“Искам да ви запозная с Дени и неговата 570-грамова тортичка – точно колкото рожденото му тегло!”. С тези думи достигна до нас историята на малкия голям герой Денислав, роден в Германия в 26-а гестационна седмица, която ни изпрати Моника.
С пожеланието и надеждата той да даде кураж на всяка майка, която в момента очаква бебенцето си вкъщи с думите: “Бъдете сигурни, че нашите бебчета са много по-силни и борбени от самите нас!”.
И с апел към българските неонатологии за важността на кенгуру-грижата и на възможността да бъдеш близо до бебето си след раждането.
Ето и нейният разказ:
Всичко започна с една непланирана, но пък желана бременност. В началото бях малко объркана, тъй като в този момент живеехме в Германия сами, но бременноста вървеше леко и безпроблемно и ставах все по-спокойна, че всичко ще бъде наред. Според следящата ме гинеколожка, също всичко протичаше нормално. На всеки преглед ми правеше рутинните изследвания, не ми показваше нагледно резултатите, но сляпо ѝ вярвах, че всичко е в норма, а и аз самата се чувствах повече от перфектно. Нямах никакви съмнения в начина ѝ на работа.
Когато започнах да навлизам в 21-22 гестационна седмица, на всяка следваща консултация тя започна да ни казва как бебето е много малко и расте много бавно, но отново чувах как всичко е нормално. Продължавах да съм спокойна, мислех че понеже семейството от моя страна сме дребнички, че и бебчо ще бъде дребчо.
И така до последния преглед точно в 26 г.с., когато ми каза, че плодът е все така малък и да се приготвя, за да постъпя на следващия ден в болницата.
Докато си оправях багажа, реших да си измеря кръвното и с изненада видях, че е 170/110.
Нямах абсолютно никакви симптоми или неразположения, което ме караше да си мисля, че всичко е временно и поправимо с правилното лечение. Когато ме приеха в болницата, след направените ми изследвания, виждах притеснението в очите на лекарите, но два дни отново не получавах конкретна информация за състоянието ми и за това на бебето. Аз продължавах да съм все така спокойна, докато сутринта на 05.07.2024 г. не нахлуха в болничната ми стая и ми казаха, че спешно ще направят секцио, защото положението е критично и за двама ни и че съм с прееклампсиязаболяване през бременността, характеризира се с наличие на повишено кръвно налягане, повишен белтък в урината след 20 г.с..
В този момент светът ми се преобърна и два часа по-късно Дени дойде при нас с мерките си от 570 г и 30 см.
Докараха го при мен за секунди в кувьоза, докато чаках да ме зашият. Никога няма да забравя малката му главичка и как плачеше с най-тънкото гласче. След тази наша среща се сринах психически. Първите два дни макар и да имах постоянен достъп до него, аз отказвах да ходя да го виждам. Мозъкът ми отказваше да приеме какво се случва. С голяма подкрепа от мъжа ми, все пак успях да се пречупя и да го видя.
Беше толкова малък. С най-малките ръчички и крачета. С най-малката и неоформена главичка, дори ушичките му бяха като лист хартия, нямаха хрущял, нямаше и цепка на дупенцето…
Тази гледка ме съсипваше. Не спирах да се обвинявам и да се питам с какво заслужих това, къде сгреших…
Дени беше отделен в самостоятелна стая, но въпреки това всеки път, когато успявах да видя другите бебета, сърцето ми се разбиваше, защото нямаше друго толкова малко мишле като него. Все им гледах ръчичките, колко са по-големи от тези на Дени. Виждах и разтревожените родители, но така искрено им завиждах. Те просто не подозираха какви късметлии са. А аз се чувствах толкова сама. Страхувах се много от всичко. Не знаех какво предстои.
В интернет също не намирах информация за толкова малко бебе, сякаш не намирах хора минали през същото нещо, не намирах подкрепа. Всичко в мен беше толкова студено, неизвестно и черно. Толкова сама и уплашена никога не се бях чувствала.
