Историята на малката Вяра, родена в 28-а г.с. с тегло само 610 гр., е истинско въплъщение на името ѝ. Вяра, че животът продължава и в най-трудните времена на пандемията, вяра в силата и борбеността на най-малките бебета и вярата на родителите ѝ, че ще прегърнат дъщеричката си въпреки всичко. След една мъчителна раздяла от цели 4 месеца, в които те успяват да я зърнат само няколко пъти.
Вяра се ражда след тежка прееклампсиязаболяване през бременността, характеризира се с наличие на повишено кръвно налягане, повишен белтък в урината след 20 г.с. през януари 2021-а година в разгара на епидемиологичната обстановка. Майка ѝ Диди все още помни триседмичния престой преди раждането в голяма столична болница. Три седмици, през които и в болницата постоянно е с маска на лицето. И неспирните притеснения какво ще се случи с бебето, защото единствената информация, която получава през това време е, че предстои преждевременно раждане. Така Вяра се появява неочаквано на бял свят на 22 януари.
„Секциото беше в петък. Още следобед нямаше вече лекари. Не знаех къде се намирам, шокът беше голям.”
Това са първите спомени от раждането, които споделя Диди. Часове след операцията в реанимацията ѝ казали само с какво тегло е родено бебето.
„В събота и неделя дори няма дежурни в неонатологията, които да дават сведения. Знаех само, че ако се е случило най-лошото, ще ми кажат… И така изчаках до понеделник в 13 часа за първата информация”, припомня си тя.
Диди споделя, че веднага след раждането й дават хапчета за спиране на кърмата, без дори да бъде обсъдено с нея дали ги иска. „Социалният работник ми даде да подпиша декларация, че доброволно се отказвам да кърмя. Дори следяха дали пия медикаментите за спиране на кърмата. Това също много засили съмненията ми за положителното развитие на събитията в дългосрочен план.“. Самата тя е толкова объркана, че мисли как няма смисъл да се опитва да изцежда кърма, защото почти не вярва, че дъщеричката ѝ ще оцелее. Поддържането на лактацияотделяне на мляко от гръдните жлези в продължение на месеци, в които ще е разделена с бебето, също изглежда непосилна задача.
В онези първи дни най-голямото притеснение е дали изобщо да се надява, че Вяра ще оживее. За съжаление никой не се ангажира с прогнози, а Диди споделя, че е имала нужда да чуе за някой от хилядите нагледни примери, че недоносените бебета има огромни шансове и след раждане в толкова ранни седмици.
„Бях допусната да я видя само един път по време на престоя ми в болницата и още веднъж в деня на самото изписване. Гледката беше ужасяваща и плашеща за мен.”
Такъв е другият ярък спомен, който Диди пази от родилното отделение. В дните, изпълнени със страх и тревоги, лекарите ѝ казват да влезе да види Вяра, но тя просто не намира сили. Само една от главните лекарки, която е много любезна, успява да я накара поне да се доближи до кувьоза, изтъквайки, че е много важно да даде кураж на бебето си. А то до последно остава само наричано с номер. Диди все още не е измислила име или поне не го е споделила с таткото.
„През целия престой там си мислех само за Вяра. Това стана и името ѝ, дадохме й го буквално в последните часове, докато бях там. На изпращане ме уведомиха, че оттук нататък ще получавам информация на съответните телефони в определени часове и само за теглото на бебето. Беше ясно, че ще остане в болницата с месеци, ако оцелее”, продължава разказа си майката.
След като разбира, че никой не може да даде прогнози и всеки ден е критичен, тя решава дори да не звъни всеки ден. Така или иначе от обажданията получава само набързо сведения за теглото и информация, че бебето се храни венозно. И прилежно спазва заръките да не пита за друго. Едва след месец успява да намери начин да получава по-подробна информация за състоянието на Вяра.
„В нито един момент не се сетих да говоря с лекар, а и никой не ми каза, че имам право да поискам и ми се полага това.”
Постепенно обаче Диди събира смелост и започва да издирва лекар на дежурния телефон. „
За моя изненада ме свързаха с такъв и той ми разказа с техни си термини какво се случва”, разказва тя. „Насочи ме да чета в сайта за недоносени деца, за да можем да коментираме на разбираем за мен език какво да очаквам. Но всеки опит да попитам за подробности или намек дали изобщо ще имам дете, оставаха с недомлъвки.”
Родителите на Вяра нямат никакъв достъп до отделението и не могат да я видят почти 4 месеца. Ограниченията се дължат и на мерките заради пандемията. В един момент започват да получават поне снимки. Най-сетне успяват да я зърнат и на живо само за кратко, когато се налага тя да бъде преместена за операция в друга болница и трябва да подпишат документи.
„Следващата ми среща с Вяра беше в периода на адаптация преди изписването, можех да идвам да я храня с мляко два пъти дневно в определени часове и след представен тест ПСР”, припомня си Диди. „Донякъде бях благодарна за това, защото не знам какво щях да правя, ако се бях сдобила изведнъж с бебе. Имаше проблеми с дишането заради бронхопулмонална дисплазиянеправилно развитие на органите и тъканите (БПД) и много трудно се хранеше”, допълва тя. „От януари до май не бях виждала детето си. Изписаха я в началото на юни.”
Таткото на Вяра пък се среща истински с нея едва на изписването. Заради ограниченията за достъп на външни лица в болниците предпочитат да допускат само един родител с тест ПСР. Пандемията се отразява и на проследяването от неонатолог след изписването, защото има забрана да се провеждат контролни прегледи.
Дългата раздяла и преждевременното раждане се отразяват най-вече на Диди. Тя започва да страда от тежка депресия и се налага да пие хапчета, защото има проблеми със съня.
„Бях сама по цял ден и мислех само за Вяра. Единственото нещо, което можеше да ме спаси е ако някой си беше направил труда да ми даде сламка за която да се хвана”, споделя тя. „Трябваше ми само да знам, че има много, много други оцелели и здрави деца, родени с екстремно ниско тегло. Само това ми трябваше, за да имам малка надеждичка през тези месеци на чакане, а дори и още преди раждането”.
Диди допълва, че другата психологическа травма, с която се бори е тази, че ще има дете с невъобразими увреждания.
„Нямаше да мога да спра да се обвинявам за това. Затова изпитвах страх да я виждам и да питам дали е здрава. Знаех, че всичко може да ни сполети на по-късен етап. Година по-късно трудностите не са ни отминали, но сме благословени да имаме относително здраво и много усмихнато бебе.“
Диди споделя, че всичко, което е трябвало да знае относно развитието и проблемите на недоносените е научила в групата на Фондация „Нашите недоносени деца“. Според нея само там се говори за съществуването на тези малки чудеса.
