Последващата бременност след едно преждевременно раждане може да бъде труден и съпроводен с множество притеснения избор, както и изпитание за всеки родител. Да преминеш през неизвестността и страха за живота на твоето бебе или дори за собствения ти живот или живота на майката, е изключително травмиращо преживяване, което неизменно оставя следи.
Но историите за надеждата са точно и за това!
За да покажат, че всяка бременност и раждане, всяко дете, независимо кога е родено, са различни и неповторими. Както и трудностите по пътя на родителството – неизбежни, но не и непреодолими. В следващите редове, Надя Дренска, съосновател на Фондация “Нашите недоносени деца”, споделя своя опит и както го нарича “още един шанс” по отношение на раждането и кърменето. С разлика от 13 години. Две диаметрално различни в много отношения преживявания, но всяко едно от тях изпълнено с много незабравими мигове – въплътили в себе си и предизвикателства, и успехи!
Появата на двете ми дъщери – София и Емилия – са едновременно най-вълнуващите и щастливи моменти в живота ми, и в същото време – най-травмиращите. Софи се роди преди 15 години, малка, крехка, уязвима. Едва 1440 грама в началото на осмия месец.
Всичко ни връхлетя напълно неочаквано, след една нормална и спокойна бременност – причината бе тежка прееклампсиязаболяване през бременността, характеризира се с наличие на повишено кръвно налягане, повишен белтък в урината след 20 г.с.. Отне ни цели 13 години да се решим да имаме второ дете. Бременността ми с Ема премина в купища страхове и тревоги дали целият кошмар, който преживяхме ще се повтори отново. Травмата беше не само за нас като родители, а и за самата Софи, която никога няма да забравя, беше написала едно писмо, в което пишеше:
“Моля се сестра ми да не се роди недоносена и да не преживее това, което съм преживяла аз.”
За щастие, този път имахме късмет и Ема се роди съвсем навреме. Въпреки страховете ни, нещата се развиваха по възможно най-добрия начин – дали благодарение на съдбата, късмета, дали благодарение на изключително стриктното проследяване на бременността ми, или всичко накуп… не знам.
Двете преживявания, които имах със Софи и Ема бяха диаметрално различни. Втората ми бременност беше белязана не само от травмата на преждевременното раждане на първото ми дете, но и на още една жестока травма – съкрушителната загуба на моя много, много близка приятелка, която почина малко след раждането на дъщеричката ѝ. Нищо от тези събития не можеше да излезе от главата ми. През последният един месец от бременността ми нямаше ден, в който мислено да не се сбогувах със Софи и с близките си, а някъде още пазя прощалните писма, които написах на всички, които обичам. Не смеех дори да се надявам на щастлив завършек, беше ме страх да повярвам, че всичко може да бъде наред. Имах чувството, че ако дори само за миг си позволя лукса да го повярвам, всичко ще рухне в миг.
Не знам как ще прозвучи, но с времето си дадох сметка, че отчаяно съм имала нужда от още един шанс – да преживея тези последни мигове от бременността. Бременност, която продължава до края. Да преживея тези първи мигове на появата на бебето. Първото докосване, първата прегръдка. Първите нормални и естествени тревоги. И съдбата беше благосклонна – даде ми този шанс.
Раждането на Софи
Видях Софи на шестия ден след раждането ѝ, тъй като самата аз бях в реанимациявъзвръщане към живот, съживяване - съвкупност от специфични мероприятия за поддържане на някои от основните жизнени функции или за корекция на техните остри нарушения и тежко състояние. През тези дни, от които ми се губят съществени моменти, само знам, че усещах една огромна, безгранична празнина. Трудно ми беше да повярвам, че бебето ми, което доскоро усещах в корема си, вече не е там. Но и не знам къде е… някъде далеч, далеч от мен. Тогава и технологиите не бяха това, което са сега. Единственото, което мъжът ми успя да ми покаже, беше една миниатюрна снимка на която виждах още по-миниатюрно бебе с едно розово чорапче. “Защо е само едно?” – питах се. Не можех да видя добре на този малък екран, че на другото краче има вързана апаратура.
