Когато семейството се е сблъскало с немислимото и е загубило едното от двете си деца близнаци още по време на бременността или раждането, настъпват емоционални дилеми. Много родители си задават въпроса дали въобще е нужно да говорят за загубата, тъй като тя е нещо, което плаши и за нея е трудно да се намерят думи. Емоционалната история на братчетата Уилис и Уокър ни дава повод да поговорим повече за това как децата приемат загубата и как можем да отговорим на техните нужди, така че да им помогнем да приемат и разберат ситуацията, и да се справят с чувствата си.
История, която ни оставя без думи
Уокър Мирик винаги е имал специална връзка със своя брат близнак Уилис, въпреки че никога не са се срещали. За нещастие Уилис е починал вътреутробно още в 24-та гестационна седмица.
Снимката по-горе успява да развълнува много хора и да предизвика сълзи в очите им. Този момент на чиста, спонтанна обич, е заснет от майката на братчетата – Брук, за да остане като скъп и специален спомен за семейството и за самия Уокър.
Облегнал се на паметната плоча на изгубеното си братче, Уокър (който е на 5 годинки на снимката) навежда глава и тихичко, но развълнувано, разказва подробностите от своя първи ден в детската градина. Тази история успява да предизвика много дискусии в социалните мрежи доколко е здравословно за децата да бъдат поощрявани да преживяват така открито загубата и изобщо да мислят върху темата за смъртта.
Днес момченцето е на 9 години и снимката е много специална за него. Той е умно и здраво момче, което е запазило връзката със своя близнак.
“Докато минавахме покрай гробището, той изведнъж каза “Искам да видя Уилис” – разказва 33-годишната Брук.
„Паркирах и той изтича напред, докато взимах малкото му братче със столчето за кола. Всичко, което имах със себе си беше моят телефон. Не възнамерявах да правя снимка, но когато се приближих и го видях такъв, усетих че това бе един от онези истински специални моменти.
Уокър седна до паметната плоча, очевидно имаше нужда да сподели нещо с изгубеното си братче. Беше кратък миг, който успях да уловя. След това той като че ли целият “грейна”, усмихна се. Просто имаше нужда да поседи за малко там и според мен… да почувства някаква връзка с братчето си. Когато ни сподели какво е почувствал, каза че е искал да разкаже на брат си за детската градина.”
Брук решава да сподели своята история, защото иска да помогне за повишаване на осведомеността относно трансфузионния синдром. Малкият Уилис е починал вътреутробно в 24 гестационна седмица вследствие на трансфузионен синдромПлацентарен трансфузионен синдром представлява сравнително рядко срещано състояние, което се среща при многоплодната бременност и по специално при еднояйчните близнаци. (TTTS – Twin to Twin Transfusion Syndrome). Самата тя не е чувала за това усложнение, до момента, в който не се сблъсква с него. Майката иска родителите да знаят, че това не е нещо, за което трябва да се обвиняват, че е възможно да се случи на всеки, но в същото време трябва да са информирани и да знаят за какво да внимават.
„Лекарят ни не ни беше уведомил за този риск при бременността с еднояйчни близнаци, не ни насочи към специалист, дори не знаехме, че момчетата имат обща плацента. Нашата цел е да повишим информираността, защото самите ние тогава нямахме необходимите знания”.
Брук е бременна в 24 гестационна седмица, когато научава, че едното бебе е починало. Тя е много объркана, защото по думите й не е спирала да усеща движенията в утробата си, но за съжаление това е и едно от предизвикателствата на многоплодната бременност – било е трудно да се разграничи, че има проблем и едното бебе не се движи.
Уокър оцелява, но за съжаление Уилис не успява.
„Когато се прибрах вкъщи и видях дрешките, които бяхме купили за двете бебета преди месец, сърцето ми беше разбито. Имахме креватчета, дрешки, играчки… Очаквахме да се приберем с две бебета, а се прибрахме с едно.” – споделя тя през сълзи.
„Мисля, че връзката им е силна, макар че изгубихме Уилис. Известно е, че еднояйчните близнаци имат много силна връзка и вярвам, че тя все още съществува при моите момчета. Уокър има стремеж Уилис никога да не бъде забравен. Уилис наистина живее чрез Уокър и мисля, че той бди над него.“
Шокът, който Брук преживява след загубата на едното си бебе е огромен. Тя е раздвоена между това да бъде силна за оцелялото бебе, но в същото време се чувства физически и психически съсипана от загубата. Години наред Брук не може да се справи с чувствата, които бушуват в нея след загубата. Но за щастие, благодарение на професионалната подкрепа, която е получила, днес тя се чувства по-добре.
Терапевтът, с който семейството работи, ги съветва да бъдат открити с Уокър относно загубата на братчето му. Така че Брук решава да подходи открито с Уокър, води го със себе си на гробищата, а в дома си са направили специален рафт с играчки, посветен на братчето му.
