Споменът за преждевременното раждане сякаш оставя винаги жив и ярък отпечатък в съзнанието на всяка майка, независимо колко години са минали. Така е и за Мария, майка на Александра, родена неочаквано в 29-а гестационна седмица, с тегло 1295 г през 2011 година. С войнско име, орисана да бъде борбена и силна от първите глътки въздух!
Както много истории, и тази започва с прекрасната новина за една дългоочаквана бременност. “Когато видях двете чертички на теста, бях най-щастливият човек на света”, разказва Мария. “Със съпруга ми опитвахме от година, но заради един завишен хормон се забавиха нещата и след елементарно лечение, радостта се случи”.
През първите месеци, изпълнени с радостно очакване, всичко протича нормално, дори леко. Мария продължава да ходи на работа и също така редовно на консултации в близкия град. “Бях в началото на 7-и месец, когато забелязах малко по-обилно вагинално течение и на консултацията споделих това с лекаря си”, спомня си тя. “Не ми взеха секрет и ми казаха, че е нормално. Продължих да настоявам да ме прегледа и наблюдаващият ме лекар, но той също сякаш неглижира нещата, защото било нормално. Изписа ми вагинални антигъбични свещички и ме изпрати…”.
Прибрах се вкъщи успокоена и след няколко дни ми изтекоха водите.
Всичко се случва изведнъж. Както си стои права, внезапно всичко под нея се намокря. Мария все още помни погледа на майка си, която в този момент е на гости. “Изражението й ми показа, че това което се случва е много лошо. Обадих се на съпруга ми и веднага отидохме в болницата”, разказва тя.
Лекарят, който следи бременността й, не успява да окаже особена помощ. “Той явно разбра, че нещата не са за него, смънка нещо от рода на “ще се оправиш” и просто си тръгна…”, спомня си Мария. Тя остава при дежурния лекар, който й дава специална превръзка и казва, че ако изтичат околоплодни води, тя ще се оцвети в синьо.
Няма да забравя ужаса, притеснението и страха, който изпитах, когато превръзката стана синя…
“Това се помни завинаги, нищо че тази история се случи преди близо 12 години”, споделя Мария. Казват им, че трябва да отидат до областния град Ловеч, защото в болницата там има кувьози и бебето може да получи адекватна медицинска помощ. “Виждах погледите на акушерките, дочух от една, че бебето ми сигурно няма да оживее… Хапех устни до кръв и плачех, докато накрая само чувах, как съпругът ми задава въпроси на дежурния лекар, защото искаше да ме закара в Плевен, заради по-доброто неонатологично отделение”, продължава разказа си тя.
Семейството решава да отиде до Плевен със собствената си кола, защото им отпускат линейка само до техния областен град.
“Тръгнахме с риска, че бебето може да се роди по път и да не оцелее, но тогава сякаш не го мислехме”.
Мария не помни много от самото пътуване, през цялото време тя плаче, а съпругът й се опитва да я успокоява. Пристигат в Плевен към полунощ и я приемат веднага в сектор “Рискова бременност”. “Поне там вече не видях никакво притеснение в очите на лекарите, напротив, окуражаваха ме и ми дадоха медикаменти за отваряне на дробчетата на бебето”, спомня си тя. Трябва да остане в болницата, където прозорецът на стаята й гледа точно към главния вход. “Виждах изписванията на бебетата и се питах – дали и аз ще изляза от тук с бебе на ръце?”.
От онези изпълнени с притеснения и тревоги дни, Мария пази и топъл спомен за една от акушерките в болницата, която постоянно й дава кураж. “Казваше ми, че трябва да вярвам с всичките си сетива, че бебето ще оцелее и така ще бъде. Да не падам духом, а да се боря… Никога няма да забравя добрината на тази жена и нейното име”. Три дни, след като е приета в болницата обаче се оказва, че нещата няма как да бъдат задържани повече и тя ражда дъщеричката си.
Александра се ражда с тегло 1295 г в 29 гестационна седмица
Раждането е по естествен път, а лекарите толкова много бързат да вземат бебето, за да му окажат нужните грижи, че Мария дори не успява да го зърне. “Бяха ме предупредили, че може да се роди бездиханна, но дъщеричката ми изплака, взе си кислород! Това е на-хубавият ми спомен от раждането”, споделя тя. Успява да види малкото си момиченце едва на следващия ден. Тя е в кувьоз, цялата в маркучи и кабели, гледка която е силно стресираща и плашеща. Семейството решава да я кръсти Александра – войн, която да се бори смело за живота си. И малката Александра оправдава името си. Тя преминава с огромна сила първите 10 дни, които се считат за най-рисковите.
“Броях дните наобратно и по цял ден плачех и се молех, всичко да завърши добре. Чувствах вина, че аз съм отговорна за всичките мъки и болки, през които преминава бебето ми и страдах още повече от това”, спомня си Мария.
