листенца на роза, влажна и нежна, с бели дробове, твърде мънички, за повдигнат гръдния й кош…
Тя не проплака. Нямаше сърдечен ритъм. Нямаше дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане).
Но екипът от неонатологичното интензивно отделение беше там – без страх и колебание, а за да се бори! Един млад лекар веднага започна да я реанимира. Никога няма да забравя изражението на лицето му и сълзите в очите му, докато се бореше за живота на Иви.
Те я върнаха. Те я спасиха. Спасиха и мен.
Още от появата ѝ на бял свят, животът на дъщеря ми висеше на косъм. Бях постъпила за раждане 17 седмици преди датата на термина и нещо дълбоко в цялото ми същество крещеше, че това съвсем не е наред.
След като ме приеха в болницата, ме прехвърлиха спешно на носилка и ме избутаха бързо през поредица от двойни врати, покрай хора, които не смееха да срещнат погледа ми. Сякаш самата стая затаи дъх. Сякаш очакваше да се сбогувам. Една акушерка коленичи до мен, хвана ръката ми и прошепна:
„Няма да те оставя сама.“
Не осъзнавах колко много имах нужда от тези думи, докато не ги чух.
Майчинството ми не започна така, както си го бях представяла. Но тези непознати хора, облечени в маски и престилки, ми подариха възможността да бъда майката, която винаги съм искала да бъда.
Призрачната майка
Неонатологичното отделение беше като друга планета. Непозната. Безмилостна. Свещена.
Не ми дадоха бебето. Не ми позволиха дори да я докосна. Иви лежеше в стъклена кутия, обвита в жици и тръбички, гърдичките ѝ едва се повдигаха. Беше заобиколена от апарати – мигащи, съскащи, издаващи звуци на език, който не разбирах. Седях до нея, и дори се страхувах да дишам прекалено силно, а ушите ми бяха пронизвани от алармите, които не спираха. Аларми, които сякаш пробиваха тъпанчетата ми и ме пронизваха право в сърцето.
Първият път, когато се опитах да изпея на Иви песничката You Are My Sunshine, не успях дори да стигна до стиха „Моля те, не ми взимай слънчицето…“
Разплаках се и скрих лице в шепите си.
Бях ли майка?
Не можех да я прегърна, нито да я нахраня. Трябваше ми разрешение дори, за да докосна кожата ѝ с върха на пръста си. Чувствах се като призрак. Невидима. Безполезна. Провалена.
Единственото чувство, което ме преследваше постоянно беше: „Сбогуваш се“.
Тя разпознава гласа ти!
Иви прекара 130 дни в неонатологичното интензивно отделение. Премина през ретинопатияобщ термин за заболявания на ретината на недоносените, хронично белодробно заболяване, гърчове, отворен артериален канал и най-страшното — мозъчен кръвоизлив от 4-та степен и хидроцефалиядумата „hydrocephalus” произлиза от гръцки и се състои от две думи - „hydros”, което означава вода и „cephalus”- глава. Някога това състояние е било нарично „вода в мозъка”. Хидроцефалията представлява състояние, причинено от акумулиране на абнормно голямо количество церебро–спина.... През цялото това време, екипът в интензивното отделение беше ръката, която ме хващаше здраво, когато сякаш пропадах.
И въпреки болката, там успях да открия и безкрайна отдаденост. С треперещи ръце сменях миниатюрните пелени на Иви. И започнах да се чувствам като нейна майка не в драматичните моменти, а в малките, свещени мигове: когато тя стискаше пръста ми или когато медицинската сестра ми каза: „Тя разпознава гласа ти“.
В онези моменти, когато се разминаваш с друг родител в коридора на отделението и ти кимва – сякаш споделяте нещо, за което няма нужда от думи. Бяхме част от клуб, в който никой не искаше да членува…
Раните не зарастват след изписването
Когато се прибрахме у дома, започна нова одисея, изпълнена с медицински предизвикателства. Многобройни прегледи, които продължават и до днес. И страхове, които не изчезнаха.
Посттравматичният стрес не е рядкост. Той е реален. Той е безмълвен. И може да те съсипе, ако го носиш сам.
Защото раните не зарастват, просто след изписването. Но постепенно, излязохме и от този тъмен период.
Дъщеря ми започна да тича!
Иви не проходи и не проговори до след втората си година. Но когато започна — тя тичаше, говореше, смееше се. Сега, вече на три години, Иви е жизнена и пълна с живот. Танцува боса в кухнята и пее с цялото си сърце. Нарича ме „мамо“ — сякаш това е най-естественото нещо на света.
Майка
Станах майка в стая, в която си мислех, че ще трябва да се сбогувам.
Станах майка до апарати за обдишване, подписвайки формуляри, молейки се без глас.
Станах майка, когато се научих да събирам надеждата и страха в един и същи дъх.
Станах майка в момента, в който преодолях отказа да търся помощ.
Станах майка, когато останах до дъщеря си, когато всички излизаха от стаята.
Станах майка, когато я погледнах – невъобразимо малка, невъобразимо жива, и прошепнах:
„Остани с мен, момичето ми.“
И тя остана.
Автор на текста е Лорън Хелстром, майка на Иви, от Саскатун, Канада. Лорън е автор на “Дали съм майка?”, мемоар за майчинството, преждевременното раждане и надеждата, с който цели да привлече вниманието върху дългосрочните последици от медицинската травма.
Източник: www.cbc.ca