В 28 гестационна седмица развих симптоми на HELLPСиндромът на ХЕЛП е рядко, но опасно акушеро-гинекологично заболяване и има симптомите на тежка форма на прееклампсия. Абревиатурата ХЕЛП идва от английските думи хемолитична анемия (Hemolytic anemia), високи чернодробни ензими (Elevated Liver enzymes), ниски тромбоцити (Low Platelet count). За първи... синдром и това наложи спешно секцио. Моето дете се роди по-рано, за да бъде спасен както неговият живот, така и моят. Тази мисъл не ми даваше мира. “Ранната поява на детето ми спаси моя живот.” Предполагам, че всяка майка разбира чувството за вина, което съпровожда подобна мисъл.
Следващите 24 часа напълно липсват от съзнанието ми. Празнота. Бяло петно.
Знам, че през това време съпругът ми е видял дъщеря ни. Но не и аз. Лекарите са се борели за моя живот. Други лекари са се борили за живота на детето ни.
Бебе 628. Трябваше да дам име на бебето си. Питаха ме, веднага щом се съвзех.
Как мога да дам име на дъщеря си, помислих си, когато дори още не съм я виждала?
Изстрелях “Калина”. Мъгляво помнех, че сме коментирали това име със съпруга ми, но не бяхме постигнали съгласие, защото никой от нас не очакваше, че тя ще се роди толкова рано. Изстрелях го, почти автоматично. А после си помислих “Какво предателство.” Не оставих възможност на съпруга си, да участва в избора на име на собственото му дете. Започнах да викам, но сякаш повече в съзнанието си, защото никой не дойде. Помня някакви мъгляви, откъслечни моменти – не съм била в съзнание, но в същото време мозъкът ми въртеше картини, сцени, дори пресъздаваше размяна на реплики. Чувство за вина, толкова дълбоко просмукано и разяждащо съзнанието ми, без самата аз да съм в съзнание. Трудно е дори да намеря точните думи, за да го опиша.
Видях детето си дни по-късно. Дори не съм сигурна точно колко. Бях толкова объркана за време-пространството, може би заради всички медикаменти, може би защото наистина ми се струваше, че всичко, което се случва не се случва на мен.
После си помислих колко организирани звучат мислите на някои родители, чиито бебета са родени толкова, та и по-рано. Сякаш знаеха всичко по дни, часове, всичко с точните цифри за всяка една ситуация. Но не и аз. И ето … още едно чувство за вина – усещането, да не знаеш точно историята на своето дете. За мен тези първи дни бяха една гъста, непрогледна мъгла.
Няма да описвам кошмара, през който преминахме в идните месеци.
Беше трудно. Беше болезнено. Беше като истинско влакче на ужасите. Може би не е случайно, че всички родители описват емоциите си именно като влакче на ужасите. Спускаш се стремглаво надолу, мислиш си – не мога да издържа и секунда повече, просто не мога… После се случва нещо хубаво, малко, но хубаво.. И сякаш за малко всичко е наред. Но докато се усетиш отново летиш с бясна скорост към дъното …
И така, не знам как преминах през всичко, което се случи. Усещах, че не успявам да бъда най-добрата версия на себе си, за да съм адекватна майка за дъщеря си. Усещах, че трябва да се погрижа за себе си. Не знаех как да бъда най-добрата майка, която детето ми заслужава, защото не знаех какво мога да направя за нея, за да й помогна. Не бях в състояние да я виждам в продължение на цели 3 дълги и мъчителни месеца. На моменти се питах коя съм, на мен ли се случва всичко това.
Усещах тази болезнена празнина в корема си, струваше ми се, че още усещам крачетата й да мърдат в мен. Но още по-болезнена беше празнината в ръцете ми.
Питах се това дете, някъде там, мое ли е .. толкова далеч я чувствах, че не можех дори да се усетя истинска майка… защото съществуването на дъщеря ми беше някак имагинерно в този момент. С ума си знаех, че съм станала майка, но бях сама, в ръцете ми нямаше бебе, сърцето ми беше разбито и пусто и в главата ми се блъскаха милиони мисли – вина, вина, вина…
Тогава ми попадна информация за група за подкрепа. С водещ психотерапевт. Помислих си – може би имам нужда точно от това. Някак усещането беше, че съм напълно сама на този свят, макар че всички мои близки хора се опитваха да ми помогнат, по своя си начин. Не смеех да изрека на глас всички мисли, които ме съсипваха, не смеех да говоря за хилядите вини, които ме изяждаха от вътре. Не смеех дори да призная пред себе си как се чувствам.
Споделих с близките си, че планирам да се включа в групата на фондация “Нашите недоносени деца”, че имам нужда от психолог и от други родители, които са в същата ситуация като моята. Каквао беше разочарованието ми обаче, когато реакцията им беше “Ти не си луда, нямаш нужда от психолог. Скоро всичко ще се оправи. Ти само се опитай да гледаш положително на нещата, да мислиш позитивно!”.
“Да мислиш позитивно!” – господи, как мразех тази реплика.
