Кърмене на недоносено бебе – три майки разказват

Кърмене на недоносено бебе – три майки разказват

Историята на всяка бременност и раждане е различна. Както и историята на всяко кърмене. Красимира, Наталия и Мая са майки на недоносени бебета и всяка от тях е преминала по различен начин през трудностите и прекрасните моменти на кърменето.

Да осигуриш майчино мляко за недоносеното си бебе не винаги е лесна задача. Често се изискват много сила, упорство и постоянство. И помощ. Вяра, че всичко ще бъде наред. Надежда за силата на твоя малък герой. И разбира се, много любов!

 

Красимира Боева, майка на Гергана, родена в 32-а г.с.

 

Имах късмета да стана майка два пъти. Първата ми бременност не беше лека. От четвъртия месец приемах лекарства за задържане. В деветия месец спрях всички лекарства и преносих сина си с три дни. Макар да беше започнало нормално раждане, се наложи да родя с операция, тъй като тоновете на бебето бяха слаби. Сина си кърмих две години и шест месеца.

Втората ми бременност, с дъщеря ми, също не беше лека, но аз нямаше как да лежа както с първата, тъй като вече имах едно дете и нямаше кой да поеме грижите за него. Термина ми беше за 30.06.2014 г., но родих дъщеря си на 9-и май, почти два месеца по-рано. Причината беше, че в резултат на контракциите, които не можаха да бъдат овладяни и ставаха все по силни, получих руптура на матката. Спомням си в детайли последните 24 часа от втората си бременност и ужаса, който преживях.

 

Дъщеря ни Гергана се роди в 32-а г.с., с тегло 2110 кг. и 47 см.

 

Първата информация за бебето получих едва на следващия ден, може би причината е била, че и аз не бях в добро здравословно състояние, бях загубила много кръв, бях с тежка анемия и не много на себе си.

При мен дойде завеждащата тогава неонатологичното отделение в УМБАЛ “Свети Георги” – Пловдив и започна да ме разпитва как е протекла бременността, дали съм боледувала и други неща. Каза ми, че дъщеря ми е в тежко състояние, най- вероятно заради това, че съм изкарала доста вируси докато съм била бременна. Можете да си представите как се почувствах. Бебето беше с тежка пневмония, подаваха ѝ сто процента кислород, защото не можеше да диша сама.

Още на следващия ден след раждането започнах да се изцеждам и предложих да давам кърма за дъщеря си. Завеждащата на неонатологичното отделение с насмешка и подигравателен тон, побутна и постисна гърдите ми и подсмихвайки се ми каза:

„Каква кърма? Виж си колко са ти меки гърдите. От къде ще я вземеш тази кърма?“.

Докато бях в болницата ми позволяваха да виждам бебето всеки ден само за 2-3 минутки, веднъж дори пуснаха и съпруга ми.

Когато ме изписаха, без почти никаква информация, пак попитах дали не е добре да нося кърма всеки ден, но ми обясниха, че при недоносените деца не е подходящо майчиното мляко, защото в него нямало необходимото за бебето. И така оставихме дъщеря си там и се прибрахме у дома, а аз продължих да изцеждам.

 

На ден изхвърлях над литър кърма.

 

По-големият ми син явно си спомни, докато ме е гледал как цедя и поне той пожела мляко. И всеки ден му отделях по една чаша за него. Два пъти седмично имахме право да ходим на свиждане на Гергана. Даваха ни кратка информация на вратата и пускаха един от родителите да влезе при нея за 3-4 минутки. Казваха, че не е добре за бебчетата да им вкарваме бацили и болести.

Странното е, че аз съм абсолютен песимист, но в този случай бях страшно позитивна. И така докато не ми звъннаха един ден да ми кажат, че дъщеря ни е със сериозна сърдечна недостатъчност и най-вероятно ще се наложи да я транспортират до София. Просто се свлякох на една пейка и не можех да реагирам. Слава Богу, пътуването се размина и започнахме да чакаме изписването. Не помня дори точно в кой ден беше то, всичко стана толкова бързо и наистина нямаше значение. Помня обаче, че беше събота и в тази събота започна истинския кошмар. В четвъртък, преди въпросната събота, бяхме на свиждане и дъщеря ми беше още със сонда. Два дни след това ми я връчиха в ръцете. С рецепта за лекарства и адаптирано мляко. Казах, че имам много кърма, но те отвърнаха да не си и помислям да я кърмя, за да не натоварвам сърцето и още веднъж ми беше обяснено, че в млякото ми няма това, което е необходимо на детето ми.

