Нина Николова е един от основателите както и председател на Фондация „Нашите недоносени деца“. През 2012 година Нина Николова, Надежда Дренска и Виолета Бакалова, водени от личната си болка и опит решават, че трябва да направят нещо за подобряване грижите на недоносените деца в България.
Нина е завършила “Френска лингвистика”, владее френски и немски език, но от години работи в сферата на недвижимите имоти. Като съ-основател и председател на Фондация “Нашите недоносени деца”, Нина Николова представлява организацията в международни форуми и конференции, както и в срещи за обмяна на опит с чуждестранни пациентски организации, фирми, институции. Нина е член на Parent Advisory Board към “Европейската фондация за грижа за новородените” EFCNI от 2019 година, както и член на Parent Advisory Council към NIDCAP Federation International, Inc.
Лична история
“2008 година се очакваше да бъде една от най-хубавите години в моя живот, когато след дългогодишна борба видях за първи път положителния тест. Оказа се, че очаквам момиченца и за мен нямаше по-голямо щастие от това. За съжаление предстояха най-тежките дни в живота ми. Родих моите момиченца в 25 гестационна седмица. Вероника тежеше 680 грама, а Александра 730 грама. Тогава за първи път се сблъсках със света на неонатологията и недоносените бебета.
Прекрачих прага и единственото което видях, бяха прекрасните ми дъщери, с бели шапки, една до друга в кувьози. И това беше единственият ми хубав спомен. Вероника почина след 2 дни, така и не успяхме да й дадем име, законът не позволяваше, нямахме право дори да я погребем. Другата ми дъщеря, Александра, се бори 5 месеца и 11 дни. Напусна ни, малка и сладка, но остави дълбока следа в нас. Няма нищо по-тежко от това да изгубиш децата си, да не можеш да отпразнуваш рождения им ден. Така, през 2010 година нещата се повториха – радост, положителен тест, близнаци, момче и момиче.
След тежка и проблемна бременност, на същата дата, на която загубих дъщеря си Вероника, родих Мартин (1170 грама) и Йоана (930 гр.) в 29 гестационна седмица. 3 месеца прекараха в неонатологията на болницата, месеци на надежда и страх, болка и отчаяния, вяра и молитви. През този период това, което ме крепеше, беше кърменето и възможността да ги виждам всеки ден, както и вярата, че един ден ще се приберем всички у дома.
И когато този ден дойде, бях най-щастливият човек на света. Сега имам две прекрасни деца, които усмислят нашия жовот и го правят цветен, весел и прекрасен.“