Винаги се вълнуваме, когато ни изпращате вашите истории, в които не само споделяте с нас разказа за раждането на малките си герои, но и вдъхвате надежда на толкова много родители! Може би точно в този момент те имат нужда от кураж и думи, които ще ги накарат да повярват, че всичко ще бъде наред.
Историята на малкия Даниел, разказана от майка му Венета, е една от тях. Роден в 32-а гестационна седмица, след една бременност, изпълнена с много притеснения и неочаквани обрати, той наскоро отпразнува първия си рожден ден!
Всичко започва, разбира се, с две чертички и много радост. “Бяхме щастливи, че ще имаме още едно детенце и другарче за баткото”, разказва Венета. Още в третата седмица от бременността обаче, синът ѝ се заразява с COVID-19 в детската градина и тя също се разболява броени дни по-късно. “Баткото се пооправи много бързо, но при мен изобщо не мина толкова гладко. Вдигнах веднага температура, поддържах 38.5 и ми беше изключително лошо”, спомня си Венета. Тя се опитва неуспешно да се свърже с личната си лекарка и в същия ден следобед започва да усеща болки в кръста и корема. Решава да вземе парацетамол и температурата ѝ спада, болките също. “Тъкмо се поуспокоих, когато при едното ходене до тоалетна прокървих много силно”, продължава разказа си тя. “Падна съсирек,голям колкото орех, и реших, че всичко е приключило, а след като се наревах едно хубаво, писах на личната ми лекарка какво е се е случило”.
По съвет на лекарката, Венета отива в Бърза помощ, за да я прегледат. “Казах, че съм направила спонтанен аборт, а те ме изгледаха и с насмешка попитаха как съм решила това. На прегледа обясних какво е станало, убедена,че вече не съм бременна. Но когато докторката ме прегледа каза:
„Бременността си е още вътре, честито!“
Венета е изненадана и отново много развълнувана. Но първоначалната ѝ радост е отново набързо помрачена, защото лекарите забелязват, че кървенето е доста силно и вероятно няма да може да задържи бременността. Тя все пак дали може да се направи нещо. “Изписаха ми медикаменти и ми казаха да лежа тази вечер, но вероятността да задържа тази бременност е минимална и ако сутринта продължавам да кървя, да отида в кабинета за кюретаж”, спомня си Венета. “Излязох, стискайки ехографската снимка с малката точица, и не можех дори да се зарадвам”.
Когато се прибира вкъщи, тя ляга и не става от леглото дори на сутринта. Кървенето е леко намаляло и решава да не ходи отново на преглед. “В продължение на 2 дни не спрях да търся информация какво може да стане с ембриона при ранно боледуване с ковид но нямаше достатъчно информация. Личната ми лекарка каза, че не е сигурна дали е добре да се задържи изобщо бременността. Но една бивша колежка, настояща акушерка и един от най-позитивните хора, които познавам, ми вдъхна кураж”.
Именно тя я съветва да отиде за преглед при неин колега акушер-гинеколог. когато след няколко дни Венета прокървява отново. “Бях се обадила на 112 и ми казаха да ходя там, където са ми казали да направя кюретаж, защото след като кървя пак, вероятно е кухо яйце”, разказва тя. “На гинекологичния преглед се видя ембриончето, чух му пулса и се оказа,че кървенето не е било от него, а от някакви хематомчета, вследствие на вируса, който е ударил на слабото място”. Венета отново се прибира щастлива вкъщи като се стреми предимно да почива. Нещата се поуспокояват, макар семейството да преминава и през стомашен вирусинфекциозен агент, който се размножава само вътреклетъчно малко след боледуването с COVID-19.
Скоро казахме и на баткото Петър, че в коремчето на мама расте точица,която трябва много да пазим, за да се превърне в братче или сестриче и той беше много щастлив.
Бременността на Венета продължава леко. “Нямах проблеми и оплаквания, също както и при първата бременност, бях постоянно в движение, с разликата,че ми беше малко по-тежко, по-мързеливо. Не ми се гадеше и имах огромен апетит”. Тя започва да чака търпеливо датата на термина – 13 октомври, а бебенцето също се развива съвсем в норма. За рождения си ден получава за подарък и първите ритничета. С достигането на седмия месец, семейството се заема да приготвя и дома за новото попълнение.
“Към края на седмия месец, баткото ни донесе от градината отново някакъв стомашен вирус – разстройство с повръщане, който както се предполагаше, на втория ден хванах и аз. В сряда, през въпросната седмица, получих леки контракции, като мислех, че са или от повръщането, или Бракстън-Хикс. Свързах се веднага с лекаря, който ме следеше, той ми увеличи дозата магнезий и каза, ако болките продължат, веднага да отида в болницата. Но още вечерта ме отпусна, а на следващия ден не ме болеше изобщо”, продължава разказа на Венета. В четвъртък и петък тя решава да изпере всички бебешки дрешки най-малък размер от баткото, да ги изглади и подреди, за да са готови. В петък вечер всичко е вече готово, но отново започва да усеща леки болки, които продължават и през нощта.
