“Изходът на лечението на едно новородено трябва да бъде едно здраво и пълноценно дете с потенциал за развитие, щастливи родители и удовлетворен персонал”. Това е пожеланието за 15 май – Световният ден на кенгуру-грижата, на доц. д-р Христо Мумджиев, началник на клиниката по неонатология към УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“, Стара Загора. С него разговаряме за ползите от близостта на родителите с новородените им деца, за предимствата на семейно-ориентираната грижа и за подкрепата, която могат да окажат медицинските специалисти на семействата, преминаващи през предизвикателствата на едно преждевременно раждане.
Доц. д-р Христо Мумджиев е един от най-уважаваните неонатолози в България, специалист с дългогодишен опит в грижата за недоносени деца, и преподавател по неонатология в Медицински Факултет към Тракийски Университет – Стара Загора. Председател на Българската асоциация по неонатология и член към Научния борд и консултативен съвет към Фондация “Нашите недоносени деца”.
Доц. Мумджиев, на 15 май се отбелязва Световният ден на кенгуру-грижата – една специална прегръдка, с толкова необикновена сила за всяко бебе. Защо се счита, че е толкова полезна, особено за недоносените бебета?
Ще започна малко по-отдалече. Кенгуру-грижата е приложена за първи път в Колумбия поради липса на кувьози и лекарите са видяли, че едно недоносено дете, прегърнато от майка си се чувства добре и за по-големите недоносени представлява някаква алтернатива на кувьоза. Доста по-късно, 20-30 години по-късно, този вид отношение към недоносеното бебе е възприето в развитите страни, където има достатъчно кувьози. Счита се, че за тези деца, които са вече по-стабилни, извън непосредственото интензивно лечение, контактът кожа-до-кожа има не само емоционален ефект за майката, но и ефект върху детето.
А това, че има емоционален ефект върху майката не е малко, нека да кажем като цяло за родителите. И много бих искал да коментираме не само кенгуру-грижата, а и семейната грижа, защото кенгуру-грижата е част от семейната грижа. Част от отношението на семейството към детето, докато е болно, и на персонала на здравните заведения към семейството. Защото това са два аспекта, които някак си се загърбват. И за тях не бива да се забравя, макар че основно си остава отношението на екипа на медицинското заведение към детето – което е лечебното въздействие.
За родителите да имат възможността да са близо до детето си има въздействие върху тях, а в определен момент и върху детето. А пък адекватното общуване на родителите с медицинския персонал, успокоява на практика и двете страни понякога. Така, че това са все неща, за които трябва да се мисли и да се действа добронамерено, бавно, спокойно, така че да има по-добри резултати като цяло. Защото изходът на лечението на едно новородено трябва да бъде едно здраво и пълноценно дете с потенциал за развитие, щастливи родители и удовлетворен персонал.
И как да постигнем тази мечта, това идеално състояние? Трудно, бавно, постепенно, в определени сфери да има някакво движение.
Споменахте семейно-ориентираната грижа, всъщност във вашата болница, УМБАЛ„Проф. д-р Стоян Киркович“ – Стара Загора, има изградени семейни стаи, които са точно в подкрепа на семейно-ориентираната грижа. Как помагат те на родителите? И в помощ ли са на медицинския персонал?
В по-богатите страни и в тези, които са настроени по-добронамерено към родителите, а те са общо взето едни и същи, има не само отделни стаи, има отделни сектори в интензивните отделения, които са предназначени за подобна семейна грижа.
Поредица от стаи, не една – две. Ние започнахме с една – две в много болници в България, но хайде да видим кое ще е отделението, което ще успее да направи 4-5?!
Защото на нас, често тези две стаи, които имаме, не ни стигат. Териториално не знам дали ще можем да се разширим. Аз веднага хвърлям една ръкавица към бъдещето.
