Лекари топлят малкият Райън в пликче за сандвичи, за да го спасят
Историята на малкия Райън е специална не само заради невероятното му раждане, но и поради необикновения начин, по който достигна до Фондация “Нашите недоносени деца”. Разказът за “бебето-чудо” на Глазгоу е във всички новинарски заглавия във Великобритания само преди няколко години. Борбеният мъник се ражда неочаквано в 23-а г.с. и с тегло само 650 г. и в тази спешна ситуация лекарите го слагат в пликче за сандвичи, за да го стоплят и да запазят телесната му температура. И той оцелява!
Това, което не споменава британската преса обаче е, че Клеър майката на Райън, е израснала в България – в селцето Момин сбор, близо до Велико Търново, където все още живеят родителите й. За нейната така вълнуваща история с нас се свърза Христина, приятелка и съседка от детството. Тя все още помни как преди 18 години се е запознала с 10-годишната тогава Клеър. “Всички се бяхме събрали пред тяхната врата и се радвахме, че имаме ново дете в селото и то чужденец. Разбира се, като малки деца, още не започнали училище, някои от нас знаехме на английски само „Как се казваш?“. Не спирахме да я питаме. Не знам тогава как ни е изтърпяла…”, припомня си тя. “По-късно вървяхме из селото и всяко нещо, което видехме по пътя ѝ казвахме какво е. Докато не го кажеше правилно, не я оставяхме на мира. Отново голям тормоз, но бързо научи българския език”, допълва спомените си.
С помощта на Христина успяхме да се свържем и със самата Клеър, която все още говори отличен български, въпреки че от години не живее у нас. За майката на Райън е приятна изненада да може да сподели историята за неговото раждане и в България. Тя все още пази топли спомени за детските си години в родината ни, където е завършила основно образование и езикова гимназия.
Наистина бях влюбена в България, дългите лета и особено хората – на село всички са като едно голямо семейство
Особено мила ѝ е баба Христинка, бабата на Христина. “Липсват ми топлите терлички, които ми плетеше. И сиренето, баницата, бурканчетата с лютеница – тези малки бурканчета от рая, в които направо топяхме залъци откъснат хляб…” , спомня си умилена.
Въпреки заетото си с грижите за 3 малки деца ежедневие, тя с удоволствие отделя време, за да разкаже вълнуващата история за раждането на Райън, най-малкия й син. Бременността й започва с леки усложнения от самото начало, защото още в съвсем ранните седмици тя прокървява и мисли, че е изгубила бебето си. Всичко обаче продължава нормално и преглед в 17-а г.с. потвърждава, че мъничето е наред и терминът е 2 юли 2019 г. Само няколко седмици по-късно, на 4 февруари, докато е вкъщи с двете си дъщерички. Започват да изтичат водите й. Клеър е приета в болница за задържане и са й поставени кортикостероидни инжекции за дробчетата на бебето. Тя очаква да бъде изписана в близките дни, когато посред нощ, на 9 февруари, се събужда със странно усещане.
Чувствах като неудържим порив за ходене до тоалетната, отидох в банята, знаех че нещо не е наред.
Тя поставя ръка между краката си и изведнъж си дава сметка, че бебето вече е започнало да се ражда. “Придържайки го и уплашена да не падне, се добрах до вратата, за да извикам сестрите”. Само с един напън Райън се появява на бял свят и в бързината лекарите го поставят в найлонова торбичка за сандвичи, за да запазят телесната му температура и да го стоплят.
В продължение на 45 минути те се борят, за да го съживят, защото не диша и няма сърдечна дейност.
“Не бях успяла нито да го видя, нито да го докосна. Това бяха най-дългите минути в живота ми. Не се чуваше никакъв звук, абсолютно нищо… Седях и чаках да чуя дали ще успее да оцелее”, спомня си майката.
Казаха ми, че ще опитат още веднъж с най-малката тръбичка за кислород и ако това не помогне, да съм подготвена… Буквално се сринах.
Макар всичко за изглежда загубено, малкият Райън изненадващо успява да се справи и да се пребори за живот.
Роден е едва в 23-а г.с. и с тегло 650 г.
“Щом го стабилизираха, най-сетне ме пуснаха в интензивното неонатологично отделение и всичко беше толкова стряскащо. Ярката светлина, от лампата, с която го топлеха… Беше все още покрит с кръв и в найлоновата торбичка. Очите му бяха затворени, като на малко котенце, беше толкова мъничък. Никога не бях виждала подобно нещо – ноктите му бяха съвсем миниатюрни и ръчичката му успяваше да хване само наполовина пръста ми”. Състоянието на Райън е толкова тежко, че Клеър успява да го прегърне за първи път едва седмица след раждането. “Беше толкова малък, че се побираше в сутиена ми”, спомня си тя.