И точно тогава намерих сили и си казах, че ще направя всичко възможно да се цедя под график и да му дам поне нужното мляко.
Тук е моментът и в който се включи кенгуру-грижата. Нещото, което успя да ме съхрани психически. Това, което ще разкажа в следващите редове е апел и към всички български неонатологии.
Всеки ден с Дени лежахме в контакт кожа-до-кожа поне по 4-5 часа. Всеки ден участвах в грижата за него. Учеха ме и ми показваха всичко – от това как да сменям памперс, до това какво да направя ако апаратите се разпискат, дали от спаднала сатурация или спаднал пулс. Знаех всяка стойност на мониторите за какво е и как се настройва.
И всяка сутрин се събуждах все по-обнадеждена и сигурна, че ще се преборим, защото знаех, че ще си седя при него в стаята и пак ще ми стисне силно пръста с миниатюрната си ръчичка и ще си знаем само двамата, че всичко ще отмине.
Това бяха трите най-дълги месеци в живота ми. Буквално проследих как расте и се оформя едно бебе. Как му се оформя главичката, ушичките, та дори и кожата. Всеки ден очаквах с трепет да ми кажат по колко грама е качил. В началото приемаше чрез сонда само по 5 мл кърма и бях толкова горда, когато ги увеличаваше. В неонатологията държаха да нося ежедневно изцедена кърма. Успях да се цедя и кърмя общо четири месеца. За съжаление въпреки цялата подкрепа от болничния екип, не успях да запазя лактацията си дълго, имах толкова, колкото да му дам добър старт, което също беше от огромно значение.
За щастие, всичко с Дени здравословно беше наред
По време на престоя в неонатология два пъти Дени премина през инфекция и се наложи да е на антибиотик и кръвопреливане, но това е напълно нормално за толкова малко бебе. Въпреки всичко беше толкова активен – все още нямаше и килограм – постоянно си изкарваше сондата за хранене от устичката и успяваше да си махне дори почти цялата кислородна маска.
Никога няма да забравя и емоцията, когато достигна тегло от цял един килограм! Струваше ми се вече толкова голям. Малко след това му облякоха и първите дрешки.
Имаше си дневниче, в което сестрите записваха толкова мили истории от негово име. Успях да си запазя първата и му залъгалка (по-малка от на кукла), първата му шапчица, кислородната маска и други подобни „аксесоари“…
В последният месец лекарите настояваха да ходя постоянно, за да го кърмя, но нещата не се получаваха добре, защото Дени беше свикнал от шише и така продължихме още само месец след изписването, за мое съжаление.
Когато го изписаха, той вече беше 2200 грама. Какво голямо бебе, нали?!
След изписването бях толкова уверена вкъщи. Вече знаех как да го обгрижвам сама, знаех как да реагирам в различни ситуации, например, ако се задави докато се храни, тъй като все още се учеше. Всичко това, благодарение на ежедневната кенгуру-грижа и възможността да бъда с него! Още в неонатологията аз можех да следя постоянно състоянието му и какви манипулации му се извършват. Това ми даде огромна сигурност! Три месеца го чакахме, да се прибере вкъщи, но защото бяхме с него и до него успяхме да се съхраним психически.
Днес Дени е вече на годинка и се развива според коригираната си възраст. Всичко протича в норма и е най-щастливото и слънчево бебче. Е, на моменти е и малко трудно, но му прощавам всичко!
С татко му взехме решението да се приберем окончателно в България, тъй като след изписването му смятаме, че не получаваше нужното внимание от специалисти.
С тази разказ, искам да вдъхна кураж на всички родители на недоносени дечица. Ако някоя мама има нужда от подкрепа и повече информация или пък просто да поплаче на нечие рамо, ще се радвам да се свърже с мен!
Моника
