С дарените дрешки за най-малките герои за кампанията на Фондация “Нашите недоносени деца”, често до нас достигат топли думи и пожелания от родители, преминали по пътя на преждевременното раждане. С мъничките облекла, те ни изпращат и своите спомени и много надежда и съпричастност за семействата, чиито дечица в момента са в неонатология.
“Пожелавам на малките герои много здраве и сили за да се справят с всяка една манипулация и тежкия период в неонатологичното отделение, а на родителите на недоносените бебчета много сили и търпение,защото това е един от най-тежките периоди от живота на едни родители”, бяха думите, с които една майка придружи дарените от нея дрешки. Тя пожела да сподели анонимно и историята на своята дъщеричка, за да бъде в помощ на всички, които преминават през предизвикателствата на едно преждевременно раждане.
Разказът ми ще бъде малко дълъг и започва с едно дълго очакване…
Цели 4 години очаквах моето дете. Причината е, че страдам от поликистозни яйчници. Когато най-.сетне забременях, не очаквах, че и бременността и раждането ще ме изправят пред нови изпитания.
Всичко вървеше привидно добре, докато на 12.12.2024 година, едва в 6-я месец от бременността, на поредния преглед се установи, че имам 2-3 см разкритие. Казаха ми, че това означава, че до час-.два може да започне и раждане. Лекарите реагираха светкавично бързо и казаха, че трябва да се направи серклаж. Изтъкнаха ,че нямам никакво време и ако бебето се роди няма да има почти никакъв шанс да оживее.
Всичко беше толкова неочаквано, че дори се съмнявах дали е необходимо да се направи серклажа. Живеем в Германия и нямах много доверие на лекарите тук, затова се обадих веднага и на моя АГ-специалист в България и му обясних ситуацията. Той ме посъветва да не чакам и веднага да се направи операцията.
След като манипулацията премина, ми беше доста трудно – не трябваше да се разхождам,да сядам даже да ставам от леглото (но аз не успях само да лежа). Серклажът ми беше вдъхнал доверие ,че няма да се случи нищо лошо и бебето няма да се роди преждевременно.
За съжаление нещата не се развиха по този начин.
Месец по-късно, точно в 28+6 г.с. ми изтекоха околоплодните води и бях приета по спешност отново в болницата. Бяха ми назначени много и различни прегледи – ехографи, срещи с най-различни специалисти. Казваха ми, че бременността може да продължи и без води до поне 36 г.с. Не можех да им повярвам, струваше ми се напълно невъзможно. .
Бях много стресирана и най-вече уплашена, защото тук в Германия говорят много открито и не спестяват информация и за крайностите и лошите неща, които могат да се случат. Срещнах се с лекари от интензивното неонатологично отделение – даже и не знаех какво е това! Те ми казаха, че бебе, родено в 29-30 гестационна седмица може да оживее, но рядко, говореха за висок риск от фатален край или увреждания.
След всяка една среща с лекарите моите ръце и крака изтръпваха, а устата ми пресъхваше при мисълта ,че може да изгубя бебето, което съм чакала толкова много години…
Беше ми обяснено, че белите дробове на бебето са още много недоразвити и ми назначиха 2 много болезнени инжекции в кръста на всеки 24 ч. Казаха ми ,че след като се сложат и двете, дори и да се роди бебето, ще има по.голяма вероятност да оживее.
Само седмица по късно, в 29+6 г.с., дойде денят в който сърцето ми се скъса на милиони парченца. Беше вторник като, всеки втори обикновен ден от седмицата. До следобеда, докъм 17:00 часа ми нямаше нищо и всичко беше нормално.
След това започна една необичайна треска,беше ми много студено и много ми се спеше, а бях спала доста почти през целия ден, понеже нямаше какво да правя и не ми даваха да ставам.
Поспах още около 1 час ,но започна да ми става все по-зле и казах на една от сестрите. Незабавно ме отведоха към стаята за ехограф и тонове. Нищо не беше наред бебето имаше пулс от 170 до 230 – 240, а моята температура се беше покачила до 39-40 градуса. Накараха ме да хапна, да се разходя, да пия вода,но нищо не помагаше.