Казах, че не знам как да я храня с шише, а те ми казаха, че не съм първескиня и ще се справя. Пожелаха ми всичко добро и ни отпратиха.
Малката тежеше 2,200 кг, а само след два дни беше 1,900 кг. Не можех да я нахраня.

 

Тя нямаше развит рефлекс да сучене и се даваше постоянно.

 

Посиняваше. Трябваше да я държим с глава, наклонена надолу. Беше страшно. Съпругът ми, който се беше грижил за сина ни още в родилното, за да го мие и преповива, отказваше да пипне дъщеря ни в продължение на два месеца, защото го беше страх, че ще ѝ направи нещо. Мен пък ме беше страх да я къпя, защото когато я събличах ставаше лилава и просто не я къпех…

Върнахме се в болницата в понеделник. Обяснихме какъв е проблема с храненето, но те отговориха, че малката е изписана и вече не е тяхна грижа, да сме се свържели с педиатър. Направихме го. И до ден днешен съм благодарна на д-р Делчева!

Прекрасна! Човек с главна буква! Тя ми каза, че организма си знае работата и кърмата ми се образува спрямо нуждата на бебето.

Стоях при нея с малката по два часа и заедно се опитвахме с една спринцовка да я нахраним, слагайки по няколко капчици в устата. И така близо две седмици. Дойде време да ходим на контролен преглед при кардиолог. Бях отчаяна и изморена. Кърмата ми вече нямаше нужда да се изцежда с помпа, тя си течеше сама. Обясних ситуацията на кардиоложката, показах ѝ как не мога да се справям. Показах и как кърмата сама тече от гърдите ми и се случи дългоочакваното чудо. Тя ми каза, че мога да кърмя Гергана! Повярвайте ми, тогава за първи път се почувствах като майка на дъщеря ни!

 

Засука веднага. Без да се дави. Без да посинява. Без да трябва да я обръщам с главата надолу.

 

Спокойствие! Засука и всичко започна да върви добре. Започна да качва килограми. Започна да остава повече време будна. Започна да дава неволни усмивки. Здравословните проблеми започнаха започнаха да отшумяват. Бавно, но все пак… И така кърмих дъщеря ни докато стана на година и осем месеца. Тогава започнаха първични кариеси по горните резци и зъболекарката го отдаде на кърмата. Бях сигурна, че греши, но прецених, че година и осем месеца все пак не е чак толкова малко време и я отбих.

До към втората годинка на Гергана ходихме на контролни прегледи при кардиолог в началото всеки месец, после през три месеца, а втората година на шест месеца. Всеки път нещата бяха все по добре и при последния преглед казаха, че е израснала всичко!

Това е нашата история. Сега често се усмихвам когато я разказвам, но тогава имах чувството, че преминаваме през ада. Спомените са толкова ярки, помня физиономиите, жестовете, интонацията на гласа… Все едно е било вчера, но пак, благодарение, на Бог, страшното мина и сега си имаме две палави маймунки у дома!

 


 

 

Наталия Нечева, майка на Антон, роден в 31-а г.с.

 

Няма по-голяма радост на света от тази да усещаш как тялото ти се променя, как създаваш Човек. Бременността ми протичаше нормално до края на 5-я месец и това ми даде възможност да посетя редица семинари, форуми и други интересни мероприятия, организирани специално за бременни, откъдето получих много и ценна информация за бременността, кърменето и раждането. Усложненията, които получих през втория триместър от моята бременност, както и настъпилата пандемия не секнаха жаждата ми за знания. Дори, когато се наложи да лежа 2 месеца вкъщи за задържане, си намирах онлайн семинари и използвах максимално времето, за да се подготвям.

Винаги съм искала да кърмя, винаги съм знаела, че майчината кърма е най-доброто, което детето може да получи от майка си. Не подозирах през какви трудности ще се наложи да премина, но и да знаех, отново бих се справила.

Синът ни Антон се роди в 31+3 г.с. с тегло от 2.160 кг и 42 см в 18:33 ч. на 17.05.2020 г., в болница „Токуда”. За съжаление, не получих никаква информация за процеса на кърмене от екипа на болницата. Единственото, което бе направено за мен, беше изстискването на гърдите ми в деня преди изписването ми с цел „отпушване на каналите”. Така ми беше обяснено тогава. На по-късен етап разбрах, че това е било тотално погрешно и излишен стрес. Болката беше ужасна, никога няма да я забравя. Лекарката, която беше на смяна, дори се пошегува, че кърменето боли повече от секциото. Не беше лъжа…

Информация тогава получих само от приятелка, която бе родила няколко месеца по-рано от мен и вече изпитваше затруднения с кърменето. Благодарение на нейната подкрепа, помощ и най-вече насоки какво да правя и към кого да се обърна, макар и на по-късен етап, нещата потръгнаха.