“В събота сутрин, болките все още не бяха спрели, дори бяха по-силни, но не бяха на равни интервали и реших,че отново са Бракстън-Хикс контракции”, спомня си Венета. “Постепенно те започнаха на стават все по-силни и на всеки 10-на минути. Взех вече сериозно да се притеснявам, писах и на таткото, че май може да се наложи пак да ида до спешното. Докато продължих да се суетя и да се чудя, контракциите станаха доста болезнени и на около 5 минути”. Таткото почти веднага пристига вкъщи, но докато стигнат до колата, те вече са нетърпими. Семейството стига бързо до УМБАЛ “Св.Георги” в Пловдив , където веднага ги приемат.
“Бебчо направо беше тръгнал да излиза. Успях да кажа, по-скоро изплача и изкрещя, че е рано и съм още в 32-а седмица”.
Венета е много уплашена, защото е усетила бебето да рита за последен път предната нощ преди контракциите и се притеснява за състоянието му. В болницата действат светкавично и докато я закарат до родилното отделение, там вече я чака екип. “Доктора се скара да не крещя, а да напъна, напънах веднъж и това беше. Дори не усетих бебето да излиза, беше толкова мъничък, но пък изплака сам”, е следващият спомен на Венета.
Даниел се ражда в 32-а г.с. С тегло 1830 г и 42 см, на 20.08.2022 г.
“За 1 минута през главата ми мина радост, че бебето е живо и изплакало, страх, че е толкова малко, въпроси защо се роди сега, въпроси и как ще се казва, милото, защото и име не бяхме измислили още…”, продължава разказа си тя. “Лекарката, която беше на смяна в неонатологията каза, че ще бъде интубиран и сложен на апаратно дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане), защото е много малък и белите му дробчета още не са се развили. Аз само кимах и се съгласявах, като в някакъв сън, все едно това не се случва на мен и сякаш ще полежа 2 часа и ще си получа детето”.
Лекарите казват на Венета, че трябва веднага да каже име за бебето, за да го запишат и приемат по най-бързия начин. “Ние още не бяхме измислили име. След 5-10 минути ми дойде в главата единственото, което големият ми син беше споменал – Даниел. По-късно в стаята, когато имах цялото време на света, прочетох,че значението му е „Господ е мой съдия“ и си казах,че това може да е знак и е хубаво,че избрах него”.
“От този момент и в следващите 3 дни чаках присъдата му”.
Венета успява да види Даниел още на обяд в първия ден, 3 часа след раждането. “Беше толкова мъничък, със стърчащи игли и тръби отвсякъде. И спеше.”, спомня си тя. “Исках да кажа нещо окуражително, нали пише, че чуват и познават майчиния глас, но нищо не излизаше от буцата в гърлото ми. Говорех му само наум. „Извинявай малко бебче,че те родих толкова рано…съжалявам,че си толкова мъничък и не успях да те доизнося… Прощавай, че си целият в игли и сигурно те боли много“.
В следващите 3 дни, състоянието на малкия Даниел не се променя особено и той дори губи грамчета. “Времето между свижданията сякаш беше спряло, обикалях коридорите, обвинявайки се и си мислех:
„Нека ми, нека обикалям сама, докато другите родилки се радват на дечицата си, след като те родих толкова мъничък“.
В онези дни, Венета чака с нетърпение само да минат неонатолозите и да ги попита как е бебенцето ѝ. Информацията в първите дни е оскъдна и сякаш я отчайва още повече – „Първите 24 или 48 ч. са критични”, „Държи се“, Все така е“, „Не се е влошил”… Тежи ѝ и това, че не може да дава кърма за бебенцето си и изхвърля в мивката на болницата така ценното майчино мляко.
Тя си спомня: “Изчетох, всичко което намерих. Благодаря и на Фондация „Нашите недоносени деца“, тъй като 99% от информацията открих именно в сайта и книгата “Всичко за недоносените бебета”. По цял ден обикалях коридорите като някаква самотница и висях пред интензивното. Там имаше закачени снимки на бебенца, вече пораснали, които са били родени много,много по-малки, и са живи и здрави, с големи червени бузи и широки усмивки, което хем ми вдъхваше кураж, хем постоянно се загнездваше мисълта „Ами ако моето не е от тях…?“
Кърменето ми помогна да чувствам по-малко вина
Когато я изписват от болницата след 3 дни и се прибира вкъщи без Даниел, я крепи единствено мисълта,че ще види голямото си дете. Венета споделя, че се е чувствала сякаш отдава на баткото за втори път, цялата тази любов,която извира от майката след раждането и следва да се даде на новороденото. “Не можех да си представя какво е всичко това да ти се случи с първо дете и да се прибереш в празен дом”, допълва.