През тези дни, далеч от Софи, никой не ми каза, че е добре да започна да стимулирам гърдите си, за да мога да кърмя. Не знаех какво да правя, нямаше книги, нямаше къде да прочета в интернет, нямаше никаква информация за нищо. И точно тези преживявания станаха причина всички ние, от Фондация “Нашите недоносени деца”, да се постараем родителите, които сега минават през тези изпитания, да не са принудени да се лутат толкова, колкото ние тогава.
Така, след близо седмица, започнах да се ориентирам, че трябва да започна да стимулирам лактацията. Тъй като ми беше направено спешно секцио, слизането на кърмата ми се забави доста.
Спомням си, че когато попитах лекарите кога ще мога да кърмя Софи или поне да я храня с кърма, получих изумен поглед и отговор, че изобщо не се знае дали тя ще оцелее и няма никакъв смисъл “да се мъча”. Изписаха ми хапчета за спиране на кърмата.
Да ги взема за мен означаваше да призная, че детето ми няма да оцелее, че няма да бъде до мен. Разбира се, че отказах категорично.
По отношение на кърменето в отделението получих подкрепа единствено от една акушерка, която ми показа какво да правя и как да изцеждам на 3 часа. И докато всички останали ме гледаха като луда, в онзи момент тази жена беше единственият човек в болницата, който ме крепеше да не рухна. Не знам името й, но ще съм й благодарна цял живот. След около две седмици се наложи аз да се прибера вкъщи, а Софи да остане в болница, което продължи три дълги и мъчителни месеца. Замених кошмарната помпа, тип-спринцовка, с доста по-добра ръчна помпа. В началото изцеждах капчици, след това станаха 10-15-20-30 мл. Най-голямото ми постижение беше 60 мл.
Въпреки всички усилия, денонощното цедене по 12 и повече пъти на денонощие, чайове, храни, за които бях чела, че увеличават кърмата… не успях да постигна по-добри количества.
В отделението не искаха да приемат кърмата ми, хранеха я с адаптирано мляко.
Нямах добра камера, в която да замразявам и всичко отиваше в мивката. Сърцето ми се късаше, но това беше може би единственото нещо, което ме караше да се чувствам свързана с детето си тогава, единственото нещо, което можех да направя за нея.. Затова и не спирах. Нямаше какво друго да направя.
Подкрепа получавах от една от доброволните консултантки на Национална Асоциация “Подкрепа за кърмене”– Мария Масларова, Айла и Елена Гвоздейкова от Ла Лече Лига. Не мисля, че бих се справила без тях.
Първият месец от престоя на Софи в болница бе много тежък за мен. Не ни допускаха да я виждаме, вместо това се обаждах да питам за състоянието ѝ по телефона. “Как е бебе 715?”. Да, детето ми нямаше име, тя беше номер. Около месец след това в живота ни се появи прекрасната д-р Праматарова, която ми позволи да започна да ходя в отделението всеки ден и да гушкам и храня Софи. Сърцето ми преливаше. Живеех за този половин час всеки ден.
Най-накрая изписаха Софи. Стори ми се цяла вечност времето, което прекара в болница. През това време преживяхме много, а още повече след това, но сега няма да се спирам на това.
Разбира се, първото нещо, което опитах вкъщи бе да я кърмя. Разбира се, че не се получи.
Опита ми претърпя пълен провал. Тя започна да плаче силно, да се извива назад, все едно се опитвам да й пробутам някаква отрова. Плачеше. И аз плачех заедно с нея. Имах чувството, че детето ми не ме иска. Не ме иска, защото е била далеч от мен толкова дълго. И въпреки, че с умът си знаех, че това не е така, сърцето ми подсказваше друго.
Така започнах да ѝ давам изцедена кърма и да дохранвам с адаптирано мляко за недоносени. Същевременно не спирах да опитвам на всяко хранене, но всеки опит приключваше със сълзи. Минах през хранене с лъжичка, спринцовка, исках да опитам от специалните сонди, които се закрепят на гърдата, но не открих тогава. Купих специални биберони, наподобяващи максимално зърното. Силиконови зърна. Спазвах купища правила за хранене с шише… Често взимах Софи върху гърдите си, както ме съветваха консултантките – кожа до кожа. И нищо. Не се случваше нищо.
