Тайна общност? Родители на бебета в неонатологичното отделение
Източник: http://www.nicuhealing.com/blog/preemie-parents-secret-society
Спомням си първия път, в който влязох в неонатологичното отделение за интензивна грижа. Когато ми позволиха да отида, съпругът ми дойде с мен, показа ми дезинфектанта за ръце и ми обясни какво се прави за поддържане на определено ниво на хигиена. Влязохме вътре, където видяхме нашите дребни бебета, които бяха в противоположния край на отделението. Флуоресцентните лампи осветяваха сестрите, родителите и малките им миниатюри, подчертаваха тъмните кръгове под очите на родителите и се отразяваха в кувьоза на всяко бебе.
Усещаше се как нотки на ужас изпълваха стаята, в която преобладаваше шума от алармите. Видях червените и зелени криви, отчитащи жизнените показатели на всеки един от моите синове, както и оборудването, което беше прикрепено посредством тръби и жици към телата им, издавайки своя монотонен тътен. Притиснах ръцете си към пластмасата на креватчетата им, страхувайки се да докосна собствените си бебета и в същото време стремейки се да ги уверя уверя, че съм там.
Сетивната стимулация, която ме заливаше, беше непоносима, но много скоро щеше да се стане незабележима в ежедневната ми реалност. Огледах хората около мен, моята нова общност, и мога да се закълна, че видях други, които като мен имаха сълзи в очите си, отразяващи светлини, които никога не изгасват.
Неонатологичното отделение за интензивна грижа щеше да бъде домът на нашите бебетата в следващите дни, седмици, а понякога и месеци.
Допреди да ме приемат за преждевременно раждане, никога не го бях възприемала като реален риск. Знаех, че бременността с близнаци е рисков фактор, но не познавах родители на недоносени бебета, нито пък бях чувала някакви истории за такива. Не познавах никого, преживял травматично раждане, нито пък някого, чието бебе да има нужда от специални грижи след раждането. Нямах никаква престава за всичко това. В нощта след раждането изчетох колкото можах повече информация за преждевременното раждане и разбрах, че едно на всеки осем бебета в САЩ се ражда преждевременно. Открих фондацията „March of Dimes“ и прочетох множество истории за тези малки бойци и техните родители. Тогава разбрах, че не сме сами.
Основното фоайе пред неонатологичното отделение беше нещо като призрачен град. Но не защото беше празно, а защото често вървяхме мълчаливи един до друг и всеки тихичко понасяше ежедневните медицински спадове и възходи на бебето си съвсем сам. Въпреки че всички знаехме, че всеки един от нас води може би най-голямата битка в живота си, не общувахме много помежду си. В трудните моменти, когато може би най-много се нуждаехме от подкрепата на родители, преживели нещо подобно, парадоксално, но последното нещо, което искахме да направим, беше да оставим бебетата си сами в отделението, за да отидем да говорим с другите. Усещането за невидимост на това, през което минавахме, го правеше още по-тежко за понасяне, а вътрешните ни емоционални преживявания от травмата изглеждаха още по по-„ненормални“.
Много от родителите описват неонатологичното отделение като вид „тайна общонст“: свят, който до преди собствения им опит, е бил предимно невидим за тях. Когато техните бебета се стабилизират или бъдат изписани от болницата, родителите започват да се обръщат към други, преминали през това изпитание; радват се дори и на най-малките постижения или изстрадват големите загуби заедно с другите от общността. Общност, която има силно и състрадателно разбиране относно това през какво преминава всеки един. За съжаление, поради травматичните обстоятелства, свързани с това бебето ти да живее в болницата, както и поради допълнителната изолация след раждането, за някои от родителите е предизвикателство да комуникират помежду си.
Какъв беше опитът ви с други семейства в неонатологичното отделение? След престоя на бебето Ви в болницата, свързвали ли сте се с други такива родители? Има ли някакви начини родителите на недоносени бебета да станем по-„видими“ за заобикалящият ни свят и ако да, какво трябва да кажем? Също така ми е любопитно дали бащите не са дори още по-изолирани в своите преживявания от майките и дали има някакви начини бащите, които са преминали през това, по-ефективно да намерят и/или изградят своя общност?
Превод: Петя Банкова