А пък иначе, след като болните са в стая това означава, че е много добре едно недоносено дете, което мине етапа на интензивното лечение и излезе в етапа на слединтензивно лечение, преди да си отиде в къщи да прекара известно време с родителите си. Това е добре и за него, защото майката се научава как да се грижи за него в болницата, което означава, че то ще е в по-голяма безопасност вкъщи. Добре е и за майката, защото тя ще бъде по-спокойна вкъщи след като известно време е пребивавала с детето под медицински надзор. В интерес на истината, добре е и за персонала на отделението, защото все пак предава известна част от грижите на майката, за да може, понякога оскъдния сестринско-акушерски персонал в нашето отделение да се занимава с по-неотложни дейности. Така, че ползата от тези стаи е многостранна.
И аз пледирам по следния начин – първо пледирам семейните стаи да залегнат в стандарта по неонатология за клиниките от трето ниво. Може да се мисли в тази посока. Второ, но не по-малко важно – там, където се правят реорганизации на тези отделения, да се имат предвид тези стаи. Полезни са. Ние ги използваме вече 5 години тук и между другото имахме усет за това и преди да ни преместят в новата база на основната болница Киркович. И преди имахме стая, която беше нещо като полу-семейна стая. Но сега имаме възможност да настаним 4 майки в семейните стаи, с отделна баня, с добро обзавеждане, в тях е чисто, хубаво и е възможно точно това, което се целим да се изпълни.
Често сме чували израза, че прегръдката лекува. Освен, че дава близост и топлина, дали тя е наистина лекуваща за най-малките бебета?
Трябва да призная, че не съм бил в ситуацията на родител, който да гледа тежко болното си новородено в болница. Но като всеки родител, пък и дядо, съм изпадал в ситуация да бъдеш от другата страна на “бариерата” и не мога да си представя или трудно си представям ситуацията, в която сериозно биха ми ограничавали достъпа до детето. Не искам да съм в такава ситуация.
Поради тази причина, ние преди доста години установихме един режим на посещение в клиниката по неонатология в Стара Загора, който ми се струва удачен за България. Той е малко по-рестриктивен отколкото в повечето страни от Западна Европа, но много по-либерален, отколкото в повечето отделения в България, поне по мои данни. Ние пускаме на практика, майката и бащата ежедневно между 12:00 и 13:00 ч. И те могат да пребивават не само с детето си, защото въпросът е не само да пребивават с него, но и да могат да говорят с нас по време на това посещение.
Нашата задача е конкретна работа с конкретните майка и баща, с конкретното дете. И винаги да се поставяме на мястото на родителите. Това е най-верният показател – как би реагирал ти на неговото място и как би искал да реагира лекарят, ако ти си пациент.
А иначе, да, близостта на родителите до детето е важна, основно на едно оздравяващо дете, което е стабилизирано, което има нужда още примерно 20-30 дена да пребивава в болницата. Да, може да остане майката няколко часа в отделението, даже преди да е приета в семейната стая. Би следвало да може.
За съжаление кенгуру-грижата се препятства в нашите отделения заради сериозния недостиг на персонал. Има различни причини, поради които има препятствия. Обикновено, когато се решава един въпрос, аз не гледам да обясня поради каква причина няма да стане, а гледам да се насоча към начините, по които нещичко може да стане. И има такива.
Може да не е в пълен обем, но майките, би следвало да имат малко по-голям достъп до децата си. И като се стабилизират, да могат да бъдат с тях в една стая. Това са човешки работи, нормални. Нека бъдат при нас под медицинско наблюдение. Аз контактувам доста с родители и виждам как това се посреща с разбиране, с подкрепа.
А имали ли сте случаи, в които виждате страха на родителите в техните очи, от това да бъдат до децата си в момента, когато бебето е в интензивно отделение?
Не страх, ужас в очите на родителите, ужас понякога…
Как ги подкрепяте в този техен страх, така че да го преодолеят?
Ами, спокойно, спокойно… Когато състоянието на детето е тежко, обясняваме, че правим каквото можем, тук сме. Обясняваме на родителите да мислят на кратки периоди от време, да не мислят какво ще става след 2 или след 20 години. Посочваме им кое е доброто, което ще стане след 2-3 дни евентуално, и ако те го видят – следващото нещо, което ще е стъпка в правилната посока. Голям стрес е за родителите отглеждането на едно недоносено дете. Всичко се случва в много специфична, в много чужда среда, чужди хора, непознати проблеми. Иска се време да се свикне с това.
