А какво би било ако можем да чуем една история на надеждата, разказана и от нейния главен малък герой?
Точно такава възможност ни дава историята за раждането на Габи, която завършва с думите и на една вече пораснала прекрасна млада дама, родена с миниатюрни размери, но с огромен дух и сила! И наскоро сбъднала мечтата си да се дипломира като магистър-логопед, за да помага на други деца и родители. Нейната майка Петя Райнова сподели с Фондация “Нашите недоносени деца” тяхната вълшебна приказка, която започва така:
“На Рождество Христово, през 1997 г., в първите дни на 8-и месец от бременността, с тегло 1,5 кг и дължина 42 см. се роди моето „малко грозно патенце“. От първите си дни на този свят, това мъничко сърчице, което спираше да бие на няколко пъти, ми показа че ще се бори, за да е част от моят живот. Показа ми колко смелост може да има в едно безсилно „малко патенце“. Не искам да изпадам в тъжни детайли, за това могат предостатъчно да говорят папките с медицински документи, епикризи, изследвания, множеството операции…
Падахме и ставахме, но вървейки рамо да рамо, една до друга, ние се придвижвахме бавно по стъпалата нагоре към своите цели. Както в приказката, и ние преминахме през много изпитания, някои даже ги повторихме и потретихме. И искам да ви споделя, че сега съм една щастлива майка, защото до мен е вече една Прекрасна дама, която се превърна в Красив и смел Лебед, който плува по вълните на живота с най-хубавата усмивка на лицето и с гордо вдигната глава, следва мечтите си и ги достига!
Тази приказка не е приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Грозното патенце“, това е НАШАТА ПРИКАЗКА, написахме я двете с нея!
Приказката на мама Петя и Габи, разбира се, започва с вълнуващите мигове на бременността преди вече повече от 27 години. Бременност, която протича тежко още от самото начало. Петя получава леко кървене и болки в кръста в третия месец, а два месеца по-късно, след по-сериозен преглед при гинеколог се установява леко разкритие и се налага и серклаж. “Трябваше да остана на легло, повдигнато нагоре и постоянно на системи за задържане на плода. И така, докато раждането вече започна и в продължение на няколко дни, въпреки всички усилия, лекарите вече не можаха да го спрат”, спомня си тя.
Така на 26.12.1997 г., в началото на осмия месец – 32 гестационна седмица от бременността, се ражда Господинка. Съвсем мъничка и крехка, а теглото ѝ спада от 1500 на 1400 г в първите дни след раждането.
Неонатолозите веднага я настаняват в интензивното неонатологичното отделение на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“, Сливен. “На другия ден в стаята ми дойде лекарката от детското отделение и ми каза, че Господинка е спирала да диша на два пъти, изпаднала е в клинична смърт и поради това се е наложило да я интубират. Тогава ме заведоха да я видя”, продължава разказа си Петя. “Дъщеричката ми беше включена на апарат за дишанеобмяна на кислород и въглероден диоксид в алвеолите (външно дишане) или между кръвта в капилярите и клетките на организма (вътрешно дишане) като имаше и тръбичка, вкарана в белия дроб. Обясниха ми, че поради ранното раждане се е образувала слуз в белия дроб, а бебето е много малко и слабо и не може само да я изхвърли и затова спира да диша. Казаха ми, че трябва да започне да диша самостоятелно до 15 – 20 дни”, спомня си Петя.
В първите дни след раждането, малката Габи развива и жълтеницаиктер - жълто оцветяване на кожата, склерите и лигавиците вследствие повишаване нивото на серумния билирубин и отлагането му в тъканите. Поради високия билирубинбилирубинът представлява един от междинните продукти на разграждане на хемоглобина се налага на два пъти ѝда бъде направено кръвопреливане и да се търсят дарители на кръв. Необходимо е и лечение за жълтеницата с UV лампа и при облъчването Габи получава изгаряне на кожата. “Беше в рани и цялото й лице беше на корички”, разказва Петя. “А после, на 17- я ден след раждането ми казаха, че вече не може да я държат на апарата за дишане, защото от стоенето на тръбичката в белия и дроб може да се получи инфекция”. Вариантът е само един – да изключат апарата и мама Петя да остане в интензивното отделение до Габи, за да следи дали няма да посинее – тоест да спре да диша.
“Два часа седях до бебето, за да я наблюдавам и тя се справи! Не посиня, дишаше си добре”.
Трудностите не свършват дотук. След раждането бебенцето може да бъде хранено само интравенозно със системи и телцето ѝ се покрива със спукани или калцирани венички. Понеже няма вече къде да бъде включена системата, екипът в неонатологията търси венички по главата и между пръстите. „През това време аз исках да си запазя кърмата за нея, защото вярвах, че въпреки всички трудности ще стигнем и до момента да мога да я кърмя. Изчеждах се с помпичка. От постоянното използване на помпата зърната ми се разраниха до кръв и използвах „бабешки лекове“, за да зарастнат, спомня си Петя.
За щастие, месец след раждането, Габи вече може да бъде хранена със сонда и с кърма, която майка ѝ осигурява.
“Подавах млякото със спринцовка в тръбичката на сондата, вкарвах по 1-2 капчици мляко в началото. Габи го повръщаше, но с течение на времето започна да го поема все по-добре. Подкрепа и информация за кърменето получавах само от близките ми, по това време информацията в болницата беше много оскъдна и обща. Само сутрин на визитация ме информираха за състоянието на бебето”. За щастие, 6 седмици след раждането, мъничкото бебенце и мама успяват да се справят и с кърменето – трудно и бавно, но все по-успешно.
С Господинка останахме 2 месеца в болницата. Тя се роди на 26.12.1997 г., а ни изписаха на 28.02.1998 г.
