Да си майка определено е сложна работа.
А да си родител на недоносено дете си е направо геройство.
Да, всяка майка е войн сама по себе си. Но това, през което преминава жената, посрещайки бебето си, преди да го е очаквала, не може да се опише с думи.
Представяме ви един разказ от първо лице. Запознайте се с Ребека Уудс. Тя е домакиня, отглежда куче, грижи се за котка. Ребека обаче изживява едно малко по-различно от обикновеното майчинство. Тя е дала живот на преждевременно родено бебе.
Месецът на осведомеността за недоносените носи за нея чувството, че трябва да разказва повече. Въпреки това Ребека споделя, че умът ѝ се бунтува срещу опитите, които се заема да направи, за да пише за проблема.
„Това не е просто да нямаш муза, а нещо повече. Обземат ме негативни емоции, когато си помисля да пиша за недоносеността. Днес обаче реших просто да го направя и да напиша нещата, които мисля и искам да споделя“, казва Ребека.
Запознайте се с десетте признания на една жена за живота като майка на недоносено дете:
1. Аз не съм силна или храбра, аз съм просто майка.
Правя всичко за дъщеря си Чарли, което би направила всяка друга майка на мое място. Да, поставени сме пред повече предизвикателства от другите. Честно казано чувствам се сякаш едва се справям.
2. Уморена съм!
И не, не съм от онези родители, които само се оплакват, че са изтощени. Моето е умора, която идва от непрекъснатите спорове със застрахователни компании, разправии с бюрокращина, ежедневни посещения на терапии и срещи с доктори, провеждане на едни и същи разговори с доставчици, придържане към продължаващия прием на лекарства, ортези и процедури. Прибавете към всичко това и нормалните отговорности на един нормален родител- направо съм смазана от изтощение.
3. Завиждам на другите майки.
Знам, че не бива да се сравнявам. Завистта ми произтича от факта, че другите имат това, което смятам, че аз трябваше да притежавам – нормално изживяване на живота с дете. Завиждам на майките, чиито деца ходят без проблем или се хранят самостоятелно. Дребнаво е, незначително е, но чувствам много завист и ревност.
4. Малките неща са голяма работа.
Свикнала съм да живея в овладяване на кризи. Нормално ежедневие в моя свят означава все още да се държим след всичко преживяно. Дребни неща, като това някой да ни задържи вратата или да бъде учтив с нас без причина, правят деня ни щастлив. В зависимост от това как протича времето ни (ако е например от онези моменти, в които всичко е с краката нагоре), подобни жестове понякога ме разплакват.
5. Непрекъснато плача.
Плача за всякакви неща. Плача за това, което сме изгубили. Плача, защото Чарли е постигнала нещо ново. Плача, защото да имам второ дете не е решение на проблемите ми. Плача, защото нечия доброта ме е докоснала. Плача, защото съм разочарована, ядосана, уморена или стресирана. Най-често плача в колата или зад затворените врати в усамотение, но плача много.
6. Работата ми като доброволец е начин да се съхраня и погрижа за себе си.
Доброволчеството е моят начин да се справя с целия гняв, болка и безсилие, които са ме обладали. Съсредоточавам тези чувства към стремеж и енергия, които влагам в доброволчески дейности. Такава награда е да знаеш, че си причината нещо добро да се случи.
7. Понякога имам нужда да поизляза навън.
Когато се усещам изгубена, когато се чувствам победена или усещам, че съм напълно объркана, отивам на планина или просто стоя с Чарли навън. Да съм на въздух ме разтоварва и зарежда отново.
8. Не понасям баналностите.
Искам на всички да стане ясно, че е напълно приемливо да кажеш „Не знам какво да кажа“ или „Да, това е ужасно“. Рядко, да не кажа никога обаче, изтърканите празнословни фрази осигуряват комфорта, който са предназначени да предоставят. Най-често тези клишета ми подсказват колко дистанцирана съм от хората, които ми ги казват.
9. Пренебрегвам собственото си здраве.
Липсата на грижа се разпростира от нещо малко до нещо наистина сериозно. Този месец например минах без инхалатор, за който трябваше да отделя 85 долара. Последните няколко месеца пък отлагах посещението при стоматолог, който трябва да смени един временен мост и да сложи пломба на един от зъбите ми. От няколко години (откакто разбрах, че съм бременна с Чарли) трябва да се подложа на спондилодеза, процедура с която се съединяват два или повече прешлена.
Това неглижиране не е плод на мързел или защото съм повърхностна и безотговорна. По-скоро се касае до това, че не ми достигат средства за всичко необходимо. Правя си сметка за нещата. Знам, че в момента не е най-подходящото време за операция на гърба, но в комбинация с това да имаш дете със специални нужди, си е направо невъзможно да се подложиш на такава.
10. Въпреки всичко изброено дотук, аз съм благодарна, оптимистична и обнадеждена.
Да, не се чувствам така всеки Божи ден, но съм признателна за всичко, което имаме. За дома ни, за храната ни, за Чарли. Опитвам се да си отварям очите за нещата, които притежаваме или можем да постигнем, отколкото да задълбавам в нещата, които нямаме и не можем да имаме. Надявам се, че или ще се приспособя към този начин на живот, или Чарли ще се пребори с трудностите си, а защо не и двете.
След тези искрени думи на Ребека остава усещането за неизмерима сила. Признанията на една майка на недоносено дете учат да проявяваме разбиране и търпение, да бъдем учтиви и добри и да подаряваме тези малки жестове на доброта, за които Ребека разказва.
Защото децата са бъдещето ни, а всяко бъдеще заслужава най-доброто настояще, без оглед на термин, статут или начин на живот.
Източник: themighty.com
Превод за Фондация “Нашите недоносени деца”: Веселина Петрова