С тези думи, отправени към всички майки на недоносени бебета, се обръща Илияна Хинова, която споделя историята за преждевременното раждане на първия си син и последвалия път към мечтата да има второ дете. Един разказ, в който се преплитат трудностите и вината, осъзнатостта и надеждата. Пет години, които завършват с мечтания щастлив край – възможността да си тръгнеш за втори път от болницата, но този път с бебе и букет.
“Не се отказвайте” е посланието на Илияна към всички майки в следващите редове, които тя самата избира да озаглави:
Една история за надеждата, която сбъдва мечти…
Интересно нещо е животът. Мислиш си, че ти определяш посоката със своите избори, а накрая се оказва, че си просто инструмент, в ръцете на по-висш план.
През април 2019-та видях двете черти на теста за бременност. Първо ме обзе страх, какво ли ме чака, но после остана само въодушевлението от предстоящото. По онова време нямах личен гинеколог в София, затова попитах приятелка, която беше родила неотдавна за препоръка. Тя ми похвали своя лекар и аз без много да мисля и проучвам, просто запазих час. Да, бях бременна, всичко изглеждаше наред. Изписаха ми стандартни добавки и започнахме да се срещаме по установения график за една „нормално протичаща бременност“.
„Ама вие не се притеснявайте!“
Както уж всичко вървеше по план, в 20 г.с. на преглед по фетална морфологияФеталната морфология представлява обстойно и високо-специализирано ултразвуково изследване на всички основни органи и системи на плода. В зависимост от гестационния срок това изследване дава информация за феталното развитие и протичането на бременността., проведен от добър специалист, ми съобщиха, че бебето ми изостава много в развитието си и най-вероятно ще се роди преждевременно. Казаха ми го с равен, почти безразличен тон, но със снизходителното: „Ама вие не се притеснявайте!“. Изпратиха ме с препоръка за високопротеинова диета и с изписан прием на кръворазреждащи таблетки, за които много време след това научих, че е било късно да се започнат в 20 г.с.
Върнах се при лекаря си притеснена, споделяйки какво са ми казали по време на морфологията и със запазен нов час за морфология след 4 седмици, за да „следим положението“. Но нищо повече… Лекарят ми каза да не се притеснявам, че всичко ще бъде наред… и аз повярвах. Разбира се, че повярвах, та той беше лекар, специалист, знаеше по-добре от мен, бременната за първи път. И аз се успокоих. Не потърсих второ мнение. Пиех си мълчаливо протеина и таблетките, посетих още няколко пъти същия специалист по фетална медицина, който само констатираше, че бебето „продължава да изостава“, но бях „спокойна“.
Седмиците минаваха, но моят корем сякаш не растеше.
Бебето също не растеше. И аз изобщо не се чувствах бременна. Неусетно стигнах до 31 седмица. В една късна октомврийска вечер бях повикана на извънреден преглед в отделението, в което работеше моя лекар, защото му предстоеше дълго отсъствие и искаше да се увери, че всичко с нас е наред. След като повече от 20 минути се взира мълчаливо и с мрачен поглед в монитора на ехографа, ме погледна и каза: „Трябва утре да постъпиш в болница, където биха могли да се погрижат за бебето, ако се наложи да родиш по-рано. Бебето е около килограм, така че би трябвало да се справи“. Аз сякаш не успях да осмисля какво ми казва.
Каква болница? Какво раждане по-рано? С какво трябва да се справя бебето ми? Нали всичко беше наред?
Тръгнах си заедно с неотговорените си въпроси и пълна с гняв! Как така ще влизам в болница?! Нали бебето ми беше наред, просто беше по-дребно?! В края на октомври постъпих в болница уж за проследяване, без да знам, че след по-малко от 7 дни ще извадят от мен моето малко бебе, без да мога да направя нищо повече за него. Като вчера помня разговора между завеждащата отделението по Патологична бременност и акушер-гинекологът, който трябваше да ме оперира: „Това бебе не е пораснало и грам за последната седмица. Няма смисъл да стои, най-много да умре! Сряда ми се струва добър ден за раждане, няма какво да чакаме!“. А аз стоях отстрани и слушах сякаш не се отнася до мен. Сякаш гледах някакъв зле разигран филм, в който аз не съм главен герой. Във въпросната сряда животът ми се промени завинаги.
Едва в 32 г.с. седмица от бременността ми, с Цезарово сечение се роди моят син, тежащ едва 1280 гр. и с дължина 36 см.
Чух че изплака, но само това… Отнесоха го. Не го видях. На следващия ден ми обясниха, че бебето е с вътреутробна ретардация и отговаря по размери на бебе в 28 г.с. Синът ми прекара 40 дни в неонатологично отделение. За пътя, който извървяхме през първата му година от живота, няма да разказвам в подробности, защото той е добре познат на всеки родител на недоносено дете.
Ще спра вниманието си на моите преживявания като жена и майка, породени от всичко случило се.