Събудих се от пълната упойка около 20 ч. на 17.05.2020 г., веднага при мен дойде моята прекрасна АГ, д-р Анна Богданова и ми даде информация за теглото на бебето ми. След около час дойде дежурен неонатолог, за да ми даде и повече подробности. Думите прорязаха сърцето ми. Попитах: „Добре ли е?”. Отговорът беше: „Стабилен е, но в тежко общо състояние. Интубиран е. Първите 24 часа са най-важни!”. Няколко часа по-късно моята лекарка ми изпрати на Вайбър 2 снимки на моя син, бях все още в реанимация. Това беше моят трамплин, почувствах прилив на сили и енергия, цяла нощ правих леки раздвижвания с помощта на реаниматора, а на сутринта дойде рехабилитатор и ме насърчи да стана, като след това ми помогна да се разходя и бях преместена в гинекологично отделение.

Много по-добре беше така, защото всички жени там бяхме със сходни съдби, а ако ме бяха сложили в родилно отделение, да гледам как някоя мама гушка бебето си, щях да рухна психически. С момичетата в стаите се подкрепяхме и си бяхме опора една на друга.

Още в 11 ч. сутрина на 18.05. успях да видя детето си. Станах, облякох си новата нощница, оправих се и си помислих: „Това е първата ми среща със сбъднатата ми мечта, не мога да си позволя да изглеждам зле.”

Някъде на 3-я ден след раждането започна да ме втриса през нощта и на сутринта гърдите ми станаха на камък. Обадих се на мъжа ми и ми донесе двойна, електрическа помпа за изцеждане на кърма.

 

Направих си график и ставах дори през нощта на всеки 3 часа по 5 мин на гърда. В началото не излизаше абсолютно нищо, но не се отказах.

 

Имах план и го следвах. Все още си спомням първите капки коластра, които излязоха в шишенцето на помпата за кърма и колко отвратително се почувствах, когато ги излях в мивката. Помислих си, че това е „злато” за бебето ми и е много жалко, че отива в канала. Стана ми много мъчно. Когато ме изписаха, трябваше да занеса проба от кърмата ми за изследване и едва след представяне на отрицателен резултат можех да започна да нося замразена кърма за моето бебе. Всеки ден получавах информация по телефона колко мл хапва, за да знам колко да занеса. Това се случи около 7-я ден след раждането.

 

Фактът, че ми позволиха да нося замразена кърма на сина ми, помогна много и на двама ни.

 

Вярвам, че по този начин той усещаше, че не е сам и изоставен, че мама и тати са някъде там и го чакат да се прибере вкъщи. Това му даде сила и кураж и той се справи много бързо.
Бях изписана от болницата с гърди, твърди като камък и болезнени, със съвет да не ги пипам. До вечерта положението ставаше все по-зле и по-зле. Аз бях вкъщи, без бебе и се чувствах ужасно безпомощна. Не знаех какво да правя и тогава послушах съвета на приятелка – свързах се с Христина Янева – Хедра. Въпреки, че беше вече около 21 часа, тя ми се обади в отговор на разтревожения смс, който ѝ изпратих. Тя е наистина ангел-спасител. Обясни ми спокойно и подробно какво да направя, за да се справя със ситуацията, как да продължа по-нататък, вдъхна ми смелост и кураж и се разбрахме като си взема бебето вкъщи да ѝ се обадя да направим обща консултация. Благодарение на нея се справих с първото препятствие по пътя към успешното кърмене.

Бебето ми беше изписано в 35-а г.с. с тегло 2.440 кг и 47 см на 15 юни 2020 г. Веднага се обадих на Хедра, като междувременно не спирах да се изцеждам на всеки 3 часа, денем и нощем. Имаше дни, в които се цедях и на 2 часа с цел увеличаване количеството на произведената кърма. Купих си нейната книга и използвах времето до консултацията с нея да чета и да си водя записки, за да не забравя да попитам нещо важно. Видяхме се след 2 седмици, когато синът ми беше в 37-а г.с., а реално на месец и половина. Дойде вкъщи на домашно посещение.

 

Тогава за първи път поставихме бебето на гърда. Чувството беше страхотно, въпреки разранените зърна и болезнените гърди.

 

Най-накрая чувствах отново, че аз и синът ми сме едно. Хедра ми даде безценни съвети за кърменето и отглеждането на детето като цяло. Изготви ми и индивидуален план за действие и се разбрахме да поддържаме връзка по Вайбър.

