Кърменето на недоносено бебе е дълъг и предизвикателен път. Може би ще минат дълги седмици или дори месеци, преди бебето ви да е с вас или да може да се храни от гърда. Но това не значи, че кърменето е невъзможно!
Доказателство за това е и историята на Гергана, майка на малката Бояна, родена в 27 гестационна седмица, поради тежка прееклампсиязаболяване през бременността, характеризира се с наличие на повишено кръвно налягане, повишен белтък в урината след 20 г.с.. Тя запазва лактацията си цели 3 месеца, като през това време се налага да изхвърля изцедената кърма, поради прием на медикаменти. Но не се отказва в усилието си да успее да осигури майчино мляко за своята дъщеричка, когато тя бъде изписана.
В Световната седмица на кърменето, тя споделя своя разказ, изпълнен с толкова много упоритост, надежда, обич, и с думите:
“Когато бях в болницата и после вкъщи, чакайки бебето, жадно попивах всеки разказ, качен на сайта на Фондация “Нашите недоносени деца” и търсех надежда за нас. Възхищавах се на борбените родители и това ми даваше сила. Надявам се и нашата история да стигне до някого и да даде кураж в момент на нужда”.
Бременността ми беше дългоочаквана и желана. Тъй като от съвсем млада съм диагностицирана със инсулинова резистентност и синдром на поликистозни яйчници, едва след няколко години опити и доста перипетии, най-сетне видях положителния тест. Едновременно с голямото вълнение обаче, още в началото ме завладя и страх, защото знаех, че за жените с поликистоза има по-голяма вероятност от загуба на бременността в ранните седмици.
Въпреки всички тревоги, критичните първи 12-13 седмици от бременността минаха и най-сетне малко се успокоих. С огромно нетърпение се записах и на женска консултация, с чувството, че това прави моята бременност най-сетне реална.
Щастието ми обаче не трая дълго, тъй като още на първата консултация измериха стойности на кръвното ми налягане малко над нормата – 130/90. Започна постоянно следене от АГ специалисти, кардиолог и ендокринолог. Стойностите обаче все така се повишаваха и още в 22 гестационна седмица се оказах приета болницата с пристъп на много високо кръвно.
В 24-а седмица от бременността, по препоръка на следящите ме до тогава специалисти във Варна, отидох, за да постъпя в отделението по патологична бременност в Майчин дом, София.
През следващите три седмици специалистите направиха всичко, за да се уверят, че плода не е пострадал в резултат на постоянно покачващите се стойности на кръвното ми, но когато те станаха съвсем трудни за контрол, а и моето състояние започна да се влошава и имах все по-голяма загуба на белтък, настъпи ужасният момент, в който разбрах, че няма как да задържим бременността повече.
Всичко се случи доста бързо, по-рано от очакваното и не бях подготвена нито психологически, нито си бях набавила дори нужните за раждането и след това консумативи.
Спомням си, че помолих друга жена от отделението да ми услужи със своите. А по въпросите за раждането на такова малко бебе изобщо не бях мислила – главно защото не исках да си представям този момент и до последно се надявах, че той така и няма да настъпи.
Уви, дойде денят и всичко беше като странен сън, все едно не се случва на мен, а просто съм там. Раждането със секцио започна, кръвното ми беше с космически стойности. Вече не се тревожех дали нещо повече зависи от мен и само внимателно слушах всяка дума на екипа, надявайки се да кажат нещо за бебето.
В един момент, който ми се стори много скоро, започна едно суетене, в стаята дойдоха още хора, явно от неонатологичния екип, които бяха там в готовност. След съвсем малко чух проплакване, което не очаквах изобщо, зачудих се даже дали не си го въобразявам. Та аз дори не знаех дали толкова рано родените бебета могат да плачат! Екипът също се учуди искрено, някой каза:
„Е, чак има сили да изплаче, браво“,
и разбрах, че наистина съм чула дъщеря си. Моето момиче беше силно и се бореше! И аз трябваше да съм силна за нея, с нея.
Дъщеря ми Бояна се роди в 27 + 0 г.с., с тегло от 720 грама на 10.05.2021 г.
Показаха ми я за миг, но аз бях упоена и видях само лилаво, размазано петно. След това казаха, че екипът трябва веднага да я отнесе. Мен ме отведоха в реанимационната. Питах всеки, който минаваше, дали има някаква информация за бебето ми, но всички ми казваха, че на следващия ден ще се кача в неонатологията по обяд и там ще получа сведения. На поредното питане, дежурният лекар ми каза:
„Ако стане нещо притеснително, те ще ви намерят“.
И от този момент започнах да мисля само за това и да тръпна в ужас дали някой ще дойде.
На следващия ден, едва се раздвижих и успях да се добера до отделението, където са най-малките бебенца. Опитах се да се подготвя за срещата с това крехко детенце и исках да не плача, когато отида, да съм силна, но емоциите ме завладяха.
От срещата ни си спомням само, че каквото и да си бях представяла, не бях подготвена колко точно ще е малка Бояна.