“Винаги съм искала той да знае, че можем да говорим за това. Не исках да крия от него, не исках дори да си представя, че той може да расте в семейство, в което няма право да говори за изгубения си брат.”
Семейството продължава този открит подход и когато се раждат следващите им три деца.
Какво представлява трансфузионния синдром?
Това е рядко и животозастрашаващо състояние, което се среща при една на всеки 5 бременности с еднояйчни близнаци.
При еднояйчните близнаци двата плода делят една плацента, което създава условия при развитието на плацентата и кръвоносните съдове, доставящи кръв, кислород и хранителни вещества на бебетата, да се получат връзки между тях. По този начин едното бебе става донор, а другото – реципиентприемател на клетки, тъкани или органи от донор при трансплантация, на кръв при кръвопреливане на циркулиращата кръв. Бебето донор не получава достатъчно хранителни вещества и неговото развитие изостава. За сметка на него, бебето реципиент расте значително по-голямо и възниква риска да се образуват тромбози по съдовете. Това състояние крие рискове както за бебетата, така и за майката.
Днес, с напредването на медицината при този синдром се прилага лазер коагулациясъсирване – минимално инвазивен метод, който позволява чрез прекъсване на кръвотока в съдовете, които пренасят кръв между близнаците, да се спре трансфузионният синдром и бременността да се възстанови нормално.
На въпроса какво би казала на родителите, които се сблъскват с това предизвикателство и преминават през подобна загуба, Брук казва:
„Бих искала да знаят, че децата им никога не ги напускат. Те винаги ще бъдат част от тях – и да помнят, че в живота се случват неща, които не могат да бъдат обяснени, и те не са направили нищо лошо, за да причинят загубата на детето си. Също така, винаги да говорят открито за загубата пред оцелялото си дете.”
Как да разговаряме с децата, изгубили свой близнак?
Психотерапевтът Ния Коновска към Фондация „Нашите недоносени деца“ има дългогодишен опит в работата с травмата и болката при среща с неочакваното, страшното и немислимото. Ния работи със семейства на недоносени деца, деца с увреждания или някакъв вид затруднения, както и други трудни житейски ситуации. Днес тя споделя с нас ценни насоки как да разговаряме с децата за загубата.
„Инстинктивно ни се иска да прикрием загубата, да не говорим за случилото се, като стъпка към това да облекчим страданието, но облекчава ли се то по този начин и как живото дете преживява това? За да си отговорим на този въпрос е добре да разширим понятието си за това от кога започваме да възприемаме човека, като съзнателно същество с преживявания и емоции. Но нека се върнем на историята.
Поставяйки се на мястото на живото дете, което е споделяло една утроба със своя близнак може би бихме допуснали, че присъствието на другия е било нещо осезаемо. Двете деца са делили първия си дом, споделяли са едно пространство, в което са се усещали взаимно – своите движения и реакции и тези на другия.
Били са заедно и изведнъж, този друг изчезва.
Къде е отишъл? Защо го няма? Аз ли го “погълнах”?
Още повече, когато бебето е още в утробата то няма изградена представа за собствения си Аз – до къде съм аз и от къде започва моят близнак, моята майка? Тези неотговорени въпроси могат да провокират усещане за необяснима липса и дълбока вина, които да заживеят в психичния свят на живото дете от тук нататък. Усещане, че липсва важна, но необяснима част от личността.
В психотерапевтичната практика има множество описани случаи за това как децата, загубили близнака си преминават през необяснимо безпокойство и сякаш търсят нещо, което не знаят какво и къде е. Назоваването на загубата от своя страна дава успокоение и помага на необяснимото да добие плътност и да бъде разбрано.
От моята лична практика съм видяла, как голяма част от страданието, което майката, преживяваща загуба изпитва, се дължи на това, че никой не иска и не знае как да говори с нея за случилото се. Сякаш загубата е нещо, за което е срамно и ненужно да се говори, защото причинява допълнителна болка и неговоренето би съхранило чувствата на другата страна. Но загубата е голяма част от преживяването на майката и неговоренето за тази голяма нейна част се преживява, като самата майка да носи тежест и дискомфорт на тези около нея; сякаш личността и съдържа части, които са неприемливи за света.
Да разпознаем, че това се е случило, че това дете е съществувало, че то е част от семейната си система и макар физически вече не присъстващо, то е оставило следа в психо-емоционалния свят на своите близки е важна стъпка към оцялостяването на личността на онези, стоящи най-близо до загубата – живото дете, майката, бащата и останалите личности в семейството. Има голямо достойнство в приемането на реалността. Говоренето за случилото се в приемане облекчава вината, намалява страданието и отключва сили за живот в семейната система.“
Ако преминавате през труден момент и имате нужда от подкрепа и професионален съвет, не се колебайте да се свържете с нас, за да получите повече информация и/или да запишете час за консултация на телефон 0887 54 54 46 или от формата долу.