И става постепенно, виждам как хората узряват, информират се, чисто психологически преминават през етапи, които са известни. Първо започват да се питат кой е виновен и ние им обясняваме, че това не е ползотворен подход и трябва да се преодолява по-бързо, да се търсят рационални решения, да се подхожда рационално. И голяма част от тях, в момента на изписването, са малко по-спокойни. Имат някаква представа какво трябва да се прави занапред, познават ни вече по-добре. Това е начинът, няма друг начин.
Нещо, за което сме чували понякога е страхът на родителите да влязат при бебето в интензивно отделение. Разбира се, освен чисто ужасът, който изпитват в момента, те сякаш понякога носят и много други страхове в себе си – дали могат да заразят бебето, дали няма по някакъв начин да му навредят… Как се справяте с тези ситуации?
Спомням си един случай, в който майката на едно много недоносено дете с проблеми, не искаше първата седмица да влиза при него. Влизаше бащата. Това дете е вече на 11 години. Но тя едва след 10-ата година започна да разбира, че детето ѝ може да живее и без нея. Защото след всичко преживяно толкова се привърза към него…
Просто това са чисто психологически етапи през, които се минава и които са известни. След всичко преживяно, родителите стават безкрайно привързани към децата си и имат физиологическа нужда да бъдат с тях и това също трябва да бъде преодоляно по някакъв начин. Разбира се, вариантите на поведение са различни, но общо взето сходни.
Ролята на медицинския персонал, на лекарите и на акушерките е спокойно, бавно да улесняват преминаването през тези етапи. И дай Боже и детето да се чувства добре.
Аз обикновено казвам на родителите, че има 3 вида проблеми – едните са медицински, едните са психологически и третите са административни. Административните зависят от нас, от директори, от персонал и т.н. – това са проблеми, които сравнително по-лесно можем да решим. Ако медицинската страна върви добре, останалите неща ще се подредят. За съжаление спецификата е такава, че медицинската страна е доста, доста сложна и тогава разговорите с родителите съвсем не са лесни, но това пък е особеността на професията.
А дали може да дадете насоки за родителите, на които им предстои да влязат в отделенията при своите бебета? Или поне при вас каква е практиката, как е организиран достъпът, какво могат да направят?
Най-важна е информацията за това какво се случва с тяхното бебе и тази книжка, наръчника “Всичко за недоносеното бебе”, която вие издадохте преди известно време, е доста полезна. Дано имате достатъчно бройки и да я преиздадете, ако имате възможност. Защото информираността е от огромно значение, най-сложното е неизвестността, най-травмиращото е неизвестността. Родителите да са информирани какво следва, как следва да се прави и ние да им обясним какъв е редът. И да ги помолим да разберат, че този ред е насочен първо към благополучието на децата им и към тяхната добра осведоменост. И все пак сме с известна ограниченост, защото представете си, ние имаме в един интензивен сектор с 15-16 деца, а персоналът са 1 или 2 акушерки за интензивни грижи. Така че има известни ограничения при нас, но въпреки това може да се намери мост, където страните да постигнат взаимно разбиране за това кое е най-доброто в момента. Виждам как повечето родители много бързо свикват с този режим и го съблюдават и си тръгват от отделението спокойни.
А конкретно за кенгуру-грижата и за първата прегръдка с бебетата – дали можете да разкажете малко повече. Как на практика се случва?
Бих поставил акцента върху нормалното взаимодействие на родители и персонал с детето в малко по-общата картина. Дали майката ще седне с детето и ще го гушне или ще седне някъде до него, са нюансите на отношенията между майката и бебето. Това да, при посещение ще помогнем на майката да си измие ръцете, да докосне бебето, това действа много приятно и за детето, и за нея. Тя трябва да знае, че може да го докосва. Спокойна, че няма да му навреди, това за което споменах по-рано. Този страх да не се навреди го има, но той се преодолява.