Опитах се да следвам съветите ѝ, но не издържах психически. Бебето нямаше проблем със засукването. Сучеше си нормално, но предвид факта, че беше по-малък и беше свикнал вече на някакво определено количество от шише, не успяваше да се нахрани добре и постоянно плачеше и искаше да е на гърда. Затова, за да се съхраня, взех решение, на този етап да продължа с изцеждането, за да мога все пак да му осигуря по-дълго време кърма.

Минах през много трудности и препятствия, свързани с кърменето, но не се уплаших и не се отказах.

В стремежа си да докарам необходимото количество за изхранването на сина ми, си докарах хиперлактация. Справих се и с този проблем. Около 5-я месец след раждането ми дойде месечния цикъл за първи път. Ден преди това не излизаше нищо на помпата и много се уплаших, че кърмата ми е спряла. Разплаках се и тогава взех бебето и го поставих отново на гърда. То засука без проблем и след това кърмата тръгна отново. Чак по-късно разбрах, че по време на месечен цикъл кърмата намалява и това е нормално. От този момент нататък започнах да го слагам на всяко хранене първо на гърда и после дохранвах с изцедена кърма. Така, лека-полека, започнах да заменям биберона с гърда и нещата се получиха.

Заедно преминахме и през коварния вирус COVID-19. Силно вярвам, че предавах на сина си готови антитела чрез кърмата, в резултат на което той го изкара като вдигна еднократно 38 градуса температура. Единствената промяна в обичайното му поведение бе, че в продължение на няколко дни нямаше особен апетит и спинкаше малко повече.

 

Имах късмета да получа подкрепа за кърменето и от личния лекар, който бях избрала за сина ми.

 

Тя не спираше да ми повтаря, че няма по-добро от майчиното мляко, а и начинът, по който се развиваше детето потвърждаваше думите ѝ. Единственото, за което не бяхме на едно мнение беше, че според нея, когато започне захранването, трябва полека лека детето да започне да се отделя от майката, респективно да се отбива от кърмата. Аз обаче се бях образовала какви са препоръките, виждах, че синът ми се чувства добре и нямах намерение да пристъпвам към насилствено отбиване. Така, когато Антон стана на 1 г., се престраших и премахнах изцяло помпата за кърма. Той вече беше силен и можеше да суче доста добре, по нищо не личеше, че е недоносен. Успях да го кърмя успешно до 2-годишна възраст, като отбиването също се случи напълно естествено.

 


 

Моят апел към майките на недоносени бебета, които искат да кърмят е:

Не се отказвайте, невъзможни неща няма! Ще срещнете много трудности или пък не, но чрез майчината кърма Вие давате сила и имунитет на децата си! За мен кърменето е спасителна лодка за недоносеното бебе и майка му! – Мая Иванова, майка на Елисавета, родена в 33-а г.с.

Бременността ми с Елисавета беше много желана, преди нея имах загуба на 3 бебенца, които бяха ин-витро, но Бог реши, че с нея ще забременея по естествен начин, макар всички да казваха, че е невъзможно. И затова избрахме това име, което значи “Божия дъщеря”. В момента дъщеричката ни е на 3 г. и 8 месеца и имаме второ бебенце, което се роди доносено.

Месеците преди раждането ми бяха много трудни, изкарах почти цялото време в УМБАЛ “Свети Георги” в Пловдив. Получих запушване на канала на бъбрека и се наложи да ми сложат стенд, който се запуши и при смяната му се появи доста сериозна ешерихия коли инфекция, която не подлежеше на лечение. Наложи се да родя преждевременно с предизвикано раждане в 33-а г.с. Уви, след 6 часа мъки, не успях да родя нормално и се наложи секцио.

 

Елисавета се роди на 18.10.2018 година, 2090 г и 45 см, като беше веднага интубирана.

 

Сложиха ѝ сърфактант, но не можеше да диша самичка и остана интубирана още 3-4 дни, а след това на кислородна палатка.
Имах намерение да кърмя от самото начало, благодарение на моя невероятен лекар д-р Борис Стоилов. Той ме насърчи да кърмя, защото бебето ми е недоносено. Не бях търсила информация за кърмене, защото се надявах, че ще намеря подкрепа в болницата. Още в началото обаче, друга лекарка се опита да ме обезкуражи и дори ме порица, че имам импланти на гърдите и заради това няма да мога да кърмя и трябва да си спра кърмата.

Стана ми много болно, но въпреки всичко четох в доста форуми, че майките си поддържат лактацията с изцеждане и си взех помпа.