В онези трудни дни кърмата й слиза и тя решава да осигури поне това за дъщеричката си. “Имах много кърма, но лекарите, идващи на визитация в родилното отделение, ме съветваха да взема хапчета за спиране на лактацията, защото скоро няма да бъда с детето си”, разказва тя. “Няколко дни те ми даваха хапчетата, а аз ги изхвърлях. Мария се цеди с помпа за кърма, тип спринцовка, но нещата сякаш не се получават особено добре. Тогава отново получава помощ от акушерката от отделението за рискова бременност, която я окуражава преди раждането. “Дойде да ме види и ми каза: „Момиче, всичко е възможно, стига да имаш воля“”.
Малко ми трябваше, за да изляза от временния шок и да поема по пътя на борбата, а майчиният инстинкт бе двигателя.
Заради недоброто изцеждане, гърдите на Мария са препълнени и са станали на буци. Но акушерката й прави лек масаж, който помага, въпреки болката. Съпругът й купува качествена помпа и тя най-сетне започва да изцежда правилно гърдите си. “Изцеждах през три часа кърма, дори след като се прибрах вкъщи и продължих дълго и успешно да поддържам лактацията”, разказва тя. “Единственото нещо, за което съжалявам е, че преди толкова години все още не се практикуваше много кенгуру-грижата и само на няколко пъти успях да кърмя и да гушна Александра, вече към края на престоя й в неонатологията”. Но докато са разделени, Мария носи често кърма на дъщеричката си.
Пътувахме близо 100 км. в едната посока през ден с моя съпруг до болницата, за да я видим поне за мъничко.
Александра прекарва над два месеца в неонатологията, през които родителите правят всичко възможно, за да са до нея. “Пускаха ни и двамата с таткото да я виждаме, спазвайки всички правила за хигиена, облечени в стерилни манти и с калцуни на краката”, разказва Мария. “От екипа, бяха много мили, получавахме винаги достатъчно информация, изключително благодарна съм и на завеждащата отделението по неонатология – д-р Атанасова. Тя направи много за бебето и за нас, като родители – успокояваше ни, даваше ни насоки и съвети. Консултираше ни дори след изписването”.
Малката Александра също се справя добре, преминава и през някои кризисни моменти, но като цяло бързо започва да се справя с дишането без допълнителен кислород и трябва само да наддава на тегло. Тя прекарва 2 месеца в кувьоз, а в последствие е прехвърлена в дом за доотглеждане, за да достигне нужното тегло за изписване. Именно от престоя там са едни от най-лошите спомени на Мария. “Бебенцата там вече бяха с дрешки и в легълца и се чакаше само да пораснат достатъчно. Оказа се, че ги оставят с шишетата в уста, за да пият мляко самички в стаята. Така, след недоглеждане, Александра се беше задавила, защото повърнала по време на хранене и за малко да я „изтървем“”, разказва майката.
По злощастно или щастливо съвпадение, епизодът се случва минути, преди родителите да отидат на свиждане. “Всички бяха изключително притеснени от инцидента, а ние от гледката, която наблюдавахме през един прозорец, защото ни забраниха да влизаме, спомня си Мария.
Бях потресена, един куп медицински лица, апаратура, а нея я подмятаха като кукла – примрях отново.
Борбеното момиченце успява да преодолее и този инцидент. Родителите й настояват при следващото им посещение тя да бъде изписана, още повече, че вече е достигнала нужното тегло от 2500 г.
“Прибрахме се вкъщи и аз бях много притеснена, как ще се грижа за това мъничко създание. Дойде си у дома на 18 май 2011 г, а се роди на 5 март, прекара два месеца и половина далече от нас”, разказва Мария. През цялото това време тя полага неимоверни усилия, за да запази кърмата си и успява.
Близо три месеца, без бебе, с постоянен стрес и душевна болка, аз запазих лактацияотделяне на мляко от гръдните жлези и я кърмих цяла година след това.
Първите дни вкъщи са и трудни за родителите, те имат много притеснения, както всички родители на новородено бебе. Страхът дали диша нощем, постоянното почистване на бебешката стая и повишеното внимание за всичко. “Сега си давам сметка как някои от тези страхове са били излишни”, споделя Мария. За радост на цялото семейство, Александра бързо настига своите връстници – тя расте здрава, умна и дори почти не боледува. След 4 години и малко повече превантивни мерки се ражда и нейното братче – доносено в 9-и месец. А само преди година и два месеца в семейството се ражда и трето детенце – малка сестричка! “Беше непланирана бременност, пратена ни от Бога, родих Божидара на 41 години, но без никакви проблеми”, разказва Мария. И сега домът й е пълен само с безкрайно много радост и детски усмивки!
На всички родители, които преминават през този изключително тежък период в живота си, искам да кажа, че когато има вяра, борба и много любов, накрая всичко си идва на мястото. Няма по-силно оръжие на този свят от Майчината обич!