С тези въпроси в чужбина се занимават понякога и социални работници, които са служители на болницата или от общината, но при нас няма такива или те са единични – само в някои отделения има назначени психолози. При нас тази роля, както и в много други случаи, се поема от персонала, който е на работа.
Наша задача е да информираме, да успокояваме, да образоваме и това изисква време и добро отношение и нищо повече от това. Постига се, постига се. Една усмивка понякога е достатъчна, чисто психологически човек трябва да намери за кого да се хване.
И аз виждам как някои родители контактуват повече с един лекар, което е нормално. И се създава някаква привързаност. Да не говорим, че родителите на деца, които лекуваме по 4-5 месеца, след това са ни като роднини през следващите 10 години.
Нашата работа не може да се върши без доверие. Въпрос на добро отношение от двете страни и мисля, че това е основата на едно сътрудничество в името на детето, което обикновено е ползотворно. Но известна работа върху по-голямата близост на родителите и оздравяващото им дете вероятно е необходима.
Говорим за родителите и Вас като лекар, но Вие сте и преподавател в Медицинския Факултет към Тракийски Университет – Стара Загора. Кои са най-ценните знания, които бихте искали да предадете на бъдещите специалисти, които искат да се посветят на специалността неонатология?
Задачата на обучението по неонатология е меко казано да ликвидираме неграмотността на бъедщите лекари по основните неонатологични въпроси. Хорариумът, или времето, което се отделя за неонатология, е общо взето малък. Тя и специалността е сякаш доста екзотична, нека да го кажа. Първо, ние самите неонатолози не сме много хора. И на много места неонатология не се практикува, не е много популярна все още, макар че напоследък професията стана доста известна благодарение и на вас и има студенти, които желаят да работят педиатрия, има и такива, които пък имат влечение към неонатологията още от университета, но те не са много.
Това, което казвам на студентите, на които преподавам в 4-5-6 курс е, че в 4-и курс те трябва да се замислят какво им се работи и съответно да вложат енергия. С усилия, посещения, доброволчество – има различни начини, по които да инкасират повишения си интерес към дадена специалност още като студенти. Защото ще ги улесни после за бъдещата им работа, ако те са натрупали известен опит и виждане за определена специалност – най-малкото, че не са сбъркали. А интересът се изгражда с образование, със задълбочаване.
Има много примери, безкрайно много, на хора, които са работили като студенти, положили са малко извънредни усилия в дадена насока и след това цял живот работят професията, която са си избрали. Това е най-добрият вариант. Тогава цял живот все едно работиш своето хоби. Задачата на медиците е първо да се образоват разностранно, защото те трябват да имат знания в различни области на медицината и сравнително своевременно да се ориентират за нещо по-специално, ако могат. Но ми се струва, че човек, ако се замисли какво му се работи, най-малкото може да изключи дадени области. Има хора, които спешната медицина не ги влече, има и и такива, които пък напротив, искат все покрай тях линейки да хвърчат и да се случва нещо по-екстремно. И ако се ориентират поне грубо, мисля, че ще могат да си намерят мястото. Което е важно.
Смятам, че ни трябват не толкова много хора, колкото те да са качествени. Няма нужда да са много. Ние и като гилдия дори не сме кой знае колко многобройни, от това няма и нужда. Важното е хората убедено да работят тази работа и да имат възможност да я практикуват по съвременни начини.
Какво бихте пожелали на родителите?
Първо, да вярват на специалистите, които лекуват децата им, защото това доверие се усеща и то задължава. А и по този начин цялата система някак си се успокоява. И да пожелая на медицинския персонал от време на време да се замислят как биха реагирали, ако са от другата страна и да реагират по този начин. Отношението да бъде нормално, работно, уважително, не сервилно, просто уважително и разбиращо.
И да пожелая сила и в управленските органи да мислят в посока на това да увеличим човечността в интензивното лечение. Защото интензивното лечение не е само монитори и персонал и спешни действия, а и общуване и това е неизбежно. И в неонатологията до известна степен е така. Ако ние сме хората, които можем своевременно и качествено да помогнем, дай Боже.
*Загланвта снимка е кадър от предаването „bTV Разказва“ – епизод, посветен на темата за недоносените деца.