И така, всеки ден, докато лежах в болницата, можех да влизам в отделението за 30 минути, за да я видя. И всеки ден, макар да знаех, че е много мъничка, отново и отново оставах изумена. А през останалото време, докато лежах в отделението, просто чаках да дойде времето до следващото посещение.
Дежурният лекар, минавайки на визитация, ме попита дали кърмата ми е „слязла“ в гърдите, а тя не беше. Тогава ми предложи медикамент за спиране на кърмата с думите: „Доста време ще мине, докато ти изпишат бебето и няма как да задържиш лактацията толкова“. Обясни ми също, че в отделението няма как да се носи кърма.
Това беше първият момент, в който изобщо се замислих за кърменето, откакто бременността ми се усложни. Отказах медикамента, за да мога да помисля и почета. Това, че няма да мога да нося кърма беше меко казано обезсърчаващо, но пък ме накара да мисля, че е още по-важно да се опитам поне след това да имам възможност да кърмя.
Още същия следобед си набавих електрическа помпа за кърма и книгата на Хедра „Всичко за кърменето или почти всичко, но практично“, където имаше цяла глава, посветена на съхраняване на лактацията, ако бебето е в болница. Честно казано, бях в състояние на дълбок шок и правех всичко почти машинално.
Имах нужда да направя нещо, каквото и да е то и да се чувствам полезна, да се почувствам майка, да зависи поне едно нещо от мен.
Та нали с момента на раждането започва нашата най-голяма отговорност за един цял човешки живот? А аз бях сама в болнична стая и нямах представа дали детето ми ще оцелее, как ще се справи и много ми тежеше, че съм абсолютно безсилна да направя каквото и да е. Задавах си безброй въпроси като това дали заради раздялата ни, която се очакваше да е дълга, бебето после ще ме усети като близък човек, дали това ще наруши връзката между нас…
И колкото повече съмнения имах, толкова по отчаяно търсех начин да противодействам на този страх. Не вярвах дори, че в условия на такъв стрес и раздяла с бебето, тялото ми ще има изобщо някаква кърма – нали то не се беше подготвило докрай в тази бременност, завършила 3 месеца по-рано.
Бях и много ядосана на тялото си, че ме предаде и не успя да износи бременността докрай, чувствах се като провалила се, ужасна майка и не вярвах, че ще успея да имам каквато и да е лактацияотделяне на мляко от гръдните жлези. Въпреки това бях длъжна да опитам и смятах да направя всичко и да видя дали ще потръгне. Сложих помпата и в първите няколко минути не се случи нищо.
Казах си, че първите пъти ще е така, и че може би ще тръгне след няколко опита. За всеки случай, останах търпеливо с помпата, за да симулирам процеса и представете си огромната изненада, когато на около 10-та минута тръгнаха капчици течност! Успях да изцедя около 10 мл кърма, тя беше доста белезникава и рядка, но това, според обясненията, беше нормално.
Почувствах това като малка победа и искрица надежда и пак си напомних, че щом дъщеря ми се бори и аз ще се боря.
На всеки три часа се стараех да се цедя, само през нощта правех малко по-дълга пауза от 5-6 часа, за да поспя. Още на следващата сутрин, гърдите ми бяха натежали и пълни. Малко по малко, количеството започна да се увеличава и след няколко дни успявах да изцеждам по 40-50 мл кърма. За съжаление, кръвното ми все така беше високо и пиех силни медикаменти, но според всички лекари, след няколко седмици това трябваше да отшуми и аз да мога постепенно да намаля и спра медикаментите.
Изхвърлях кърмата си, но знаех, че друг начин за задържане на лактацията няма.
И всяка капка изцедена кърма беше малка победа и ми напомняше за връзката с дъщеря ми, правеше я по-силна и беше искрената любов, която се надявах тя да усеща. Така, в самотните месеци вкъщи, докато чаках редките срещи с бебчето, които заради пандемията бяха съвсем ограничени, апарата за кръвно налягане и помпата за кърма бяха най-верните ми помощници. Това беше начина ми на живот и не правех компромиси.
Ходех с помпата из цяла София, ако се налага, за да спазвам графика си горе-долу точно. Грамчетата тегло на бебето се покачваха, милилитрите изцедена кърма се увеличаваха, а стойностите на кръвното ми малко по малко се нормализираха, макар и доста по-бавно от очакваното.
Цедих се три месеца, без да давам кърмата за дъщеря ми.
Не можех и да я съхранявам, за съжаление. В тези моменти ми помагаше много само огромната подкрепа от семейството ми, на приятели, както групата за родители, чието бебе е в неонатология, на Фондация “Нашите недоносени деца” – водещата Ния Коновска и всички участници в нея.
Не се предадох и вярвах, че когато дойде време за изписване, вече ще съм в кондиция. И наистина, няколко седмици преди изписването, вече бях спряла всички „опасни“ лекарства и бях останала само на единствения медикамент, който дават като безопасен през бременността, и който може да се дава на кърмачки. За съжаление, в неонатологичното отделение не успяха да ми потвърдят, че е 100% безопасен и това много ме притесни.
