Сестрата ме попита дали съм готова да се срещна с дъщеря ми. Исках да й кажа, че съм готова и вече 10 часа съм в очакване, но кимнах, усмихнах се неуверено и седнах на стола.
Разбирах въпроса й: готова ли съм да видя как изглежда бебе, родено 14 седмици по-рано?
Готова ли съм да видя малкото й крехко тяло? Готова ли съм да видя машините, тръбичките и мониторите, свързани с моето малко момиченце? И най-вече готова ли съм да видя детето си през дебелите и мътни стени на кувьоза – неговата нова утроба?
Кимнах, защото бях…
Отделението за интензивно лечение не беше ново за мен, бях обикаляла тези зали като стажант преди по-малко от две години. Но този път бях в инвалидна количка, аз и моята рана от цезарово сечение, аз и моето разбито сърце.
Беше точно, както си го спомням – като лаборатория, студена, слабо осветена, стерилно подредена, и тези поглъщащи, бездънни боксове. Имах нужда да се подготвя, защото никой не иска да види детето си там.
Тя беше в самия край на коридора, вляво от мен, лицето й беше червено и едва се забелязваше от поставния ципап в малките й ноздри. Клепачите й все още бяха затворени, кожата й беше толкова тънка, а вените й бяха като мрежички.
Имаше толкова много жици, прикрепени към малкото й тяло, около нея виждах монитори, кабели, тръбички. Помолих сестрата да я докосна.
След като дезинфекцирах ръцете си, отворих една от четирите кръгли „врати“ на кувьоза. Въздухът беше топъл и миришеше особено. Нежно докоснах лявата й ръчичка с показалеца си. Кожата й беше влажна, а дланта й беше с размерите на моя нокът. Гледах малкото си момиченце, главата ми пулсираше и една по една сълзите бавно и безшумно започнаха да се стичат по лицето ми.
— Съжалявам — прошепнах й аз. Докоснах с горната част на пръста си малката й длан, а тя събра пръстчетата си и сякаш силно стисна показалеца ми. Отпуснах чело върху топлия плексиглас и се извиних на дъщеря си, че се провалих. Извиних й се за предателството на моето тяло и за това, през което и двете трябваше да преминем сега.
Здравей, мило дете, мама е. Обичам те и съжалявам, толкова съжалявам“, повторих през сълзи, разкъсвана от неимоверна болка.
30 секунди по-късно затворих вратата и седнах обратно в инвалидната количка, гледайки бебето си. „Тя е силна“, каза медицинската сестра, „Когато се роди изплака веднага и диша сама, което е невероятно за бебе родено в 26 гестационна седмица!“
Продължих да гледам кабелите и машините, но се усмихнах, докато сестрата ме успокояваше и ми вдъхваше кураж. Имах истинска нужда от тези утешителни думи. Гледах как гърдите на моето бебе се издигат и спускат при всяко вдишване и издишване. Дишаше.
Обърнах се към медицинската сестра: „Кога мога да я гушна?“ Тя стисна устни и започна да ми обяснява на медицински език за нивата на кислород, но не отговори на въпроса ми. Сестрата ми намекна, че трябва да се върна в стаята си.
Кимнах, след като ме увериха, че мога да се върна по-късно отново в интензивното отделение. Поставих длани на стъклото и обещах на дъщеря си:
Ще се върна скоро…
Източник: www.mother.ly
За много от жените, попаднали в подобна ситуация, чувството за вина заживява с тях още в момента, когато са разбрали, че има проблем и много често остава у тях до самия им край. Вина за това, че тяхното тяло не е успяло да износи детето до край, не му е дало необходимото и е поставило живота му под риск.
Емоционалната подкрепа към всяка една майка, преживяла или преживяваща подобен житейски сценарий, може да има ключово значение за това как тази майка ще изгради връзката си с детето, какъв ще е емоционалният фон и какви ще са отношенията в семейството, както и как самата тя ще може да вижда и усеща себе си за напред. “Ти не си виновна и не носиш вина” е послание, което може да дари голяма сила и да възвърне поне частично увереността. За да може да се довери на това послание, желателно е жената да го чува от различни места, от различни по авторитет личности и дори в различни ситуации.
Изречено от акушерския екип, от неонатолозите, от съпруга/партньора, от роднините и от приятелите, постепенно това послание ще добива и все по-голяма тежест. За отглеждането на едно дете са нужни много сили, но и способност, да се установи връзка. Вината често застава на пътя и на двете – изпива силите и компрометира връзката.
Ако четейки това ти припознаваш себе си и своята история, искам да знаеш, че ти “не си виновна и не носиш вина”. Всяко дете идва в света по своя уникален начин. Някои деца започват живота си, преминавайки през големи изпитания, но това ги прави и много по-силни. След всичко преживяно, ти самата си много по-силна. Съществува вярване, че всеки човек сам определя кога, как и при кои родители да се появи, както и кога да си тръгне – това донякъде е личен избор. Независимо дали вярваш в това или не, едно е сигурно – не всичко е в нашия контрол и не всичко зависи само от нас и нашето тяло. Независимо от случилото се, ти си майка на това дете и си най-добрата майка за него, както и то е най-доброто дете за теб – точно такова, каквото е.
Ти имаш всичко необходимо да го отгледаш по най-добрия начин от тук нататък и можеш да се справиш с това. Вашата връзка се гради всеки ден и въпреки “отложения старт” (ако детето е било по-дълго в болница), тя ще става все по-силна с времето, грижата и пълноценното време заедно. Всичко тепърва предстои.
Свържете се с нас, за да получите повече информация и/или да запишете час за консултация на телефон 0887 54 54 46 или от формата долу.