Ужасът прееклампсия и една високорискова бременност, завършила с щастлив край

Ужасът прееклампсия и една високорискова бременност, завършила с щастлив край

Наталия, майка на Антон, роден в 31-а г.с. пожела да ни разкаже своята история с надеждата да помогне да има повече осведоменост за прееклампсията, тежко усложнение на бременността, което засяга между 2-4% от бременностите в глобален мащаб и е сред честите причини за преждевременно раждане.

“Благодаря, че ви има и че помагате толкова много на жени в моето положение. Ако не беше групата и страницата, щях още по-трудно да се справя психически със създалата се ситуация”, споделя тя с екипа на Фондация “Нашите недоносени деца”. Надява се с разказа си да окуражи други майки, които преминават или са преминали през подобни на нейните преживявания и изтъква:

Ще се радвам да бъдем полезни на други жени. Никой не заслужава да изживява такива притеснения!.

Ето разказът, който ни изпрати.

Бременността ми беше дълго чакана в моите очи. Опитвахме 1,6 години и не се получаваше, Междувременно смених работното място с по-добро, успокоих се и спрях да мисля за това, т.е. изключих фикс идеята за бебе от главата си. И точно тогава чудото стана! Една прекрасна, съботна утрин видях така чаканите 2 чертички, спогледахме се с мъжа ми и се разплакахме от щастие. Беше ме толкова страх, че не споделях с никого, дори с най-близките си, докато не минаха заветните 3 месеца. Бях толкова щастлива, всичко вървеше прекрасно. Нямах никакви оплаквания и проблеми през първия триместър на бременността. Повтарях на всички, че не съм болна, а бременна и затова не е необходимо да ме „пазят” толкова.

От самото начало обаче сякаш имах вътрешно предчувствие, че трябва да се следя при много добър лекар, защото е възможно да се появят някакви усложнения

Здравословното ми състояние – тиреоидит на Хашимото и Инсулинова резистентност (ИР), го предполагаше и затова избрах за бременността си д-р Анна Богданова в „Аджибадем Сити Клиник” (болница „Токуда”). За съжаление, проследяващият ме ендокринолог ми спря лекарствата за ИР, в момента, в който разбра, че съм бременна и това доведе до редица усложнения в по-късен етап на бременността ми. Впоследствие, 1 година след раждането, направих консултация с друг ендокринолог, който потвърди опасенията ми.

В края на 5-и месец започнаха проблемите.

Първо получих много голямо скъсяване на шийката на матката и веднага ми беше назначен серклаж. Не знаех нищо за процедурата и умирах от страх какво ще се случи с мен и с бебето ми. Започнах да чета всякаква информация, която намерих по въпроса и сякаш от притеснение се разболях в деня, в който трябваше да вляза за процедурата и тя се отложи с няколко дни. Притесних се още повече дали детето ми ще е добре, дали няма да е късно, дали ще издържи шийката… Не стигаха тези мои терзания, ами в живота ни се появи и пандемията от COVID-19.

Влязох в болница с шийка 21 мм, в почти 22-а г.с.

Процедурата беше успешна, но проблемите не свършиха дотук. Вследствие на нея, хванах бактерия, която трябваше да се лекува с антибиотик. Постоянно си вдъхвах кураж като си повтарях, че лекарите знаят какво правят и има съвместими с бременност антибиотици. Преминахме и през това препятствие, но за съжаление шийката продължи да се скъсява и ми бе наложен постелен режим вкъщи с разрешение за ставане само до тоалетна. Ставах единствено за прегледи.

Около 28-а г.с. се откриха увеличени околоплодни води

Бях насочена към ендокринолог, различен от проследяващия ме и диагностицирана с поредното усложнение – гестационен диабет. За щастие, успях да го овладея само с хранителен режим, въпреки че нямах никакво движение и лежах по цял ден. Междувременно започнаха ужасни сърбежи по дланите и ходилата точно на Великден. Това, което прочетох като информация, ме изплаши ужасно и веднага споделих за проблема с д-р Богданова, която ме насочи към гастроентеролог. Стойностите на чернодробните ензими АСАТ и АЛАТ също бяха започнали лека-полека да се покачват и ми бе назначено медикаментозно лечение. В 28-а г.с. ми бе проведена и кортикостероидна терапия за разгръщане на белите дробове на бебето.

Вече всички очаквахме, че ще се появи по-рано от предвиденото, макар че аз тайно се молех да дочака поне началото на 9-и месец.

