Да станеш родител е момент, който променя живота завинаги.
Всички очакваме този миг с трепет. Представяме си как ще гушнем бебето си, как ще го погледнем в очите и ще му прошепнем първите думи на обич, след деветмесечното очакване. Но понякога животът избира друг път.
Понякога раждането е празник. А понякога е тишина.
Когато реалността е различна…
Когато бебето се появи твърде рано, животът замръзва в болнична стая. Началото е различно. Първото, което виждаш, са мигащи монитори, кабели, звуци, които не разбираш, и едно мъничко бебе, борещо се за живота си.
Ръцете ти треперят, защото не знаеш дали можеш да докоснеш детето си. Гледаш през стъкло, чакаш разрешение да се приближиш, молиш се за още един миг, за още един ден.
А утрешният ден е още по-несигурен. Как се празнува, когато сърцето ти е оставено в болнична стая, в нечии други ръце? Как осъзнаваш, че си майка, когато няма бебе до теб?
Но най-болезненото е мълчанието.
Никой не ти честити. Не знаят как.
Да, хората не знаят какво да кажат. Обръщат глава, избягват темата, защото не знаят дали трябва да ти честитят или да те утешават. Понякога дори не питат нищо.
Как си? Как е бебето? Как се казва? Кога ще го изпишат?
Защото никой не знае как е и кога ще го изпишат. А тази неяснота тежи повече от всичко.
В празнотата у дома.
И ти самата не знаеш какво си. Просто се прибираш у дома сама.
На автопилот.
Празна..
И никой не те е подготвил за тази празнота.
Да си родител, но без бебе в ръцете.
Да се събуждаш нощем, защото чуваш машините около твоето бебе и се молиш да не спират да пищят, защото тишината понякога е най-страшният звук.
Да чакаш телефона да звънне, да чуеш гласа на лекаря и да се молиш думите му да не разбият и последната ти надежда.
Да бъдеш родител на недоносено бебе
…е да живееш между страха и надеждата.
Да броиш не дни, а грамове.
Да се молиш не за чудеса, а за още един ден.
Да се усмихваш, за да скриеш сълзите, защото детето ти има нужда от теб – има нужда да си „силен“.
Но как?
И в същото време, светът навън не спира.
Животът продължава за всички останали. Хората вървят по улицата, смеят се, прегръщат децата си, празнуват.
А ти си просто застинал в този балон от неизвестност.
Един ден се чувстваш изпълнен с надежда, защото докторът е казал, че има напредък.
На следващия – пропадаш, защото нещо се е объркало, защото си чул нова медицинска терминология, която ти звучи страшно, защото си видял загрижените очи на сестрата, която не иска да ти каже повече от необходимото.
А най-трудното е, че никой не може да ти каже кога ще свърши това очакване.
И искаш да излезеш на улицата и да извикаш:
„Аз съм майка! Ехо, аз съм майка!“
Но в този момент си казваш:
„Кой ли би разбрал? Нямам бебе, нямам количка пред себе си.“
Само страх.
Страх дали някога ще се приберете от болницата заедно.
Това ли е да си родител на недоносено бебе?
Да бъдеш родител на недоносено бебе е да се научиш да обичаш през стъкло.
Да се молиш за всеки грам наддадено тегло. Сърцето ти да тупти далече от теб.
Но между всички страхове, тревоги и безсънни нощи, има нещо, което никой не може да ти отнеме.
Има сила.
Има борба.
Има обич, която никой не може да опише.
И когато чудото се случи…
И когато най-накрая дойде моментът – когато за първи път прекрачите прага у дома, заедно – разбираш, че няма по-голямо чудо от това.
Разбираш, че истинската радост е тук и сега.
С теб. В теб.
В този момент. Заедно.
В първата прегръдка без кабели и апаратура.
В първата нощ, в която не се събуждаш от кошмари, а от дъха на своето бебе.
А ти – ти беше там във всеки миг, във всяка сълза, във всяка крачка, по пътя до този момент.
Със сила и любов, които не си подозирала, че притежаваш, но които ще останат с теб във всеки един момент отсега нататък.
Автор: Моника Златанова | Член на управителния съвет на Фондация „Нашите недоносени деца“ | Ръководител