Най-много в тези дни на Петя помагат посещенията на близките и това, че дъщеричката ѝ е жива и наддава. Тя очаква с нетърпение Габи да достигне тегло от 2,300 кг, за да ги изпишат. Двете напускат болницата без някакви сериозни диагнози и напътствия. “Не знаех, че Габи е с диагноза Детска церебрална парализа”, разказва Петя. “Разбрах го, когато тя трябваше вече да прохожда. Беше на около година и два-три месеца. Разказах на личната лекарка, че не се задържа сама, пада и не стои седнала, а се изплъзва по- гръб. Тогава при обстоен преглед, тя ни изпрати в Стара Загора при специалист-ортопед. Той я прегледа и каза диагнозата си – ДЦП”. 
За двете започват посещения при различни лекари. Рехабилитациякомплекс от медикосоциални средства, насочени към възстановяване на застрашените от инвалидизация лица. Цели се възвръщане на физическите, психичните, професионалните и социалните възможности на болния., която продължава години наред. Първоначално идва рехабилитатор вкъщи, но после Петя се научава и започва сама да прави парафин и гимнастика на Габи, защото е прекалено скъпо да идва рехабилитатор. “Ходехме по санаториуми, купувах аминокиселини, преминахме операции в София за удължаване на сухожилия и удължаване на адукторите. В Пловдив Габи претърпя четири операции на краката, носеше шини за спане, ортопедични обувки, които са твърди, грозни и неудобни. За съжаление се срещнахме и с огромен негативизъм по отношение на разходи и отношение.Бих казала и изнудване на родителите от страна на медицинския персонал за по- добри условия на детето им по време на престоя в болниците”, спомня си Петя.
Предизвикателствата в България са много и на моменти крайно отчайващи за един самотен родител, когато трябва да тръгне по болници с детето си. Успяхме благодарение на това, че и двете се подкрепяхме.
През годините майка и дъщеря продължават да са си взаимна опора – когато едната падне, се опира на другата за да стане. Не се спират и пред голямото предизвикателство и мечта на Господинка – да стане детска и начална учителка и в последствие да работи с деца като нея – деца със СОП. А мама Петя сбъдва и още една мечта на дъщеричката си – да има братче!
“Най- трудните моменти за мен бяха, когато трябваше за пореден път да я изпратя в реанимацията за операция. Но за щастие има и толкова много хубави моменти – нейните успехи, завършването ѝ, дипломирането, назначаването ѝ на работа. Похвалите от родителите на децата и от децата, на които помага ежедневно и тяхната огромна любов към нея”, споделя с гордост Петя.
На всички родители на недоносени бебета бих казала да не се страхуват, а да стъпят здраво на Земята, защото те са огледалото на техните деца . Да търсят много информация, да пробват и да не се отказват, защото, докато сме живи, винаги се намира начин. Когато са заедно все ще дойде време да излязат от мрака и ще има светлина за тях и децата им, но трябва много постоянство и подкрепа.
Именно с такава прекрасна майка и с тези така нужни постоянство и подкрепа израства малката, вече голяма Габи. Която споделя и своята част от приказката, която са написали и извървяли заедно с мама.
Разказът на Габи
“Научих на около 6 – 7-годишна възраст, че съм родена по-рано, но тогава като всяко малко момиче, не осъзнавах какво точно означава това. На около 10 години започнах да задавам по-задълбочени въпроси и проявих по-голям интерес, а мама ми разказваше.
Детството ми беше щастливо и весело. За мое щастие, мога да кажа ,,истинско детство’’ – изпълнено с игри, с приятели в квартала и забавления. За разлика от сегашното детство, което е повече свързано с телефони, таблети и всякакви електронни устройства. Моята мечта още от 3 клас беше да стана детски и начален учител. Колкото и клиширано да звучи, винаги съм знаела, че обичам децата и те са нещото, което ме прави щастлива и удовлетворена.
След като завърших бакалавърска степен – Предучилищна и начална педагогика в Пловдивски университет ,,Паисий Хилендарски’’, дойде времето да реша и каква точно ще е моята магистърска степен. Знаех, че искам да е свързано с педагогика, но и да помагам на деца със СОП. Имах колебания дали да избера Специална педагогика или Логопедия – и двете имат общи неща. Реших да избера това, което сърцето ми иска – логопедията. За нея ме запали и логопедът на моето братче Ивайло. Благодарение на нея видях как с упражненията, които правихме вкъщи, брат ми успя да коригира артикулационните нарушения, които имаше.
Затова мечтите ми в професионален план са да помагам на децата и техните родители. Да продължавам да се развивам и да се уча в професията, защото човек се учи цял живот. А в личен план мечтая да имам и да създам здраво истинско и любящо семейство!
В работата и личния си живот познавам родители на недоносени деца, както и деца ,които са родени недоносени. На техните семейства се опитвам да вдъхна сила и кураж. А що се отнася до дечицата, те са все още много малки, за да разберат, но мога да кажа, че усещането ми съм тях е различно. Искам да пожелая на всички тях – не спирайте да следвате и сбъдвате мечтите си!
А аз искам да благодаря на моята майка за това, че СЪМ това, което СЪМ, благодарение на нейната огромна майчина истинска любов! За хилядите безсънни нощи, за това, че нито за миг не ме изостави – винаги, когато отварях очи след поредната операция, тя винаги държеше ръката ми и ми даваше сили и кураж. Обичам те безкрайно и винаги съм до теб!
Посланието ми за родителите на недоносени деца и за самите тях – тези, които вече могат да прочетат думите ми, е да не се отказват, защото винаги има надежда и доброто побеждава. Колкото и малки да са победите, те са стъпка напред и нагоре. Бъдете заедно и ще се справите!