Изследванията обаче показаха и леки отклонения в стойностите на урината и бях изпратена на преглед при уролог, а освен това започнаха да се повишават и стойностите на кръвното ми налягане, за което бях насочена към преглед при кардиолог. Урологът откри наличие на микоплазма, за което отново се наложи прием на антибиотик само 6 дни, преди да родя. Кардиологът назначи терапия за високото кръвно при стойности по-високи от 140/90 и даде родоразрешение за нормално раждане и цезарово сечение.

Дойде дългоочакваният миг на третата фетална морфология. Най-накрая, след всички притеснения от изминалите дни, щях да видя отново малкото си човече, дори и само на екран. Околоплодните води и теглото на бебето бяха влезли в норма, според ехографа. В 31-а г.с. беше измерен 1.800 кг. Повдигнах въпроса за раждането и д-р Богданова се пошегува да изчакаме поне началото на юни, като веднага се съгласи да опитаме естествено раждане. Шийката все така се скъсяваше и беше станала едва 11 мм, но аз вярвах, че ще издържи. Дадоха ми необходимите направления за изследвания по НЗОК и си тръгнах щастлива и обнадеждена, че всичко се подрежда. Беше четвъртък и предвид, че следваха 2 почивни дни, реших да отида още на следващия ден да си направя всички необходими изследвания.

Нали знаете, онова специфично чувство, което се появява, когато „нещо” ще се случи. Излязоха резултатите и… ужасът започна!

САТ и АЛАТ стотици пъти завишени, вътрешно знаех, че нещо не е наред, но не предполагах, че положението е толкова сериозно. Изпратих изследванията на д-р Богданова по Вайбър и веднага ми отговори да търся незабавна консултация с проследяващия гастроентеролог и още утре да отида при нея за прием в болницата, за да съм под наблюдение. Думите, които прочетох, няма да забравя през целия си живот „Ако не се овладее положението, ще трябва да раждаме”. Заплаках, обадих се веднага на мама и те с баща ми тръгнаха от над 100 км, да са до мен. Майка ми беше единственият човек, който беше до мен през цялото време и ми вдъхваше сили и кураж. Майките са наистина едни особено силни ангели, изпратени на земята. Единствено и само споделянето с нея ми помагаше да се почувствам по-добре.

Не спрях да плача цял ден и цяла нощ, приготвих си багажа набързо, вечерта започнахме втори курс с кортикостероидна терапия за белите дробове на бебето. В събота сутрин, 16 май 2020 г., ме приеха. Два поредни дни ми бяха пуснати изследвания с надеждата положението да се овладее и да не се стигне до раждане. Но стойностите на чернодробните ми ензими се увеличаваха с по 100 единици на ден…

Тогава за първи път чух думата „прееклампсия” и разбира се, започнах да чета.

Оказа се, че моя позната беше родила преди 4 дни в Германия поради същата причина. На 17 май 2020 г., сутринта, дежурният АГ ми каза: „Недей да ядеш за всеки случай”. Аз не разбирах какво се случва и защо не трябва да ям. Върна се на обяд с резултатите от изследванията и чух страшните думи: „Трябва да родиш, секциото ще е днес или най-късно утре”. Заплаках, уплаших се ужасно много. Бях в 31+3 г.с.

Никога няма да забравя думите на лекарката: „Не се притеснявай, бебето трябва да излезе, в противен случай ще стане лошо и за двама ви”.
Най-хубавият спомен от раждането ми ще остане мигът, в който видях доктор Богданова, отивайки към операционната, примряла от страх. Посрещна ме с най-прекрасната усмивка и лице, изразяващо спокойствие и сигурност и ми каза: „Хайде, Нати, искам те с усмивка в операционната, всичко ще е наред!”
За съжаление не успях да видя и прегърна бебето си на самото раждане. Изглежда спиналната упойка не ме беше хванала и буквално усетих скалпела да разкъсва кожата ми, и че ме режат Тогава ме приспаха.

Антон се роди с тегло 2.160 кг, 42 см в 31+3 г.с. в 18:33 ч. на 17 май 2020 г.

Беше малко по-големичък заради моя гестационен диабет, но въпреки него, показателите му бяха добри. На следващия ден след секциото, в 11 ч сутринта ми беше дадена възможност да видя бебето си за първи път, 17 часа след като родих. Всъщност, една прекрасна лекарка от неонатологичното отделение на болницата, дойде да ми даде сведения за детето след като излязох от упойката и след това да ми изпрати снимка по Вайбър, за да мога да го видя. В този момент не чувствах болка, станах, измих се, облякох си новата нощница и казах: „Трябва да съм красива за първата среща с детето си!”.
Винаги ще помня момента, в който влязох в интензивния сектор на неонатологичното отделение. Веднага познах в кой кувьоз е моят син.

