Привет, ние сме Рада, Митя, Матей и Сава. Когато се появи Сава, тежеше колкото пилетата, които купуваме от магазина. Всичко си вървеше нормално и както трябва и изведнъж Сава, от нетърпение, се появи толкова рано, че никой не го очакваше. Без предупреждение или каквито и да е предварителни съмнения, че е възможно и ще го направи. За щастие, с Рада всичко беше наред и притесненията се прехвърлиха само към нетърпеливия Сава. Колкото и да се притеснявахме, кой знае с какво не можехме да помагаме и постепенно ни остана единствено да се информираме за състоянието му.
Разбира се, никой не се ангажираше с прогнози, просто стандартните фрази, зад които търсехме скрит смисъл и постепенно започнахме да се примиряваме и разбираме, че дори и някой да ни окуражи всичко може да се промени отново. Така ден след ден, обаждане, свиждане, отново и отново, превърна се в нещо привично, без което не можеш. Опознахме лекарите, сестрите и санитарите, наблюдавахме и Сава без да можем да си позволим да се зарадваме или изобщо да си мислим как ще се развие всичко нататък.
Спомням се отчетливо 1-ви март – когато отидохме да го видим, сполучливо се падна ден със свиждане, и докато се чудехме дали трябва да внасяме мартеница в помещението, се оказа, че Сава вече имаше закачена на табелката която стоеше на кувьоза му.
Докато го посещавахме, той винаги спеше, лекарите имаха малко време да влизат в подробности, просто стояхме до него. Тайно гледахме през прозорците към помещението със укрепналите деца и се надявахме някой ден да ни изненадат и да влезем при Сава от другата страна на прозореца. След многократните посещения, изведнъж ни предложха да го нахраним с шише, донесоха стол, майка му го гушна и той взе, че изпи 15 или 20 грама мляко. Следващия път тайно се надявахме да стане пак така, но уви, появи се бележка за грипна епидемия на вратата. Когато свърши и пак отидохме при Сава, към нас се приближи доктор и свенливо ни предложи освен свижданията да се превърнем в „кенгура“ – не се замислихме нито за миг, приехме веднага и от този момент нататък обикновените свиждания се превърнаха в мъчителни. За радост не се наложи да ги редуваме дълго, защото Сава наддаваше, растеше и се възстановяваше все по-бързо и съвсем скоро ни съобщиха, че няма да се налага да ходим на кенгуру-грижа, а ще вземем малкото кенгурче вкъщи, където няма да трябва да си тръгваме след малко или да стоим с детето само час, за да има време и за другите кенгура.
Урааа!