Твърдо решена е обаче да запази кърмата и колкото е останало от коластрата, а след това да кърми, когато Даниел се прибере. “Поне това можех да направя за него, затова започнах стриктно да се цедя под час, както бях започнала още в болницата. Цедях се на всеки около 3 часа и задължително през нощта поне веднъж, по колкото можех, за да се увеличи кърмата. Единствено ми беше мъчно, че не позволяваха да давам кърма за бебето, докато е в болница, и че започнах да замразявам, чак като ме изписаха”.
Венета има опит с кърменето на баткото, но съветва всички майки, ако кърменето или цеденето не се получава, да се свържат с консултант по кърмене, защото кърменето много лесно може да се провали ако няма опит или подкрепа.
“Бих насърчила всички майки, ако имат възможност, да опитат да кърмят, защото така се укрепва връзката с бебчето след дългата раздяла и може би изпитваме по-малко вина, поне така го чувствах аз”, споделя тя.
За щастие, след изписването на Венета от болницата, следват и хубави новини. Още на втория ден им казват по телефона,че Даниел е започнал да диша сам. Семейството се обажда всеки ден, за да научи дали се храни и колко е наддал и може да го посещава 2 пъти седмично. Понякога той отново спада на тегло и сякаш надеждата се изпарява, но постепенно започва, макар и трудно, да се храни от шише.
“Вкъщи дните бяха тежки, всяка нощ си поплаквах и не спирах да се обвинявам за случилото се”, си спомня още Венета.. “Всички познати и съседи които ме видеха, ме разпитваха, а на мен не ми се обясняваше изобщо. Дори в първите дни още си носех широките дрехи и си изглеждах като бременна. Накрая просто започнах да заобикалям хората и да не говоря с никого, за да не ме разпитват едно и също”, споделя тя.
Тя добива малко повече кураж, когато на поредното свиждане, Дани е изкаран на креватче и с дрешки. Тогава започва да му говори как го чакат с таткото и как батко му няма търпение да го види. За съжаление, само след няколко посещения, Петър се разболява от скарлатина и тя вече може да ходи на свижданията….
На 15-ти септември, почти месец по-късно, чудото се случи
Венета няма да забрави датата, в която им се обаждат от болницата, че Даниел е готов за изписване и може вече да се прибере вкъщи. “Исках вече да го гушна и в същото време ме беше страх. Когато ми го дадоха, не можах да повярвам колко е малък. Губеше се в ръцете ми. Батко му веднага му заговори и Дани се обърна по посока на гласа, може би го позна”, разказва за онези вълнуващи мигове Венета.
Вече у дома, тя буквално не иска да се отлепи от бебенцето си. Кърменето също се получава почти веднага, Даниел засуква, без да се дърпа и отказва, но в началото е много слабичък няма много сила да суче, заспива след 5 минути, а после се събужда и продължава. Венета споделя, че това също може да разколебае майките, които кърмят за първи път и съветът ѝ е те просто да се водят по бебето, а не по часовника. Тя кърми Даниел на поискване и за успокояване, въпреки че той се прибира от неонатологията, свикнал на “железен” режим на хранене точно на всеки 3 часа.
През първата година преживяхме много
Има, разбира се и притеснения – постоянно следене дали бебето диша, тъй като прави големи паузи, както и различни тревоги. “През тази година преживяхме много. Ходихме на всички препоръчителни прегледи и всеки път се страхувах какво ще кажат, дали всичко е наред”, споделя Венета. На първия преглед при невролог, забелязват две кистички в мозъка, които в последствие изчезват. В 7-я месец семейството чува, че Дани е с рахитзаболяване, дължащо се на дефицит на витамин Д. Настъпват нарушения в калциево-фосфорната обмяна и в минерализацията на костите. Боледуват кърмачета и деца до 2 годишна възраст., който не е излекуван. После идват и притеснения за двигателните умения, които се позабавят, особено сядането, няколко вируса, сред които варицела, за щастие без усложнения…
“Извън това, трябваше да обяснявам нееднократно защо Дани е по-мъничък, защо не сяда, не ходи още и т.н. Да изслушам десетки пъти думите, че нямало значение, че е недоносен, какво от това, пак трябва да прави еди-какво си, щом е на еди-каква си възраст. Да гледам неговите наборчета и гордите и хвалещи ги майки”, споделя Венета.
“И ето ни годинка по-късно. Всичко е наред, Даниел е нормално развито дете, не се спира, играе си с нас, от време на време се сърди, но по-често се усмихва, особено като усети ,че е хванат в беля. Нашите геройчета наистина са най-борбените и не трябва да спираме да вярваме в тях”.
