Как опитът в интензивното неонатологично отделение ме направи по-добър родител
Автор: Стейси Скризак
Докато медицинска сестра ме вкарваше в отделението, умът ми беше в мъгла. Към мен беше прикачен катетър с торбичка за уринасветла, прозрачна течност, образувана в бъбреците и отделяна от организма по пикочните пътища, а тялото ми беше слабо и се мъчеше да оцелее. В коридора беше тихо. Само тихия шепот на медицинските сестри можеше да се чуе, след като количката ми зави зад ъгъла. Влязохме в тъмна стая, осветена от мека синя светлина, която падаше върху два кувьоза. Докато медицинската сестра ме наместваше по-близо до тях, тя тихо каза: „Тези две са ваши. Поздравете вашите бебета. „
Винаги съм знаела, че децата ми ще бъдат недоносени бебета, но никога не съм планирала това, което се разви през 2013 г. Бях бременна с тризнаци и бременността ми се считаше за рискова, затова знаех, че ще се нуждаят от малко помощ в интензивното отделение за новородени. Това, което обаче не очаквах, беше животът на моето семейство да тръгне в съвършено различна посока, изпълнена със скръб, триумф и сила.
Бях чувала за интензивното неонатологично отделение, но не бях сигурна какво да очаквам. След като родих тризнаците в 22 г.с. от бременността, загубихме първото си дете, Аби. Дробовете й бяха недоразвити и твърде слаби, за да оцелеят. Тялото ми изпадна в септичен шок, бях отведена за спешна хирургична интервенция и се събудих няколко часа по-късно в интензивно отделение. Съпругът ми беше първият човек, когото видях, и той сподели новините, които никога не очаквах да чуя. Двама от нашите тризнаци бяха живи и биваха обгрижвани в неонатологичното отделение. Изминаха още два дни, преди да срещна Паркър и Пейтън, защото тялото ми беше прекалено слабо, за да осъществи пътуването до друго крило на болницата.
Докато гледах кувьозите, бях поразена от емоции. Очите ми се замъглиха, а сълзите се стичаха по лицето ми. Там лежаха две крехки бебета, жици и тръби покриваха полупрозрачната им кожа. Сестрата отвори вратичката на кувьоза и ми позволи да пъхна ръката си вътре. Поколебах се като гледах децата си, чудейки се дали дори леко докосване няма да навреди на телцата им от по 450 грама. Съпругът ми кимна и побутвайки ме да поставя пръста си вътре, позволи на сина ми да докосне майка си за първи път. Беше миг, който никога няма да забравя.
Като родители за първи път, съпругът ми и аз нямахме опит в грижите за новородено бебе. Седяхме до децата си в продължение на часове и докато гледахме кувьозите, можехме само да разговаряме с тях и да ми четем книги на глас. Първите няколко седмици бяха предизвикателство. Сърцето ми се късаше всеки ден. С две бебета в критично състояние и починало трето, не можех да се почувствам майка. Нямах възможност да държа децата си, те бяха твърде малки, за да сучат, а ние бяхме притаили дъх, чудейки се дали нашите деца ще оцелеят още една нощ.
Първите дни изминаха в броене на минутите, часовете и дните, в празнуване на малките постижения, които повечето родители приемат за даденост. Първия път, в който държахме децата си, придоби нов смисъл, а половин дузина медицински сестри обединиха усилия, за да поставят дъщеря ми на гърдите ми и да практикуваме това, което наричат „кенгуру грижа“. В продължение на няколко седмици със съпруга ми усвоихме типични родителски дейности в необичайна обстановка. В допълнение към смяната на пелените, се научихме как да мерим температурата на децата си и как да наблюдаваме мониторите за нарушения на дишането.
Но, както бързо научихме, животът може да се промени в един миг, особено в интензивно отделение. През първия месец от живота им трябваше да се вземат трудни медицински решения. Подписвахме документи за операции, разрешавахме кръвопреливания и се доверявахме на нашите инстинкти, когато лекарите ни казваха, че не могат да решат вместо нас. И след 55 дни в интензивното отделение, съпругът ми и аз взехме най-трудното решение в живота ни, решение, което пожелавам никой родител никога да не трябва да взема. След почти два месеца от живота ни в интензивното отделение, държахме нашия син, Паркър, който почина в ръцете ни.
Докато се борихме с трагичната реалност, свързана със загубата на двама от нашите тризнаци, установихме, че се опитваме да останем позитивни за единственото оцеляло бебе. Научих, че е добре да се опираш на другите, за да преживееш най-мрачните дни. И в момент, когато се чувствах най-слаба, открих в себе си огромна сила. Дъщеря ни, Пейтън, продължаваше да расте, а могъщата й сила на боец ми помогна да преживея дългите дни.
Докато седмиците се превръщаха в месеци, гледах как моята чудотворна дъщеря се преобразява пред очите ни. Това крехко малко бебе растеше със скоростта на светлината. Тя се научаваше как да яде, а слабите й бели дробове бавно укрепваха. А по пътя на това изпитание, дните, прекарани до леглото й, ме научиха да ценя живота, защото никога не знаеш какво може да ти донесе утрешния ден. Превратностите в неонатологичното отделение ме научиха на специален вид търпение и на това, че някои неща в живота са извън конторла ни.
След почти четири месеца, през които наричахме болницата наш дом, прегърнахме медицинските сестри и се сбогувахме. Слабите звуци от алармите и специфичната миризма на болницата ни следваха, докато вървяхме по коридорите към изхода. Това изглеждаше като един нереален момент, в който се сбогувахме с едно пътуване, което не бяхме очаквали, и момент, който най-накрая щеше да ни отведе от навън от отделението. А когато излязох от тази врата за последен път, аз бях променена жена. Интензивното отделение ми даде нова представа за живота, представа, която ще нося със себе си завинаги.
Превод: Петя Банкова
Източник: https://www.huffingtonpost.com/entry/the-nicu-experience-made-me-a-better-parent_us_5a00ae65e4b076eaaae271df
Статията се публикува със съгласието на авторката и Huffington Post.