Бях предупредена,че ако нещата продължат да се развиват така, ще се наложи спешно раждане със секцио. Стана 22 ч. Качих се в стаята си, за да си почина още около час и нещо, а след това трябваше да се върна отново в родилното отделение. Към полунощ отново ме сложиха за измерване на тонове, но за съжаление нямаше никакво подобрение. Последваха отново разходки,почивка, прием на вода,докато не стана 2:30 ч.
В тази студена януарска нощ изживях най-големия си страх.
Докато лежах на леглото, изведнъж дойдоха около 20 лекари, понеже вече имах близо 42 градуса температура – те е грешка, близо 42 градуса! Казаха, че имам 5 минути, за да се съблека и да се обадя на съпруга ми ако желая да присъства по време на раждането.
Последният ми спомен е как кимнах с глава знак на съгласие и оттам нататък не помня нито думи, нито картина на случващото се с мен. Само съм безкрайно благодарна на съпруга ми, който не ме остави сама и сякаш долетя от вкъщи до болницата. След като разбрах ,че ще се наложи и секцио се разтреперих още повече. – именно от това ме беше също много страх.
Така в 3:40 ч., се появи моята дъщеричка – родена в 29+6 г.с., с тегло само 1250 грама и 39 сантиметра.
От раждането и самата операция не си спомням нищо, освен че летяха шамари в операционната зала, ту от мъжа ми, ту от медицинските сестри, понеже съм била в безсъзнание и с 250-260 / 150 кръвно налягане. Оказа се, че се е получила инфекция заради изтичането на околоплодните води…
За щастие бебето беше добре и беше поставено на изкуствено дишанеизкуствена вентилация на белите дробове при липсващо дишане само 1 ден. Хранеха я изцяло със сонда първите 4-5 седмици, а след това започнаха и хранене с шише и дохранване със сонда, Бяха ѝ направени огромен брой изследвания, които за наша радост излязоха с добри резултати. Поради ранното раждане страдаше от сънна апнеяспиране на дишането, липса на дишане (докато спи спира да диша и пулсът спада) и анемиямалокръвие – недостиг на червени кръвни телца и/или хемоглобин в кръвта, заради която се наложи 4 пъти да ѝ бъде прелята кръв, а след това продължихме с прием на капки желязо .
Престоят на дъщеря ни в неонатологичното отделение беше цели 2 месеца, в които всеки ден ходехме да я виждаме.
Само първите няколко дни не ни даваха дори да я докоснем, но следващите седмици започнахме да си я гушкаме с контакт кожа-до-кожа, а по-късно оставах в болницата дори по 6-7 часа, за да мога да се грижа за нея и да я храня. Беше толкова мъничка и не мърдаше, това е най-яркият ми спомен. И през тези 2 месеца, в които тя беше там, а ние си тръгвахме от болницата, ни засядаше като една буца лед в гърлото…
Изписаха я в края на Март месец и заедно с пролетта разцъфнаха и нашите сърца след толкова много стрес, болка и страх! Днес вече моята Героиня е на 7 месеца, коригирана възрастКоригирана възраст на бебето е тази, отчитана от датата на термина. Т.е. не реалната възраст, а възрастта на която щеше да е бебето, ако не се беше родило преждевременно. 5 месеца. Тежи цели 6100 грама висока е 65 см. И слава Богу за сега всичко се развива нормално, посещаваме на всеки 14 дена физиотерапевт, а на всеки 6 месеца са предвидени прегледи от кардиолог и очен лекар.
Искам да споделя тази история с всички майки които минават по този тежък път. Вярвайте във вашите герои – те са много по-силни отколкото вие си мислите! Всичко ще бъде наред, след всичко това което изживявате в момента. Бъдете силни и вие – бебетата го усещат и не се разстройвайте когато сте при тях – те усещат и това.
Пожелавам на всички семейства на недоносени бебчета те да растат здрави и много палави!