Не бях си и помисляла да попитам дали мога да го пипна, но приятелка, която роди 3 дни преди мен ми каза, че няма проблем и по време на следобедното посещение се престраших да попитам. Лекарите на смяна бяха много отзивчиви и ми отвориха люка на кувьоза. Чувството да пипнеш детето си за първи път, макар и само по крачето, е неописуемо. Но не ми предложиха нито кенгуру-грижа, нито дори прегръдка. За щастие, синът ми бързо се адаптира и още преди да ме изпишат беше преместен на креватче. Тогава успях да си го погаля по бузката и по косичката. Докато беше в болница, той имаше тежка жълтеница и беше сложен на лампа с предпазни очила. Много се разстроих като го видях така, тъй като не знаех защо е „опакован” по този начин и какво му е. Наложи се и терапия със специфично лекарство поради анемия на недоносеното.

Най-ценния съвет, който получих, беше да бъда силна пред детето си. То е достатъчно силно да се роди толкова по-рано и да се бори за живота си.

Нямах право да съм слаба, винаги влизах с усмивка при него и му говорех мило и нежно, макар и с треперещ глас. Сълзите ги оставях за момента, в който се запътвах към стаята.

Най-трудно ми беше, когато аз си тръгнах, а детето ми остана в болницата.

Бях изписана на 5-я ден след секциото и се върнах вкъщи буквално съсипана. Чувството да се прибереш и да гледаш всеки ден празното креватче до себе си е смазващо. Докато бях в болницата можех да виждам детето си 2 пъти на ден за по 5-10 мин в 11 и 17 ч. А сега се обаждах веднъж дневно за сведения, които звучаха горе-долу така: „Добре е, храни се с Х мл кърма, наддал е или свалил е”. В понеделник, сряда и петък ми се обаждаха с видеовръзка по вайбър за минутка-две, за да го видя и да му поговоря. Тогава намерих страницата и групата на Фондация „Нашите недоносени деца” и започнах да чета истории. Толкова много се успокоявах като знаех, че не съм сама. Изключително полезен ми беше и справочникът на Фондацията. Всичко е обяснено много разбираемо и на достъпен език.

В първите дни след раждането определено не осъзнавах какво се е случило, единственото, което ме крепеше, беше кърмата.

Още като бременна бях решена на всичко, за да кърмя и сега не се отказах. Подкрепа и насоки за кърмене обаче не получих от никого. Четях и се образовах сама, ставах на 3 часа като войник да се изцеждам, макар че в повечето случаи излизаха по капка-две. По съвет на приятелка, веднага след като ме изписаха, се свързах с Христина Янева – Хедра. Бях с гърди, твърди като камък, болезнени и без бебе. Благодарение на нейните съвети и професионализъм, успях! Помогна ми и фактът, че ми позволиха да нося замразена кърма всеки ден на сина си. Това ме държеше, чувствах, че по този начин той ме усеща, давам му частица от себе си и знае, че мама и тати са някъде там и го чакат вкъщи, че не е изоставен. Кърмих го успешно до 2-годишна възраст, като до 7-и месец беше изцяло на изцедена кърма!

Антон прекара точно 30 дни в неонатологичното отделение.

Бяхме разделени за общо 19 дни, които ми се сториха цяла вечност. Извикаха ме 6 дни преди изписването му, за обучение за тоалет и хранене и да прекарвам малко време с него. Всеки ден, в продължение на 6 дни, ходех за по час да го гушкам, да го храня и да сме заедно. Баща му успя да го види на живо едва на изписването му…

В деня на самото изписване си бях приготвила списък от въпроси относно грижите за бебето ми. Лекарите от неонатологичното отделение отговориха изчерпателно на всички от тях и ми дадоха насоки.

Първите дни вкъщи бяха странни, беше ми трудно да се настроя в режим за отглеждане на бебе.

Например, първата нощ се наложи мама да ме събуди, защото бебето плаче и е време да ставам, за да го нахраня… Много бързо влязох в ритъм, но започнаха притесненията и страховете дали е добре, дали всичко е наред, хиляди пъти ставах през нощта само, за да чуя дали диша… Трудности срещнах с храненето, за което бях предупредена, както и с изхождането по голяма нужда, предвид изписаната терапия с железен препарат заради анемията. После дойде ред и на захранването, но и с това се справихме!

На родителите на недоносени деца бих казала само едно:

Вярвайте в децата си, те са много по-силни от вас! Наистина най-големите герои се оказват най-малките!

Поздрави от Антон, герой, роден в 31 г.с., здрав и палав за трима!
Наталия Нечева, майка на герой