Понякога бременността, раждането и кърменето не започват както очакваме или сме си представяли… Има майки, които се сблъскват с трудности, предизвикателства, думи, които сякаш отнемат отнемат всяка надежда и звучат като присъда. Неведнъж сме разказвали подобни истории и неведнъж точно те са били доказателство, че майчината вяра и сила да продължиш напред въпреки всичко, могат да бъдат наистина несломими.Такава е и историята на Миглена, която завърша с успешното кърмене на нейната дъщеричка Михаела, родена в 28 гестационна седмица с тегло само 820 г.
Прочетете я като доказателство за това, какво е възможно с правилната информация и подкрепа и много упоритост. И като лъч надежда, който се появява след всяка буря. Защото кърменето на преждевременно родено бебе най-често е изпълнено с изпитания. И всяка майка дава най-доброто от себе си според обстоятелствата, в които се намира и подкрепата, която получава в най-трудните моменти. За едни това означава дълго и пълноценно кърмене. За други – само няколко капки кърма. Но всеки извървян път е изпълнен със същата майчина обич.
Ето разказът, който ни изпрати Миглена:
Няколко години опитвахме да имаме дете. Месец след месец чакахме, надявахме се и се разочаровахме. Докато една сутрин нещо ми подсказа да си направя тест.
Беше положителен.
Радостта ни беше огромна. Най-после! Най-после и ние щяхме да бъдем родители. Но щастието ни продължи само три дни. След преглед при гинеколог разбрахме, че бременността е извънматочна. На следващия ден вече бях в болница и ме подготвяха за операция. Загубих бебето си, а заедно с него и едната си маточна тръба.
Бях съкрушена.
Това беше първата ми бременност, а завърши по най-болезнения начин. Не спирах да си задавам въпроса: „А сега накъде?“. Казаха ни, че шансовете ни за дете са намалели наполовина. Но ние отказахме да се предадем. Насочихме се към инвитро. Започнаха изследванията, прегледите, инжекциите, стимулациите… Надеждата ни беше голяма. А накрая извадиха само една яйцеклеткаженска зряла полова клетка.
Само една. Но аз вярвах, че понякога и една е достатъчна, за да промени цял живот. Направихме трансфер и започна най-дългото чакане. Пазех се толкова много, че се страхувах да вдигна нещо тежко, дори да се изкашлям.
Но резултатът беше отрицателен. Плаках много.Позволих си да бъда слаба за малко, а после отново се изправих. Казах си, че не трябва да губя вяра. Защото при мен нещата никога не се случват лесно, но в крайна сметка винаги се случват.
Диагнозата, която не оставя надежда
Реших сама да си направя цветна снимка, за да разбера какво се случва с единствената ми останала тръба. Оказа се напълно запушена. Диагнозата беше ясна – естествена бременност практически беше невъзможна. Продължихме с инвитро.
Междувременно получих най-красивото предложение за брак. Започнахме да организираме сватба и заедно с болката в живота ни отново се появи радост. Сменихме клиниката. Лекарите ни предложиха инвитро на естествен цикъл, защото предишните хормонални стимулации се отразяваха тежко на организма ми.
Първия месец извадиха една яйцеклетка. Оплодиха я, но на петия ден тя спря развитието си. Втория месец имах задържан фоликул и нямаше как да се направи процедура. Третия месец лекарят каза, че имам прекрасни фоликули, но няма да можем да ги извадим, защото излизал в отпуск.
Тогава си казах: “Стига. Не мога повече да живея само между надеждата и разочарованието”.
Отидохме на море. Потопих се в подготовката за сватбата. Опитах се просто да живея. Дойде четвъртият месец. Чаках цикъла си, за да отида на поредния преглед. Но цикъл така и не идваше. Реших да си направя тест. Просто за всеки случай.
Макар че знаех, че тръбата ми е запушена.
Макар че ми бяха казали, че няма как да стане.
Макар че вече почти не смеех да мечтая.
И тогава.. чудото се беше случило. Бях бременна! Когато казах на лекаря, той ме попита учудено: „Как така си бременна?“ А аз само се усмихнах: “Така”.
Защото не спрях да вярвам. Защото не се отказах. Защото понякога животът пише истории, които медицината трудно може да обясни.
Бременност, пълна с обрати
Бременността ми беше сравнително лека, ако изключим това, че имах доста прокървявания. Лекарят, който ме следеше, всеки път казваше, че това не е проблем, че се случва и е нормално. После, на първата фетална морфологияФеталната морфология представлява обстойно и високо-специализирано ултразвуково изследване на всички основни органи и системи на плода. В зависимост от гестационния срок това изследване дава информация за феталното развитие и протичането на бременността. разбрах, че съм с плацента превия тоталис и че имам пет миоми около матката…
Следящият ме лекар отново каза, че това не е проблем. Пускаше ми само стандартните изследвания и дотам. Една позната гинеколожка ме посъветва да си направя допълнителни изследвания и аз я послушах. Изпратих резултатите на лекаря си по Viber, а той толкова се ядоса, че ми каза да се следя, където искам, щом си пускам изследвания на своя глава, и да не се връщам повече при него.