Накрая се отказах. Примирих се, че ще я храня с изцедена кърма. Преминах и през чувството на самообвинение, самосъжаление и депресия. През мислите, че съм лоша майка, която не успява да даде на детето си това, което е най-добро за него. През обвиненията, че е била сама, далеч от мен, месеци наред.
Мина известно време, в което аз изобщо не предлагах на Софи да суче. И така до един слънчев ден, в който тя беше в едно много мило и весело настроение. Реших просто ей така, да опитам. Щеше да бъде последния път, в който опитвам, така си казвах. Без очаквания. Без надежди. Шишето стоеше до мен, нямаше да има драми този път, нямаше да настоявам. Само проба и толкова. И чудо! Тя засука. Веднага. Все едно го е правила винаги. При това го правеше с удоволствие. Аз бях на седмото небе от щастие. Не можех да повярвам, наистина. Тогава Софи беше на 4 месеца.
Малко по малко и двете се научихме какво трябва да правим
Разраняванията ми минаха и кърменето се превърна в едно неповторимо изживяване. А кърмата ми започна да се увеличава. Имаше дни, в които имахме само едно или две хранения с адаптирано мляко, което на фона на количествата, които изцеждах преди това, си беше истински успех. Убедих се, че по-добра помпа от бебето не съществува.
Софи се будеше често нощем, но с кърменето заспиваше толкова лесно. Искаше да суче постоянно и по всяко време. Бях щастлива и всичко ми се струваше като магия.
Няколко месеца по-късно ни приеха в болница, тя беше с пневмонияостро или хронично възпаление на белите дробове, при което са засегнати алвеолити и/или интерстициума.. Спря да се храни, не искаше да погледне шишето, беше в тежко състояние. Но за щастие не отказваше да суче. Именно това ни спаси от дехидратация и недохранване, тя стоеше залепена за мен. Очевидно да бъде на гърдата ѝ носеше успокоение и аз бях безкрайно щастлива, че можех да я нахраня и същевременно успявах да предложа това успокоение на детето си.
И така почти докато стана на годинка, когато тя съвсем сама се отби, за мое огромно съжаление. Исках да кърмя по-дълго, но след като тя вече не желаеше, сметнах че това си е естествения ход на нещата. Сбогувахме се с кърменето, с малко носталгия, но преди всичко удовлетворение, че въпреки всичко успяхме. Тогава смятах, че никога повече няма да изпитам това чувство. Изобщо не планирах да имам друго дете, защото това, което преживяхме и продължавахе да преживяваме ни изпълваше с много тревога и страхове.
Междувременно изкарах и курс за доброволен консултант по кърмене към Националната асоциация “Подкрепа за кърмене”, макар никога да не съм била особено активен консултант.
Раждането на Ема
Когато забременях с Ема, въпреки цялото напрежение от това как ще се развият нещата, се чувствах доста по-подготвена поне от гледна точка на информация.
Направих всичко по силите си, нещата да протекат по различен начин. Въпреки че отново се наложи секцио, този път знаех, че трябва да настоявам бебето ми да бъде до мен колкото се може по-рано и да стимулирам лактацията от самото начало. И да, този път всичко беше различно. Успях да гушна Ема веднага след като се роди. След това беше поставена на гърдите ми. И макар да не успя да засуче, за мен самия факт, че я усещах върху себе си означаваше много. Много е трудно да се опише чувството, което те обзема.
Едновременно безгранична обич и благодарност, че този път всичко е наред, но и една безгранична болка и вина, че не си успял да имаш същото и с първото си дете. Че то е ощетено, ограбено и ти никога не можеш да компенсираш тези първи мигове.
В живота обаче няма нищо предвидимо. Макар този път да бях подготвена от-до с информация какво да правя, въпреки че Ема беше върху гърдите ми от ден първи и прекарвахме толкова много време кожа-до-кожа, тя не успяваше да засуче. Сълзите рукнаха отново. Защото отново имах чувството, че не се справям. След всички изпитания, притеснения, страхове, старание този път да е различно, след цялото четене, гледане на видеа, лекции, книги… този път отново беше провал.