Още в болницата исках отговори. Исках да разбера как така моето уж здраво бебе, което следяхме, се роди по-рано и толкова малко. Защо?! Посещавах всички прегледи, пиех стриктно витамините и лекарствата, които ми бяха изписали, а от 20-та до 31-ва седмица бях и на високопротеинова диета, никога не съм пушила, не употребявам алкохол или забранени вещества. ЗАЩО моето бебе тежеше малко повече от пакет брашно? Тогава отговорът, който получих бе: „Плацентарна недостатъчност, никой не знае защо се случва, но понякога се случва“. Това обаче не беше достатъчно за мен.
Чувствах се ограбена, чувствах се осакатена. Как така като жена не мога да изпълня докрай своята женска роля.
Как така тялото ми не е било най-добрият дом за детето ми? Мисълта, че някой ми е отнел правото на нормална бременност и раждане не ме напускаше почти ежедневно. Започнах да търся отговори сама. Да чета форуми, медицинска литература. Направих си изследвания за тромбофилияТромбофилията е състояние, при което кръвта показва повишена тенденция за образуване на кръвни съсиреци. Циркулирайки в кръвообращението, съсиреците може да запушат кръвоносен съд. При бременност това и това може да подложи на риск здравето на майката или да запушат арт..., изследвания на витамини, минерали и хормони. Посетих имунолог, който също добави нюанси в историята. И си обещах, че ако Господ е рекъл да имам второ дете, няма да допусна да ми се случи същото.
Мечтаех от цялото си сърце и душа детето ми да си има другарче, а аз да получа своя шанс да напусна болницата в деня на изписването си, държейки своето бебе, а не сама и с наведена глава.
Цели 5 години в душата ми живея тази мечта, упорито потискана от страха „Ами ако все пак отново…“.
И ето – през май 2024 година пак видях двете черти. Не знам, дали ви се е случвало едновременно да сте щастливи и безкрайно уплашени, но точно това се случи с мен. С тази разлика, че преди тези две черти, аз бях започнала 3 месеца по-рано да приемам различни добавки, спрямо нуждите на тялото ми, за да го подготвя за предстоящото. Информирах се много добре на кого поверявам бременността си и бях готова да търся още мнения, ако се налага.
Започнах проследяването си при един лекар, когото смених в мига, в който го усетих колеблив и несигурен.
Да, отново имах проблем с кръвопотока към матката и бях много притеснена. Попитах го „Какво правим, ако нещата се влошат още с напредване на седмиците?“. Многозначното му мълчание беше достатъчно, за да запазя час при друг лекар още на следващия ден, бременна в 17 г.с.
В кабинета на другия лекар зададох същия въпрос, на който без колебание той отговори с няколко възможни сценария и твърда убеденост, че ще действаме по най-добрия за бебето начин, за да не се повтори същия сценарий. И не се повтори. Докторът проследяваше системно всяка подробност, напасваше добавките, които приемам спрямо резултатите от разширените ми кръвни изследвания и на всеки преглед ми разясняваше какво точно се случва с бебето и защо историята от първата ми бременност няма как да се случи сега. Отново успях да се доверя, но доверието ми този път не беше сляпо, а беше плод на високия професионализъм и твърдата убеденост, които лекарят излъчваше.
И така, в началото на 2025-та, на бял свят се появи моят втори син. Почти три пъти по-голям от своя батко.
Здрав, доносен и напълно готов за живота в големия свят. Позволиха ми да го видя и да го докосна. Нещо, което не ми се случи с първото ми момченце. А в мига, в който излязох от реанимациявъзвръщане към живот, съживяване - съвкупност от специфични мероприятия за поддържане на някои от основните жизнени функции или за корекция на техните остри нарушения, той дойде при мен и не се отдели до самото изписване. Прибрахме го у дома също така тихо и скромно, както си взехме и батко му, с тази разлика, че напуснахме болницата заедно.
Моята петгодишна мечта се сбъдна, за да може най-сетне душата ми да бъде завършена. В деня, в който прегърнах втория си син, от мен завинаги си тръгнаха чувството за вина, болката, гнева и усещането за несправедливост за всичко, което се наложи да преживее голямото ми дете. И днес, той е един щастлив пораснал батко. Умен, палав и добър, запазил завинаги в себе си силата на това да бъдеш малък голям герой!
И накрая бих искала да се обърна към всички майки – ако първото ви дете се е родило преждевременно и душата ви е скована от страх, въпреки че копнее за още едно дете и за нормална бременност – не се отказвайте!
Търсете отговори, не се задоволявайте с „понякога така се случва“, бъдете изискващи, бъдете будни… Мечтите се сбъдват. Всяка жена заслужава да си тръгне от болницата в деня на своето изписване с бебе и букет. Радвам се, че макар и да ми отне 5 години, надмогнах страховете си и си доказах, че това да не успея да износя първородния си син, не беше моя вина. Бъдете смели и обичайте!
Илияна Хинова