Това се случи точно преди Коледа – бременна, притеснена и изведнъж останала без лекар. След празниците намерих друг специалист. Той беше първият човек, който ми обясни колко сериозно всъщност е състоянието ми. Трябваше да лежа колкото е възможно повече, да не вдигам нищо тежко и да нямам полови контакти.
На следващата фетална морфология лекарят ми каза, че трябва да намеря много добър специалист, който да извърши секциото. Заради плацентата и миомите, които вече бяха пораснали значително, имаше риск от сериозно кървене и дори вероятност да се наложи да отстранят матката ми.Освен това бебето беше доста по-малко, отколкото трябваше да бъде.
Чух всичко това точно на рождения си ден. Най-ужасният рожден ден в живота ми!
Започнах да търся, да питам и да разпитвам.
Така стигнах до голяма столична клиника и един от утвърдените специалисти в нея. Човек със златни ръце и огромно сърце! Влязох в кабинета му и му разказах всичко. Той слушаше внимателно, поиска да види всички изследвания и документи, а накрая каза шеговито: „Няма ли най-накрая да дойде при мен една жена с нормална бременност?“
Засмях се, но в същото време се притесних още повече. Запитах се дали изобщо ще може да ми помогне. Той само ми каза да легна, за да види за какво става въпрос.
Гледа дълго. Гледа, гледа, гледа… И накрая каза: „Ще изродя бебето ти и ще се опитам да махна миомите, за да спася матката ти.“
Това беше. Точно тези думи имах нужда да чуя, за да разбера, че той е моят лекар.
Следващата седмица отново получих кървене.
Отидох при него, а той ми каза, че положението не е добро.
Трябваше да лежа колкото е възможно повече, но най-вероятно щеше да се наложи да направим секциото доста по-рано. Не знаех колко по-рано.
Раждането на Михаела
Само седмица след поредното кървене се събудих с обилно кръвотечение. Тъкмо бях влязла в 28-а гестационна седмица. Отидох в болницата и ме приеха за задържане. Два дни бях на системи. На третия ден сутринта, по време на записа на тоновете, не успяваха да уловят сърдечната дейност на бебето. Казаха ми да изчакам до обяд, когато щяха да ме прегледат отново. На обяд пак не успяха да я чуят.
Обадиха се на следящия ме специалист, а той каза веднага да ме подготвят за секцио. Беше събота и той не беше на работа, но дойде изключително бързо. Операцията започна почти веднага. Няма да изпадам в подробности за самата операция. Ще кажа само, че това беше най-страшното нещо, което ми се беше случвало дотогава.
Лекарят извади бебето.
Не я видях.
Само ми казаха, че е жива, интубирана и я качват в неонатологията.
Операцията продължи. Лекарят ми отстрани всички миоми и успя да запази матката ми.
Цял живот ще съм му благодарна за всичко, което направи за мен и за дъщеря ми. На следващия ден ме раздвижиха и ме качиха в стаята.
Казаха ми, че ще мога да я видя, когато успея да ходя сама. От момента, в който чух това, започнах да обикалям стаята, после и коридорите, и да казвам на сестрите, че мога да ходя и искам да видя детето си.
Болката беше ужасна, но нямаше сила на света, която да ме накара да седна, преди да я видя. Позволиха на мен и на мъжа ми да я видим за малко.
Тя беше най-малкото и най-прекрасното човече на света.
820 грама.
36 сантиметра.
Все още не бяхме избрали име… Погалих я и започнах да ѝ говоря: „Мише… мишленцеее…“ Мъжът ми ме погледна и каза: „Ще се казва Михаела“. Така нашето мъничко момиче получи името си.
След като я видях, се върнах отново в стаята. Там имаше едно прекрасно момиче с нейното момченце. Тя ми помагаше да лягам и да ставам, носеше ми храна и се опитваше да ме успокоява, защото почти постоянно си плачех тихичко в ъгъла.
В един момент бебето ѝ се разплака и на мен ми потече кърма.
Беше ужасно. Нямах бебе, което да сложа да суче, и нямах представа какво да правя.
Няма как да кърмиш
Попитах една сестра какво да направя, след като бебето ми не е до мен, а тя ми каза: „Отиди при доктора да ти изпише хапче за спиране на кърмата. Няма как да кърмиш. Скоро бебе няма да имаш.“
Толкова много неща ми минаха през главата в този момент и толкова много се ядосах…
Това ли беше решението?