Аз се чувствах провал
През времето, в което бяхме в болница, нямах и капчица кърма. Знаех, че е нормално и възможно, но чувствах страшно разочарование. Кърмата ми слезе в деня на изписването ни от болница по пътя София-Сливен. Последваха няколко дни, в които изживях пълен кошмар – изключително болезнени гърди, нищожни количества, гладно и ревящо бебе. Отново объркване, лутане, несигурност.
Макар да смятах, че съм добре подготвена, си дадох сметка, че когато ти се случва на теб, всичко, което си мислил, че знаеш просто се изпарява от съзнанието ти. И тогава, повече от всичко на света, имаш нужда от някого, на когото да се опреш.
За щастие имах възможност през цялото време да поддържам връзка с хората, благодарение на които са били кърмени хиляди бебета в тази държава – IBCLC консултантите Христина Янева, Хедра и Ася Демирева, педиатъра Бояна Петкова и Ла Лече Лига лидерът – Елена Гвоздейкова. Да, да, точно така – изтормозих ги всички! И ще съм им благодарна докато съм жива, че благодарение на тях в крайна сметка се успокоих и нещата потръгнаха. Както и благодарение на безграничната подкрепа на съпруга ми, семейството ми и самата Софи, която се оказа изключително мила, всеотдайна и грижовна кака.
Установи се, че Ема има къса юздичка, за която се наложи корекция. Дори след корекцията, тя продължаваше да отказва да суче, а в редките случаи, когато опитваше, го превеше неефективно. И нея, също като кака ѝ Софи, хранихме със спринцовка, лъжичка, сонда. Дали заради тези трудности със засукването, дали заради опърничевия си характер, Ема се оказа в една доста дълга кърмаческа стачка. През това време аз продължавах да се боря с нищожни количества кърма и изцеждане по график. Докато в един момент от престараване се оказах с хиперлактация. Но да си призная, пълната камера с кърма ми носеше някакво странно спокойствие и утеха, че този път може и да се получи.
Помня като вчера деня, в който Ема засука наистина. Беше на 2 месеца и половина.
Снимахме клипче с мъжа ми, за да покажа на Ася Демирева, как Ема продължава да не може да суче и аз вече съм напълно отчаяна. Никога няма да забравя гласовото съобщение, което получих “Наде, тя суче перфектно!”. Слушах го няколко пъти, гледах и клипчето отново, но в моето съзнание нищо не беше перфектно. Не разбирах как го вижда перфектно. Всичко продължаваше да бъде провал в моите очи. И някак, когато чух тези думи и ги изслушах може би десетки пъти, си казах, че трябва да го повярвам. Истински. И точно тогава всичко тръгна така, както винаги си бях представяла, че трябва да бъде.
Постепенно изцеждането отпадна и Ема започна да се храни напълно нормално. Отдъхнах си не просто физически, защото наистина бях на ръба на силите си от изтощение. Трудно ми е да опиша чувството на удовлетворение, спокойствие, благодарност… че този път успях да изпитам тази “нормалност”, от която така отчаяно имах нужда. Точно този втори шанс, на който се надявах. Сърцето ми беше пълно. Не просто пълно, а преливащо. От обич към двете ми момичета, и благодарност.
13 години разлика и без съществена промяна
Със съжаление обаче трябва да отбележа, че по отношение на подкрепата за кърмене, която жените получават от акушерките в болница, си дадох сметка, че все още нищо съществено не се е променило, цели 13 години след раждането на Софи. Аз го знаех така или иначе от многобройните истории, които ежедневно минават през нас като организация. Но се убедих и от личен опит, тъй като съветите, които получих бяха не просто безполезни, а бих казала дори потенциално опасни. Необходимостта от целенасочени обучения, фокусирани върху кърменето, остава все така належаща. Но въпросът не опира само до знания, а и до самосъзнание и начин на мислене, че кърменето не е някакъв лукс, глезотия, прищявка, а биологичната норма, към която трябва да се стремим.
