Децата на Фондация “Нашите недоносени деца” – Владислав

Децата на Фондация “Нашите недоносени деца” – Владислав

 

 

Тази година се навършват 10 години от създаването на Фондация „Нашите недоносени деца“ –  една сбъдната мечта на 3 майки на общо 5 малки герои. През 2012 година Нина Николова, Надежда Дренска и Виолета Бакалова, майки на Мартин и Йоана, София, и Стефан и Красимир обединени от личния си опит по болезнения път на преждевременното раждане, решават да основат фондация, чиито мисия и цели са подобряване на цялостните грижи за недоносените деца в България и подкрепа за родителите им.

Моника Златанова е член на Управителния съвет на фондацията и ръководител “Организационно развитие”, неуморен двигател и на дейностите на Център за детско развитие “Малки чудеса”. Както самата тя казва за себе си: “най-вече през последните години съм Моника – такава каквато съм – посветена на една кауза, която всеки ден и всеки миг кара сърцето ми да тупти”. Пътят ѝ в помощ на недоносените деца започва още от самото създаване на организацията през 2012 година, като един от най-отдадените доброволци, а началото на всичко е поставено с раждането на нейния син.


Владислав е роден съвсем неочаквано в 33 г.с.след тежък ХЕЛП Синдром, с геройско тегло от 1400 грама, цели 36 см.

“Имам си един герой. Написах го и в ушите ми нахлу песента „Имам си любим герой – Мики Маус се казва той“ – моят герой е Владислав!”, споделя Моника, с типичния свой динамичен стил. За нея най-голямото предизвикателство след раждането е да се пребори за живота си по време на медикаментозна кома, в която е няколко дни. Заедно с всички лекари и семейството ѝ, за което е убедена, че се е борило заедно с нея. Когато се събужда разбира, че със синът ѝ са в различни болници. Едва на 29-я ден след раждането тя е вече в достатъчно добро състояние, за да може да отиде да види Влади. Закарват я в болницата при него и Моника още помни онези дълги мигове на очакване в един мрачен коридор, в който изведнъж се разнася шум на колела. “Сърцето ми подскачаше. Шумът спря, сърцето ми спря, мозъкът ми блокира. Изпълних се с всичката радост и болка на света. Океан от сълзи се надигаше към очите ми, преглъщах сълзите, преди да са ме удавили и се усмихвах, както никога досега”, разказва тя. 


Това обърна целия ми свят.

Срещата си остава единствен и безценен подарък. До изписването, Моника успява да вижда бебето си само през стъклата на неонатологията.”Получавах информация за това колко грама е наддал, получавах информация пълна с термини, които изобщо не разбирах. Малко глупаво от моя страна, но и не исках да разбирам. Въпреки всички страхове, вътре в мен бяха посадени вярата и надеждата, че всичко е наред. Дори не, че ще бъде наред, а че е наред. Сега знам колко наивно звучи, но тогава това беше онази светлинка, която блещукаше и от която имах нужда”, споделя тя.

Моника докосва бебето си за първи път на изписването – най-вълнуващото докосване, както го описва. “Онова първо докосване с моето бебе, което никак не познавах, но имах нужда да докосна и да усетя с цялото си същество. И нямах представа какво предстои сега. У дома”.


Трябваше ни време, в което да се опознаем, да се свържем и да разбера, че истински съм майка.

Някъде там, в онези изпълнени с мрак и чакане коридори, Моника се запознава с Виолета Бакалова, една от бъдещите основателки на Фондация “Нашите недоносени деца”. “Някак случайно, или всъщност никак случайно, се срещахме там на една пейка за поредните прегледи на децата. Спомням си, сякаш беше вчера, как седяхме на нея и споделяхме опита си, който до този момент всъщност не беше никак много. Гледахме как лекарите носят бебетата и се опитвахме да се шегуваме със ситуацията, в която бяхме и която въобще не беше шеговита. Точно, както в онзи момент, така и днес, тези разговори ме изпълват с надежда и вяра. Това са едни от онези толкова специални и споделени моменти, в които човек има нужда да говори, да слуша, да чувства, да споделя”, продължава разказа си тя. На по-късен етап Виолета я запознава с Надя Дренска и Нина Николова.

Започнах да доброволствам във Фондацията. Това ми даде толкова много. На първо място ме спаси – от болката, от страховете, от самотата. Показа ми един нов свят, изпълнен със смисъл.

За Моника това е и един споделен свят с толкова много емоции. “С толкова много любов мога да  разказвам за най-вълнуващите благотворителни базари, които организирахме в подкрепа на недоносените бебета и техните семейства. Защото в началото тези базари бяха основното, в което взимах участие. Истината е, че трябва да видите искрите в очите ми, за да разберете какво означават те за мен, какво означава срещата ми с хората на тези базари – с доброволците, с всички, които носят любовта и съпричастността си към семействата на недоносените бебета. Енергията е неописуема”, изтъква тя. 