“Стегни се и мисли само хубави неща”. Обземаше ме страшна ярост и безсилие, а в същото време се чувствах супер виновна и гузна, че се чувствам по този начин от тези думи, защото знаех, че никой не цели да ме нарани. Но все пак ме нараняваше. Просто усещах, че никой не разбира това, през което преминавам и чувствам. Освен това не успях да се запозная с никоя майка, защото беше забранено свиждането и аз просто нямаше къде да срещна други родители.
И така ентусиазмът ми угасна. Не посмях да се включа в групата. Не посмях да направя нищо за себе си. Изписаха дъщеря ми. Най-щастливият и в същото време страшен момент от живота ми, защото вече не лекарите, а ние със съпругът ми бяхме отговорни това бебе да е добре. А ние не знаехме какво да правим с него. Защото нямахме никакъв опит. Ние не познавахме детето ни, което вече беше малък човек със свои навици и особености, които ние тепърва щяхме да научим.
Усещах как бавно потъвам в депресията.
Не исках да давам детето си на никого. Дори на собствената си майка. Сякаш бях прилепена за дъщеря си. Страхувах се, че може пак някой да ми я отнеме. Страхувах се, че може отново да не усетя станалите й вече пухкави малки ръчички. Изпадах в ужас, че може някой да я отдели отново от мен. И правех всичко сама. Изморена до смърт, недоспала, понякога се сривах в ъгъла на банята, за да не вижда никой колко безпомощна и съсипана се чувствах. Стараех се да дам най-доброто от себе си, да бъда майката, която детето ми заслужава, но усещах, че се хлъзгам бясно по склона към пропастта. Недоспала, рошава, с подпухнали очи и несменянани от няколко дни дрехи, бавно се превръщах в някаква сянка на себе си. И така, докато един ден не получих тотален нервен срив.
Първата си паник атака получих сред поредния преглед на дъщеря ми. Но сега отново няма да се спирам на нейните диагнози, защото тази моя изповед е за друго. Беше ни ясно, че малко изостава в развитието си, при нея всичко се случваше по-бавно. Но когато чух, че е изостава поне 6 месеца и вече трябва да може да прави куп неща, които не може… почувствах нещо, което мога да опиша единствено като усещане за наближаваща смърт. Сърцето ми биеше бясно, не можех да си поема въздух, мъчех се да дишам, но имах чувството, че някой е стъпил с цялата си тежест на гърлото ми. Ушите ми бучаха и не чувах вече нищо около мен. В един момент главата ми така се завъртя, че се срутих на земята. Не бях припаднала, но не можех да помръдна.
Тогава си мислех, че умирам. Съвсем наистина.
След като ми се случи още няколко пъти, в различни ситуации и разбрах, че наистина не съм добре и трябва да получа помощ, отидох на лекар. Просто симптомите ми бяха твърде “физически”, за да ги свържа с какъвто и да е душевен проблем. Пуснаха ми милион изследвания. Всичко ми беше в норма. Въпреки това се чувствах по-зле от всякога. Започнах да чета, да търся каква може да е причината за тези симптоми. Шум в ушите, учестено дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане), усещане, че умираш, изпотяване, сърцебиене. Начетох се на какви ли не ужасии, но накрая достигнах до информацията, че това вероятно са паник атаки.
И така, този път наистина реших, че дори и семейството ми да ме мисли за луда, не ми пука. Ще потърся психологическа помощ. За щастие, попаднах на истински професионалист. Първите ми сесии преминаваха или в пълно мълчание от моя страна или в неконтролируем плач. След всяка сесия се чувствах като пръсната на хиляди парченца, които си мислех, че никога няма да мога да събера отново. Но минаха няколко месеца и усетих как бавно започвам да намирам себе си. Знам, че имам да извървя много дълъг път, докато успея да поправя развалината, в която се превърнах. Да се „събера“. И честно казано, ако бях само аз, може би нямаше да си мръдна пръста да се “поправям”. Но имам дете, което разчита аз да съм неговата опора, а няма как да бъдеш такава, ако сам не усещаш опората под краката си.
Затова и реших да споделя историята си с вашата аудитория. Тук в повечето случаи се говори за бебетата и техните премеждия. И те безспорно са на първо място. Но е важно родителите да знаят, че трябва да помислят за себе си, да направят всичко по силите си да се съхранят, защото тези деца се нуждаят от много повече и по-специални грижи, за които са нужни психически стабилни и уравновесени родители. А аз определено усещах, че не успявам да дам най-адекватните грижи на детето ми, което и без това вече беше толкова изстрадало.
Не чакайте да потънете. Не чакайте да се сринете. Погрижете се за себе си колкото е възможно по-рано, защото вашите малки герои разчитат именно на вас.
Ако бебето ви е в болница или вече е изписано, но усещате, че имате нужда от професионална подкрепа, не се колебайте да се свържете се с нас, за да получите повече информация и/или да запишете час за консултация или да заявите желание за участие в група за подкрепа на телефон 0887 54 54 46 или от формата долу.