Защо да си спирам кърмата, при положение, че имам? Да, няма бебе до мен, но имаше помпи. Бях чувала, че може да се носи кърма в неонатологията…
Отказах хапчето, но нямах представа какво да правя в този момент. Разбрах, че в болницата има консултант по кърмене. Намерих я, тя дойде и ми обясни как да се изцеждам на ръка. Опитвах се, но излизаха само няколко капки. Пробвах през няколко часа, без особен резултат.
На третия ден ме изписаха от болницата. Михаела остана там.
Прибрах се вкъщи без бебето си. Можех да я виждам само веднъж седмично за един час, а всеки ден можех да се обаждам в определен час, за да получа информация за нея. Живеех ден за ден. Ставах и чаках да дойде часът, в който можех да се обадя. През останалото време гледах да се движа и продължавах да се опитвам да се изцеждам на ръка и с ръчна помпа.
Болеше ужасно. Може би някъде бърках, не знам, но излизаше съвсем малко кърма.
Когато отидох да видя Михаела за първи път след изписването ми, си мислех за онова хапче… Дали все пак не беше по-добре да го поискам?
Но когато застанах до кувьоза, погалих я, започнах да ѝ говоря и кърмата ми отново потече.
Тогава реших окончателно: Ще кърмя!
Имах една цел – когато си приберем Михаела вкъщи, да мога да я кърмя.
Започнах да търся информация. Как се изцежда правилно? Колко често? Колко кърма е нормално да има в началото? Разбира се, всяка статия казваше нещо различно.
Тогава реших да потърся консултант по кърмене. Докато търсех при кого да отида, попаднах на обява за събитие в болница близо до нас. Беше за бъдещи и настоящи майки, а сред лекторите щеше да има и консултант по кърмене. Записах се.
Изслушах всички лекции и изчаках хората да си тръгнат. После отидох при консултантката и ѝ разказах всичко. Бяха минали около две седмици от раждането, а аз все още имах само капчици кърма. Тя ми даде няколко прости, но безценни съвета.
Прибрах се вкъщи, намерих електрическа помпа и започнах
7 минути на едната гърда.
7 минути на другата.
После 5 и 5.
След това 3 и 3.
На всеки два часа. Денонощно.
Това беше животът ми.
Цедене. Очакване. Посещения в болницата. Телефонни обаждания, за да чуя как е Михаела.
Докато се цедях ден и нощ, прекарвах много време в четене. Историите на семействата, споделени от Фондация „Нашите недоносени деца“, ми даваха надежда и сили. Всяка една беше доказателство, че дори най-малките герои могат да победят. В най-трудните ми моменти именно тези истории ми помагаха да вярвам, че един ден и ние ще се приберем всички заедно у дома.
Малко по малко кърмата започна да се увеличава.Можех вече да нося кърма в болницата. Но така и не го направих. Знаех, че трябва да внимавам какво ям. Да не пуша. Да не пия.
Истината е, че тогава почти не се хранех. Ядях основно боклуци, почти не спях и понякога запалвах и по някоя цигара. Самата мисъл, че с тази кърма мога да навредя, ме побъркваше.
Михаела се бореше
63 дни в болницата. Първите три дни беше интубирана. После дишаше сама. После с кислород в кувьоза. После без кислород. После в кислородна палатка. После отново на кислород…
Качваше по малко. После сваляше. После пак качваше.
И така ден след ден.
Когато достигна 2100 грама, ми казаха думите, които чаках толкова дълго:
„Изписваме я.“
До този момент вече бях спряла цигарите и започнах да внимавам с храната си. Кърмата все още не беше много. Но беше достатъчно.При изписването ми обясняваха кога, как и с колко адаптирано мляко да я храня.
Аз само казах:
„Имам кърма.“
Акушерката се усмихна и ми каза:
„Опитайте да я сложите на гърда.“
Сложих я.
И тя засука…
Сякаш го беше правила стотици пъти.
Така започна нашата история с кърменето, която продължи 1 година и 10 месеца.
Вече нямаше страх. Нямаше болка.
Имаше само една майка, едно бебе… …и истинска любов.
Ако има нещо, което искам да кажа на всяка майка, която мечтае да кърми, то е: не се отказвайте при първата трудност. Понякога началото е болезнено, изтощително и изпълнено със съмнения. Понякога кърмата не идва веднага, а понякога ви се струва, че никога няма да стане. Но ако това е вашето желание, потърсете помощ, бъдете търпеливи и дайте време на себе си и на тялото си.
Не винаги се получава, но когато се получи… си заслужава всяка сълза, всяка безсънна нощ и всяко усилие.
Миглена”
Миглена е автор на фейсбук страницата Просто с Меган , която има профил със същото име и в Инстаграм. Там можете да откриете още нейни разкази и споделени истории от нейния път на майчинството с малката Михаела, която в момента вече е на 2 години и половина.
