Понякога животът ни предлага изпитания, които разтърсват на най-дълбоко ниво вътрешните ни устои. Поставени сме в ситуации, от които не знаем как ще излезем и дали имаме ресурса да го направим изобщо. Високата тревожност, която преживяваме в моменти на несигурност и страх търси своята пролука, за да се разтовари. Овладяването и изглежда като непосилна задача, дори осъзнавайки колко важно е да сме спокойни, за да не внасяме допълнителни тревоги към децата и любимия човек. Как да се справим с всичко това, когато предишните методи за разтоварване вече не са налични? Търсенето на решение отвън – социалните контакти, спорт, изкуство, пътуване във време на масова изолация не са особено приложими. Въпреки съпротивите, фокусът навътре става все по-неизбежен и ни заставя да се срещнем с вътрешните страхове, саботиращи вярвания, мисли и желания. Успокоително е, обаче, че понякога промяната, на дори една съвсем малка нагласа, може да отключи неподозирана сила у нас. Достатъчно е само да си зададем въпроса „Но, какво ако…“.
Какво, ако не трябва да имаме всички отговори на момента? Егото често ни тласка към това да поемаме контрол над нещата и да търсим правилните решения, като че ли това зависи само от нас и собствената ни прозорливост и действеност. То ни подтиква да градим планове, да комбинираме подходи, да търсим начини и да действаме… и това е добре за нашето развитие, но носи и своята цена, защото по този начин ние поемаме една огромна отговорност, която не винаги е само наша. Да поемем отговорност за това да изпълним дадено предписание, да спазим уговорка, да се държим по определен начин звучи и се чувства допустимо… но да се държим отговорни за това, че детето е избрало да се роди преждевременно, че животът носи несигурности или че светът е в паника от появата на нов вирусинфекциозен агент, който се размножава само вътреклетъчно и ние трябва да знаем какво да предприемем – това вече е непосилно бреме. Ние няма как да имаме всички отговори, няма как да сме подготвени за всички ситуации и не можем да носим отговорност за всичко, което се случва около нас. В приемането на своите човешки ограничения се крие едно малко спасение, което би ни позволило да отворим пространство и време, за да изследваме своите нагласи, да събудим вътрешните си ресурси и да пренаредим чувствата си.
Какво, ако тревожността отвори вратата на споделеността и съпричастността? Думите крият магична сила – те са нашия човешки начин да се свързваме с другите, да споделяме преживяванията си. Чрез думите ние съграждаме до някъде и своя образ – кои сме ние и какво е важно за нас, как се описваме като личност. В своята тревожност най-често избираме един от двата крайни подхода. Първият е да говорим многословно, но повърхностно, използвайки думите като щит, който пречи на другия да стигне до нас и нашата уязвимост. Вторият е да се затворим в себе си и да ограничим думите до минимум – сякаш нямаме правилната дума, която да опише чувството, или сякаш изразявайки се с думи ще предадем огромното бреме, което носим към нашия събеседник, който от своя страна може да не успее да го понесе. Колкото и да са противоположни двата подхода, те създават еднаква дистанция към другия, който просто не е допуснат да достигне до нас. Да споделим чрез думите своите автентични чувства, изисква да се доверим на човека до нас. И да, това е рисковано, но крие в себе си и наградата на съпричастността и споделеността. Подкрепата, която можем да получим от своите близки има силата да занижи значително нивата на тревожност.
Думите могат да ни свързват както с възрастните, така и с децата (и дори непроговорилите още, новородените и носените в утробата). Децата имат особен радар за родителската тревожност и често се считат отговорни за нея. Можем да използваме думите, за да споделим с детето, че това, което преживяваме е нашата лична битка с несигурността, че сега се чувстваме по определения начин, но детето не е виновно за тези наши чувства. Това ще помогне както на него – ще го успокои и ще осветли чувства, за които не се говори, така и на нас – такъв разговор би бил особено терапевтичен и за нас във възможността ни да се свържем с чувствата си, да подредим думите си и да ги споделим с детето.
Можем да зададем „какво, ако“ още много пъти. Вътрешните търсения ни отварят врати към нови коридори. Веднъж прочетох, че реалността всъщност е 30% – останалите 70% са начинът, по който я тълкуваме. Самото тълкувание не променя реалността, но променя нашето преживяване: нашите мисли и чувства към дадена ситуация. И понеже не винаги имаме всички отговори, ако ни е трудно сами да достигнем до удовлетворително тълкувание, може да поканим думите и съпричастността на помощ.
Автор: Ния Коновска, психотерапевт в Център за детско развитие „Малки чудеса“