Друго нещо, което ме тревожеше е дали тази кърма, която вече съм произвеждала 3 месеца, ще отговаря на нуждите на дъщеричката ми, която е на възраст „новородено“, защото тъкмо беше достигнала термина си. Това ме разколеба и продължихме вкъщи с адаптираното мляко, което препоръчаха неонатолозите.
В деня, в който се прибрахме у дома, още в първите минути, Бояна се разплака. А аз действах съвсем инстинктивно и реших да проверя дали ще разпознае гърдата като източник на храна или успокоение.
За мое учудване, бебето засука веднага.
Нямаше никаква сила, за да суче и това трая най-много минута, но беше достатъчно, за да се успокои. А аз бях на седмото небе и въпреки всички колебания и това, че все още не смеех да дам кърма, не се отказах от цеденето. Не се бях предала още за тази кауза.
Броени дни след изписването, Бояна имаше насрочена консултация с детски кардиолог и го попитах и за кърменето, а неговият отговор беше категоричен: „Госпожо, вие трябва да кърмите. Този медикамент е напълно безопасен, аз съм с дълбоки познания по темата и на своя отговорност ви моля да давате безценната кърма на детето си, за него по-добро няма!“.
Тогава разбрах, че всички усилия да си заслужавали. Дъщеричката ми нямаше сила, нито навик да суче достатъчно и колкото и да се опитвах и да я храня на гърда по-дълго, накрая давах кърмата през биберон. Но все пак я давах и това беше важното.
Бояна тежеше 3 кг, когато я изписаха, точно на термина й, 3 месеца след раждането.
За първия си месец у дома, тя наддаде 1,200 кг. А от моите тревоги за нарушената помежду ни връзка не остана и следа.
Педиатъра и неонатолозите много ни подкрепиха и поздравяваха за усилията, всички бяха доволни, че съм съхранила кърмата си. Имаше един момент, в който бебето, вече на около 3-4 месеца коригирана възрастКоригирана възраст на бебето е тази, отчитана от датата на термина. Т.е. не реалната възраст, а възрастта на която щеше да е бебето, ако не се беше родило преждевременно., не се хранеше с количествата, които са нужни (впоследствие се оказа, че причината е киселинен рефлуксобратно течение, връщане обратно, напр. на стомашен сок в хранопровода и др.), но дори тогава педиатъра настояваше да даваме колкото се може повече кърма и адаптираното мляко да е само в случай, че количествата не достигат.
С нейна помощ открихме специализирани обогатители на кърма, с които тя става по-калорична, които се използват и в част от болниците. Така наддаването на бебето продължи да е според или около нормите.
Дъшеричката ми се хранеше от гърда само частично, винаги първо я слагах да суче, а след това доизцеждах и давах останалото количество от шише. Кърмих я една година, а след това се наложи пак да се върна към медикаменти за понижаване на кръвното по лекарско настояване. Днес малката, вече пораснала Бояна е на 3 години, храни се много добре и обича всичко, няма хранителни алергии.
В заключение, искам да кажа на всички майки, бащи и цели семейства, които в момента преминават през изпитанието на едно преждевременно раждане – не се предавайте, колкото и да е трудно! И ако чувствате, че нещо е правилно, не оставяйте другите да ви обезсърчат в усилията ви да го постигнете.
Кърмата на майката не е просто източник на хранителни вещества и имунитетзащита на организма от микроорганизми или вещества, носещи чужда генетична информация. Имунитетът бива: вроден и придобит, клетъчен и хуморален, неспецифичен и специфичен., а също на нашата безгранична любов и грижа. Пътят и трудностите пред всеки са различни, но искрено вярвам, че всички ние сме много по-силни, отколкото предполагаме, децата ни също!
Ние трябва 100% да вярваме в тях, че ще се справят с всичко, а също така да сме убедени, че щом тези мънички същества могат да надвият обстоятелствата, ние също го можем и ще се борим заедно с тях!
Също така се надявам (или по-точно искрено пожелавам) на всички родители на недоносени бебета, политиката на болниците все повече да се пренасочи към подобряване на възможността да се носи кърма в неонатологичните отделения. В болницата, в която се роди Бояна нямаше възможност да се носи кърма.
Но 10-на дни след изписването се оказа, че тя е с недоизлекувана инфекция и се наложи прием в голяма частна болница. Там тя беше в изолатор, но аз бях насърчена на нося кърма след като пуснах микробиологични изследвания, до края на болничния престой. Дано в бъдеще се осигурят нужните средства и в държавните болници, за да стане това нормалната практика навсякъде.
Още веднъж искам да благодаря от сърце на всички в екипа на Фондация „Нашите недоносени деца“ за това, което правите! Тази помощ е безценна, всеки от вас е страхотен специалист, но преди всичко Човек с главно „Ч“. – Гергана Тодорова, майка на голямото Чудо Бояна!
