Това е историята на семейство, което губи и двете си преждевременно родени дъщери в два последователни дни. История за болката, загубата, празнината …. но в крайна сметка за любовта, радостта, неописуемите чувства на една майка и един баща, в последните мигове с тяхната дъщеричка. Една история за силата на докосването, прегръдката, възможността да кажеш „Сбогом“, възможността да притиснеш до гърдите си умиращото си дете и да го усетиш с всяка пора на своето съществуване, завинаги запазвайки го в сърцето си. Една история за силата на методът кожа до кожа и за това как може да помогне на родителите в процеса на сбогуване с дете, което няма шанс да оцелее.
„Има толкова много истории, които искам да ви разкажа. Историите на раждането на нашите дъщери, техният живот и смърт. Приключили истории и такива, които тепърва започват. Някои истории ще споделя след месеци и години, а други ще запазя съкровени и тайни до края на дните си.
Но това е историята, която трябва да ви разкажа.
Маргарет Сюзън и Абигейл Кейтлин се родиха в събота вечер с цезарово сечение. Когато най-сетне заспахме късно през нощта, те бяха в стабилно състояние в неонатологичното отделение. Но в неделя сутрин вече не беше така. Прекарахме неделя следобед, държейки Маги, докато почина в прегръдките ни.
Хората твърдят, че няма думи за случилото се, но има. Това са болезнено трудни думи. Хората казват, че родителите не бива да преминават през подобно нещо, но го правят. Просто е невероятно кошмарно. Но онова, за което всички са съгласни, е, че да го направиш в два поредни дни – да държиш в ръцете си двете си деца докато дишането им се забавя и сърцето им спре, е непоносимо. Невъобразимо. Истински кошмар.
Аз съм тук, за да ви кажа, че не е така.
В неделя се строполихме в леглото, покосени от скръб. Знаехме, че сутринта ще постави наново задачата да се сбогуваме, този път с Аби. Заспивах в плач и се събуждах, ридаейки. Не знаех как да направим онова, което трябваше да сторим. Влачехме едва крака. Опитахме се да закусим. Помолихме се със свещеника в болницата. Най-сетне пронизително иззвъня ужасният болничен телефон. Трябваше да идем отново. Потреперих в количката си и Франко ме избута бавно надолу по омразните коридори, пълни с картинки на животни и пеперуди, весели снимки на оцелелите по чудо.
Когато влязохме в стаята на Аби, сестрата ни попита дали искаме да я подържим за малко преди да я откачат от всички тръбички.Няма нужда да бързаме, ни каза. Можем да прекараме с нея колкото време искаме. И дали искаме да я поставим до кожата си.
Буцата в гърлото ми изригна в плач. Не. Исках да поставя до кожата си двете си здрави близначки и да се грижа за тях, да ги кърмя. Не исках да го правя с това малко, болно преждевременно родено бебе, което щеше да умре до броени часове. Исках само това.
Медицинската сестра настоя, внимателно. Знам, че Франко също беше уморен и несигурен. Но нещо ни накара да отстъпим. Добре, казахме. Ще я подържим кожа-до-кожа. Тук трябва да сложа историята на пауза. Тук трябва да ви кажа, че ако някой ми беше казал какво щеше да последва, щях да го гледам с почуда и да клатя глава, упорито отричайки, че подобно нещо е възможно. Но се случи с мен. Колкото и да звучи като измислици или чиста мечта. Нищо общо с реалността.
Трябва да ви го кажа, защото разбирам как следващата част от историята би прозвучала.
Медицинската сестра размота Аби от плетеницата жички и тръбички. Препасах тениската си над главата и заметнах болничния халат над раменете си. Облегнах се бавно на люлеещия се стол през пронизващата болка от шевовете по корема ми от операцията в събота. Бавно положиха Аби на гърдите ми, покрита със загряващо одеяло и излязоха от стаята.
И всяка капка тъга напусна тялото ми.
Започнах да се усмихвам. Започнах да се усмихвам със зъби. Не това е реакцията, която очакваш, когато медицинска сестра положи умиращото ти бебе до кожата ти. Но всичко се преобърна. Бях изпълнена с мир. Бях залята от най-дълбоката радост, която някога съм изпитвала. Не разбирах защо допреди малко мъка и тъга бяха покрили всеки сантиметър от тялото ми. Това беше коренно различен свят. Аби дишаше и аз дишах. Тя протегна ръчичики на гърдите ми, изпъвайки малките си пръсти. Държах миниатюрното й гръбче, чувствах как белите й дробове и сърцето й туптят до моето. Затворих очи и стоях там усмихната. Сестрата влезе в стаята и поклати глава: „Не мога да повярвам, че се усмихвате“. Франко прошепна в ухото ми: „Иска ми се да можеше да се видиш точно сега. Толкова си щастлива“.