“Всеки ден прекарвах в отделението по 4 часа и го държах в прегръдките си докато цялото ми тяло изтръпне. Но чувството беше неописуемо и той миришеше толкова хубаво! Когато отвори очите си за първи път, също беше невероятен момент – имаше прекрасни сини очи!”
Клеър прекарва първите 6 седмици почти изцяло в болницата, за да бъде близо до бебето си. Състоянието му изглежда обнадеждаващо, Райън е на кислород и му дават кортикостероиди за дробчетата. Когато най-сетне се прибира вкъщи при двете си дъщерички, за които дотогава се грижат баба и дядо, ѝ се обаждат отново посред нощ, за да отиде в болницата. “Беше на 100% кислород и единият му бял дроб беше колабирал. Казаха ми, че не знаят дали ще оживее до сутринта”, припомня си тези ужасни моменти Клеър. Няколко дни по-късно нещата се влошават още повече. Кръвни тестове откриват, че Райън е с инфекция от ешерихия коли (E.coli). “Не се хранеше и нивата му на кислород не бяха добри. Извикаха ме за “онзи разговор” и ме предупредиха да очаквам най-лошото, никой никога не е подготвен за това”, спомня си майката. Налага се Райън да бъде упоен с морфин, за да може тялото му да се съвземе, но за учудване на всички той отново успява да се пребори.
Само за две седмици успя да се възстанови и да започне отново да се храни. Той победи отново, ставаше все по-силен и по-силен!
Премеждията на мъникът не свършват дотук, 16 седмици след раждането той претърпява и лазерна операция на кръвоносните съдове на очите, за да избегне слепота. По време на престоя му в болницата са му направени и 4 кръвопреливания. Райън обаче преминава стоически през всичките трудности. “Наричам го Райън-лъвът (б.р. от англ. Ryan the Lion), той никога не престана да се бори”, споделя Клеър.
Малкият герой остава в неонатология 133 дни, преди да бъде изписан на 19 юни 2019 г.
В момента той е голямо 3-годишно момче и прекарва голяма част от деня в игра със сестричките си, които са на 6 и 8 години. Клер споделя, че макар да е бил диагностициран с аутизъм, той се развива напълно добре и скоро ще тръгне и на детска градина. За нея е най-борбеното и прекрасно момче.
Тя е безкрайно благодарна и до днес на целия екип от болницата “Принсес роял матернити” в Глазгоу. “За мен те се превърнаха във второ семейство. Да оставиш крехкото си бебе само в болницата нощ след нощ е ужасно трудно и персоналът правеше всичко възможно, за да ни помогне. Отговаряли са ми на телефонни обаждания дори в 3 през нощта. С някои от сестрите поддържаме връзка и до днес”, споделя тя. Припомня си как в четирите месеца и половина болничен престой на Райън в отделението, е можела да разчита на денонощна подкрепа и да отиде да го види по всяко едно време. За детенцето ѝ е била осигурявана и донорска кърма, която е така важна за недоносените бебета. Помни и мили жестове като специални картички, които сестрите поставят на кувьоза, когато бебето достигне 3 кг или пък на датата, на която е трябвало да се роди… Неслучайно, година след раждането на Райън, майката организира със своя приятелка 50-километров благотворителен поход, в който събират няколко хиляди паунда в помощ на неонатологичното отделение. За съжаление, пандемията спира инициативата им.
Клеър е учудена, че родителите на недоносени деца в България обикновено имат ограничен достъп до бебетата си.
“Намирам за много тъжно, че не могат да виждат рожбите си”, казва тя. “Като майка, преминала през всичко това, дори не мога да си представя колко по-страшно е тяхното преживяване. Ограничен достъп и оскъдна информация. Аз самата прекарвах по 6-7 часа на ден в болницата, и когато се завърнех вкъщи се обаждах по още няколко пъти, за да проверя как е Райън. Ако можех, бих организирала кампания, за да имат повече права и повече достъп. Съчувствам им истински и се надявам колкото се може по-скоро за тях да настъпят промените, които толкова много заслужават”, изтъква Клеър.
Тя е истински впечатлена и от работата и историята на основаването на Фондация “Нашите недоносени деца” – доказателство за това колко е силна майчината любов.
А на родителите на недоносени деца в България, Клеър изпраща следното послание:
“Да имаш недоносено дете не е нещо, за което можем да очакваме бърза развръзка. Но всичко става по-лесно с времето. Това, което преминавате сега, няма да продължи завинаги. Най-малките хора, са способни на най-големите битки. И разбра се, както казваше моята мила бабка Христинка: “Надеждата умира последна!”.
