Елизабет Кюблер-Рос твърди, че съществуват пет етапа на скръбта – отричане, гняв, договаряне, депресия, приемане. Когато става въпрос за смърт, мога напълно да се съглася с тях. Въпреки това, що се отнася до живота на недоносените бебета и времето, прекарано в интензивното отделение, не мисля, че са особено подходящи. Някои от етапите се повтарят, особено гневът и депресията, приемането е целта, но открих, че пътят, който човек изминава по време на пътуването, е строго индивидуален.
Защо?
Все още се справяте с променящата се ситуация и детето ви зависи единствено от избора, който вие правите за него. Подобно на влакче в увеселителен парк, тя може внезапно да се променя от ден на ден. Понякога гореспоменатите етапи се застъпват или пък са циклични; несигурността и надеждата съжителстват в симбиотична връзка. Може да се окаже трудно да обясните всичко това на някого, който не го е преживявал, особено на приятелите и семейството, които сякаш гледат отстрани. Ако имаше скàла, подобна на тази на Кюблер-Рос, вероятно тази ситуация би била по-разбираема за тези, които искат да помогнат на своите близки в разгара на битката. Това са шестте етапа, които предлагам:
Етап 1: Страх
Страхът е непреодолима и поглъщаща емоция. Може да възникне веднага щом думите „Отделение за интензивна грижа за новородени“ се появят в разговора с лекарите по пътя към родилната зала, при невъзможност да бъде спряно преждевременното раждане или поради определено медицинско състояние, открито при пренатално изследване. Дори и най-информираният родител може да изпита страх до известна степен; усетих го, когато дъщеря ми се роди преждевременно, въпреки че веднъж бях преживяла същото със сина ми. Не беше толкова тежко, тъй като познавах процедурата, но все пак не знаех какво точно ще се случи.
Етап 2: Гняв
Гневът обикновено идва на опашката на страха. Гняв към ситуацията, често такава, която не можете да контролирате. Изпитвате трудност да си припомните всичко, което сте научили от 12-степенните програми за приемане на нещата, които не можете да промените, и смелостта да промените нещата, които не можете да приемете, когато видите детето си в кувьоз, понякога с тръбички или системи, излизащи от него. Може да почувствате гняв заради това, че не сте в състояние да направите каквото и да е, за да му помогнете.
Етап 3: Депресия
Гневът може да прерасне в депресия; ненапразно Фройд е нарекъл депресия гневът, обърнат навътре към личността. Може да се ядосате на себе си, че не сте в състояние да помогнете на бебето си, защото не сте успели да го износите до термин или защото смятате, че сте направили нещо нередно по време на бременността си. Без значение какво ви казват другите, все още може да чувствате вина. Депресията често избледнява с времето, но чувството за вина може да се задържи и да избликне в най-неочакваните моменти. При мен се връща всеки път, когато синът ми има тежка настинка и му отнема седмици да се отърси, защото белите му дробове не са имали шанс да се развият напълно. Посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) и следродилната депресия може да се срещат по-често в семействата с опитност в интензивното отделение за новородени. Терапията може да е от полза, но всички механизми за справяне на света не могат напълно да изтрият това преживяване от живота ви. Просто се научавате как да живеете с него и как да ви боли по-малко.
Етап 4: Монотонност
Животът ви се превръща в рутина: сновете от дома си до болницата, до стаята за цедене, ако изцеждате кърма, до чакалнята, когато не можете да присъствате в отделението по време на процедурите, до (ако имате късмет) вкъщи, и после пак отначало. Безкраен цикъл от миене на частите на помпата и надежда за кенгуру-грижа, ако бебето се чувства добре днес. Научавате се да разпознавате кога алармите в интензивното отделение звънят за вашето дете, и то само по звука. Знаете в кои дни да избягвате болничното кафене, защото тогава храната е ужасна, опознавате болничните коридори и т.н. И тогава, един ден чувате онези вълшебни думи: „Можем да помислим за изписване скоро, ако детето ви отговори на определени критерии.“
Тогава започва етап 5.
Етап 5: Несигурност и надежда
Вярвам, че несигурността и надеждата са като ин и ян. Усещате се развълнувани, че кошмарът е свършил, че скоро ще можете да се настаните у дома с вашия малък боец, но в същото време може да се прокрадне страхът, че това няма да се случи. Болничният персонал толкова дълго са ви помагали, че се чудите дали можете да се справите сами с малкия човек. Медицинските сестри обикновено са чудесни и могат да ви помогнат да се приспособите към смяната на пелените и храненията, да ви покажат как да къпете детето и т.н. Ще ви обучат отлично, ако трябва да се приберете вкъщи с монитори, кислород, или друго медицинско оборудване и да ви свържат с домашни медицински сестри, ако е необходимо.
Най-добрият съвет, който някога съм получавала, беше да слушам и да се уча от медицинските сестри. Те са тези, които са с вас от самото начало, така че могат да ви помогнат и да ви успокоят, когато страхът и несигурността ви завладеят. Те са също толкова развълнувани колкото и вие, че ще излезете през тези врати, но не биха го препоръчали, ако смятат, че не можете да се справите. Почерпете сили от това.
Етап 6: Облекчение
Дойде дълго чаканият ден: можете да се приберете вкъщи с вашето малко чудо. Да живее науката! Потокът от емоции може да ви изненада. Може да се насълзите, когато разберете, че цикълът на монотонността е приключил. Няма да ви се налага да се връщате отново и единствено да седите до детето си. С бебето ще живеете живот далеч от болницата. А ако имате други деца, най-накрая ще им представите малкото им братче или сестричка. Радостта е невероятна и този етап може да бъде чудесен. Наслаждавайте се! Това е заслужен край на лудешкото пътуване, за което мислехте, че никога няма да свърши.
Източник: themighty.com
Превод за Фондация “Нашите недоносени деца”: Искра Петрова