Да си родител на преждевременно родено дете е наистина предизвикателство. Често най-самотното и опустошително предизвикателство, споделя Моника. “То включва толкова много аспекти – от простичкия въпрос “Защо на мен, какво сбърках?”, през затворените врати на неонатологичните отделения и раздялата с бебето, през липсата на информация, през невъзможността да бъдеш “родител”, докато бебето е в болницата. През това да прибереш бебето си у дома и истински да не знаеш какво следва, през всички лекарски врати и кабинети, особено през първите две години, през прекрачването на училищната врата…”.


И през колко ли още предизвикателства ще се изправим след това?

Днес Влади е на 12 години. Един изключително буден и енергичен младеж. Както го описва майка му “дете, което те завладява с историите си, с въпросите си, с харизмата си, с желанието си да върви по своя път и да сбъдва всичките си мечти”.  

Моника вярва, че всички трудности, през които са преминали заедно, са го научили да бъде силен и да се бори за себе си. “Вярвам, че тези малки дечица са най-силните и борбени същества на света”, изтъква тя. 



И когато ме ядосва, а това се случва честичко, винаги си повтарям, че тези малки герои са най-силните характери и водят своята битка на всяка цена.

Битка, която започва от раждането и не свършва с него, а често продължава през годините, както за преждевременно родените деца, така и за родителите им, отбелязва Моника. Точно затова и дейностите на Фондация “Нашите недоносени деца” са толкова многобройни и се стремят да обхващат все повече аспекти. Не само по-модерна апаратура за болниците и усилия в посока по-добри грижи за недоносените бебета с изграждането на семейни стаи. Не само насърчаване на кенгуру-грижата и кърменето, които все още са трудно постижими на много места. Но и една продължаваща напред във времето помощ за семействата, които често срещат и други трудности по пътя при отглеждането и проследяването на едно преждевременно родено дете. Именно с тази мисия се ражда Център за детско развитие “Малки чудеса”.

 

Защото чудесата за най-малките герои не са свързани само с раждането, което е безспорно един много стресиращ и труден момент за всички. Чудеса и геройство изпълват дните на цялото семейство и в последващите години.


Точно затова, а и от преживяното от самата нея и личният ѝ опит през годините, Моника смята, че е изключително необходимо да се акцентира и върху онази подкрепа, която е нужна на самите родители на едно недоносено дете за психичното им здраве. Тя често остава на заден план и дори пренебрегвана. А благосъстоянието на едно дете зависи преди всичко от родителите му, от това да са в състояние да преодолеят травмите от преждевременното раждане и да изградят така необходимата връзка с него. Да преоткрият силите и потенциала си.  

“За мен това е фокус в нашата дейност, който е много ключов и ценен. Да бъдем до родителите в един труден момент. Да им предложим пространство, в което да споделят своите преживявания, да намерят подкрепа, да срещнат разбиране и да знаят, че не са сами”, подчертава Моника. За нея, индивидуалните консултации с фамилния психотерапевт на фондацията и създадените към нея групи за взаимопомощ, са точно това местенце, в което родителите могат да преживеят всичко, което им се случва и да намерят своята вътрешна сила, за да се справят с предизвикателствата. “Казвам го като майка, минала по този път, когато нямаше нито информация, нито какъвто и да е вид подкрепа”, споделя тя. 

Моят втори дом е Център за детско развитие “Малки чудеса“. Всеки ден влизам там с цялата си душа. 

„Сутрин отварям вратата и попадам в друг свят, във вълшебен свят. Свят, изпълнен с толкова много любов и отдаденост. Свят, в който виждам промяната, защото всеки от нас я носи със себе си и под формата на знания, професионализъм, грижовност, доброта и любов, я предава на всяко дете и семейство, прекрачили прага ни с надеждата за нея“. 

Хубаво ми е да съм у дома!   

 

Моника Златанова има дългогодишен опит във финансовата сфера и от 2018 г. поема предизвикателната задача да укрепва и развива капацитета на Фондация “Нашите недоносени деца” и Център за детско развитие “Малки чудеса” в качеството си на ръководител “Организационно развитие”, а от 2020 г. е член на Управителния съвет. Занимава се с комуникацията с корпоративни партньори и организации, както и с координацията на ключови за Фондацията проекти.

Моника започва пътя си във Фондация “Нашите недоносени деца” като един от най-отдадените ѝ доброволци още от самото ѝ създаване. През 2015 г. основава фондация “Здрави майки – здрави бебета”, посветена на прееклампсията и рисковете, свързани с високо кръвно налягане по време на бременност. Описва се ето така: “Обичам да водя дълги разговори, мога да говоря цял ден по телефона. Обичам да се срещам с най-различни хора и да им разказвам за нашите чудеса. Обичам да пътешествам – последните няколко години, особено навътре”.

 

 



 

Етикети:,