Вие току-що сте станал баща и изпитвате куп емоции около появата на Вашето бебе. Ако бебето Ви и/или съпругата Ви имат нужда от постоянни грижи, вероятно това за Вас е твърде съкрушително, защото не това е начинът, по който сте си представяли началото на бащинството.
Раждането на болно или недоносено бебе може да бъде много тежко, особено за бащите, защото те – освен, че се тревожат за бебето си – се тревожат и за своята съпруга. От мъжете се очаква да бъдат силни, да бъдат опора в такива моменти, но често самите те имат нужда от подкрепа и опора, което е напълно естествено и човешко. Възможно е да се чувствате разочаровани и безпомощни заради това, че не можете да направите повече, докато се опитвате да жонглирате между работата, евентуалните грижи за други деца у дома и притеснението за съпругата и новороденото бебе.
Мъжете често носят страха и тревогата в себе си, страхувайки се да говорят за чувствата си, за да не притеснят допълнително съпругата си. Не се притеснявайте да задавате въпроси, да покажете вашите емоции или да поискате помощ. Ситуацията е точно толкова съкрушителна за Вас, колкото и за Вашата съпруга. Може би е тежко за Вас да поискате помощ, но Вие не сте сами – имате своите приятели, семейство, персонала в болницата, дори и Вашия личен лекар или специалист-психолог, с когото да поговорите за чувствата си.
Важно е да знаете, че Вие сте много важна част от „отбора“, който се грижи за Вашето бебе и има много неща, които бихте могли да направите.
„Да имаш бебе в интензивното отделение може да бъде съкрушително. Обикновено родителите, колкото и да смятат, че са подготвени за появата на новия човек в семейството, всъщност не са. А „преждевременно раждане“ и „подготвен“ в едно изречение звучи като нон-сенс. Чудех се дали наистина разбирах какво се случва, какво трябваше да правя и как трябваше да се чувствам.“
„Всичко е толкова различно от това, което считаме за „нормално“. Моята уж ясна визия за бащинството, сега беше разрушена от една безумна джунгла от кабели, игли, мигащи светлини и аларми и болничен персонал. Какво друго можех да направя, освен да държа ръката на съпругата си, да бъда до нея, да страдаме и да се борим заедно? През месеците, в които чакахме това малко бебе да расте, нещата постепенно идваха по местата си. След всички предизвикателства и тежки новини, нашето дете най-после достигна етапа, в който можеше да си дойде у дома. Но това пък само по себе си беше още едно напълно ново предизвикателство…“
„Не се срамувам да кажа, че през всичкото това време от очите ми се откъснаха доста сълзи, както никога досега. Сега понякога също се случва да изпусна някоя сълза, но щастлива… когато виждам, как моя малък борец пораства и преминава през всеки нов етап.“
„Да си баща на недоносено бебе е огромно предизвикателство, но да си баща на недоносено бебе в България е още по-трудно. Тук ние сме напълно игнорирани от случващото се с нашите деца и единствената връзка между нас и децата ни са нашите съпруги. Дори на тях им се налага да се борят за правото си на посещение, за правото си да прекарват повече време с бебето, да го милват и гушкат, да го хранят… а ние като мъже сме още по-изолирани от случващото се. Разбира се зависи много за коя болница и за кой град става дума, но много татковци в България за пръв път виждат или докосват бебето си едва при неговото изписване. Това е тъжно и несправедливо…“