Започнах да се изцеждам, изцеждах много малко, боляха ме гърдите, беше много трудно първите 3 дни след секциото. Но кърмата ми тръгна бързо, още на втория ден след раждането започнах да изцеждам 20-30 мл и стигнах до 80!

Всичката коластра я изхвърлих в мивката, както и кърмата от дните на престоя в болницата. Попитах дали може да бъде предложена коластра в дните след раждането, но ми казаха, че кърмата не е чиста, не се знае какви бактерии има в нея и какво може да стане на бебето и затова му се дава адаптирано мляко. А имах много мляко, почти пълнех две шишета от 250 мл още 4-5 дни след раждането и ги изхвърлях в мивката буквално пред погледа на лекарите и сестрите на сутрешната визитация, която съвпадаше с цеденето ми. Даже се шегуваха с мен, че искам да изхраня цялото отделение…

След изписването ми, за жалост свижданията бяха само един час на ден. Пускаха ме по 5 минути, стоях до кувьоза, нямах право да я докосвам, нямах право абсолютно нищо да правя. Гледаш бебето изправен и ти казват, че трябва да напуснеш, защото е време да влязат другите родители. Един месец можех да я виждам само 5 минути на ден, едва преди изписването ми дадоха да направя два опита за хранене с АМ и ни изпратиха вкъщи. Всички твърдяха, че бебето няма за засуче и ще иска шише, че няма да ѝ хареса кърмата, защото няма нищо общо с адаптираното мляко като вкус. Да, ама не!

 

Бебето засука от първия момент, в който я гушнах вкъщи.

 

А беше спаднала от 2,180 кг до 1,860 кг. Тя се разрева, че е гладна, седнах на дивана и просто я доближих до гърдата, от която започна да тече мляко. Не знам дали усети миризмата или го подуши, но буквално се обърна на 180 градуса, захапа гърдата и започна за суче! Въпреки уверенията на лекарите, че аз няма да мога да кърмя. А имам и малки зърна и гърдите ми са по-твърди, заради имплантите.

 

 

Беше ми супер лесно, таткото беше плътно до мен и ми помагаше с всичко. Единствената трудност беше, че след всяко кърмене трябваше да доизцеждам, за да мога да освободя напрежението в гърдите, защото имах хиперлактация. В момента също не кърмя второто си бебе, защото ми предизвиква хиперлактация.

Първите 6 месеца кърмих успешно на гърда, но след половин година се наложи да отбия Елисавета от гърдата, защото ми казаха, че не изяжда и не наддава достатъчно, въпреки че беше наддала 800 г в 6-я месец.

Казаха ми, че трябва да приема 160 мл кърма на хранене, а знаех, че тя не изяжда повече от 80 мл, защото я теглех постоянно, за да следя. Смятах, че е достатъчно, но се притесних и започнах да храня Елисавета от шише. Тя продължи да не иска да яде повече, не изяждаше тези количества дори на година и половина! Но тогава я отбих от търдата. И с лъжичка съм давала кърма, и с капкомер съм капала в устата, само и само да изяде 160 мл. Повърна няколко пъти на фонтан и си ядеше своите 80 мл. След около месец се вразумих, че е по-добре да суче от мен, но вече тя не искаше гърда, а си търсеше шишето… Трудно беше и захранването, тя предпочиташе изцяло кърма, но и то в крайна сметка мина благополучно.. Елисавета е кърмена до годинка и 8 месеца. Година и половина изцеждах на всеки 3 часа по 460-480 мл кърма!

Искам да кажа на всички майки, че по-хубаво нещо от кърменето няма! Дали ще е под формата на даване на изцедена кърма или директно от гърдата, по-хубаво нещо от това за бебето няма! По-хубаво от това мляко за бебето няма! Да, на моменти е трудно, даже много трудно. Но няма по-хубаво нещо от това да видиш как детето ти спи доволно. Няма по-хубаво от това да го гушнеш и да му кажеш: “Аз съм твоята майка, аз съм тази, която те е създала и тази, която в момента те храни”. Няма по-хубаво чувство от това да си гушнеш детенцето и да му дадеш да яде!

И накрая бих искала да споделя, че според мен, грижите за недоносените бебета в България са добри, спасяват се бебета и по 400 г, но отношението често у ужасно, подкрепата за кърмене е ужасна, информацията е много оскъдна и малко, защото повечето майки очакват подкрепа в болницата. А в болницата с болки никой не ми обърна внимание, никой нищо не ми каза, никой не ми помогна…

В другите държави дори бебета по 500 г с всичките кабелчета и маркучета ги дават на родителите за кенгуру-грижа, дават им кърма, а у нас все още това нещо го няма.

Етикети:,