Това промени всичко.
Това разтърси всичко из основи.
След известно време се опитах да осмисля и рационализирам нещата, плавно – стъпка по стъпка. Сигурна съм, че това беше резултат на окситоцина, ударил ме след раждането. Всички любовни хормони някак се забързаха да подпомогнат връзката с нашето бебе и да развържат млечните ми жлези. Разбирах физиологията на раждането; знаех, че науката може да обясни всичко това. Но след двайсет, трийсет, четирийсет минути на неизмерима радост, аз започнах да се чудя защо и то насред водопада от емоции. Защо не можех да почувствам капчица тъга? Защо не можех да си спомня причината да се разплача, когато казахме сбогом на Маги, щом знаехме, че това съкровено състояние на щастие е било пред нея.
Това нямаше никакъв смисъл.
Отворих очи, продължавайки да се усмихвам. Франко беше спокоен до мен, с отпуснато тяло, без капчица червенина в очите. „Искаш ли да я в вземеш?“, попитах. „Разбира се!“, усмихна се той. С помощта на две сестри, ние внимателно повдигнахме Аби от гърдите ми и я поставихме върху му. Той затвори очи и се усмихна; тя протегна ръце и го хвана. И точно пред очите ми, аз видях същата радост да се изписва върху лицето му.
Блаженство.
Ние гушкахме Аби в продължение на часове. Редувахме се. Снимахме се. Всеки път, когато очите ни се срещаха, ние бликахме от все същите изумителни емоции.
Не съм тъжна вече. Няма смисъл. И ти изглеждаш така, както аз се чувствам. Никога не съм се чувствала по-щастлива. Мисля, че раят на небето е именно това. Никога не съм знаела, че нещо може да ме накара да усещам по този начин.
И това е частта от историята, която искам да запомните най-вече, да запомните силно, толкова силно, колкото моето мъничко бебе ме накара да запомня – легнало там върху гърдите ми. Никога преди това не съм изпитвала такова щастие.
Познавате моменти, когато животът ви разпръска спори на щастие върху вас – дори за един миг? Сватбен ден, раждане на дете, лятна вечер, окъпана от слънчеви лъчи. Всеки познава! Ние всички имаме по една шепа приказни моменти. Като предвкусване на един друг свят. Проблясъци на това колко добър е животът тук долу. Но все пак такова щастие никога не бе блестяло над мен преди. То нямаше нищо общо с чувствата в неонатологичното отделение. Това беше рай, размил се в часове.
Изглеждаше дръзко да се каже на първо време. Смяхме, че се поставяме в компанията на светци и видения. Кой би посмял? И все пак! И все пак след часове на такава радост, ние не можехме да мислим друго, освен че бяхме надарени с неописуем и съвършен дар. Ние бяхме едно. Нашата малка дъщеря, второто ни умиращо дете, беше отворило пространство пред нас, което никога не бе съществувало преди това.
Бяхме точно в сърцето на Бог.
Аз никога отново няма да почувствам такава радост – независимо какво ми предстои. Абсолютно сигурна съм в това. И все пак, ако мога да споделя с вас дори само една едничка частица от това, което почувствах, вдъхнах и обикнах в този момент, тогава и вие никога няма да се страхувате или съмнявате в божественото и съществуването на задгробен живот. Сигурна съм в това, защото толкова дълбоко и неописуемо бе чувството, което преживяхме. И това чувство е запечатано във всяка фибра на тялото ми: сега и завинаги.
Това е историята, която имам да ви разкажа. Че това, което се очакваше да бъде най-лош ден от живота ни, ни дари с пълна радост. Че в срещата със смъртта, ние открихме живот. Че в очакване на отчаянието да ни обгърне, ние открихме само любов.
Това е една история, която някак няма смисъл. Това е една история, която променя всичко. Това е една история, която разтърси цялото ни същество, остатъка от живота ни и всичко, което знаем за Бог. И това е само началото на най-добрата история, която е дар, даден ми да споделя.“
Original Source: http://www.motheringspirit.com/2016/03/this-is-the-story-i-have-to-tell-you/
Author: Laura Kelly Fanucci; Mothering Spirit
Photo from the amazing Jennifer Liv Photography, thanks to Now I Lay Me Down To Sleep