Утре аз ще бъда рамото, на което да поплачеш.

Утре аз ще бъда рамото, на което да поплачеш.

Когато си мисля за най-мрачните моменти, които съм преживяла, това не са непременно най-травматичните. По-скоро, това са тези, изпълнени с тревожната несигурност какво ще ни донесе следващия ден или дори следващия час, както и онези, изпълнени с натрупано изтощение. Когато родителите имат бебе в неонатологично отделение за интензивни грижи, тези моменти определят тяхното съществуване. Няма време за почивка, защото мислите за вашето бебе и неговото състояние изпълват цялото ви ежедневие.

Спомням си, че стоях в една от стаите към интензивния сектор – бяхме само аз, часовникът и мислите ми. Едни от най-болезнените моменти, в които не можех да укротя мислите си. Чудех се колко ли дълго още ще сме хванати в капана на болницата, защото след няколко седмици престой, се чувствах наистина като в капан. Чудех се с какви ли медикаменти и устройства ще ни изпратят у дома… ако изобщо успеем да се приберем. Можех да скърбя за последния триместър на бременността си и за всички провалени покрай него планове. За изгубения шанс за снимки в напреднала бременност, за изгубения шанс за семейството и приятелите ни да се зарадват с мен – все неща, за които съжалявах. От този момент започнах да се чувствам абсолютно безпомощна, а това беше действителността, с която трябваше да се справя.

Поглеждах към ръцете си, които бяха зачервени и болезнени от безкрайното миене. Душата ми също страдаше. Това, сякаш ме караше да се крия. Чувствах се толкова уязвима и уплашена. В тези моменти в болничната стая, бях събрала всичките си сили, за да представя пред близките си само най-добрите неща, които са се случили през деня и които са лишени от реалността, в която живеех. Хората често казват на родителите от интензивното отделение „Не знам как го правиш.“ А аз им отговарям „Имам ли избор?“. Всеки, който ме посещаваше редовно, можеше да види изподраната, тревожна реалност по лицето ми. Знам, защото я виждах всеки път в отражението си, докато си миех ръцете.

И така, обръщам се към теб – майката от интензивното отделение, която се чувства изключително тревожна и изморена – не мога да ти обещая, че утрешният ден ще е без болка и мъка, но мога да ти обещая, че тук има и други като теб, които са готови да те изправят и подкрепят, когато моментите са непосилно тежки. Помоли за помощ – семейството, приятелите, лекарите, някой непознат, който споделя твоите преживявания.

Нормално е да покажеш, че си уязвима и също толкова нормално е да покажеш, че се страхуваш.

А утре аз ще бъда рамото, на което да поплачеш. Ще се появявам там, в стаята с часовника и мислите. Съвсем тихичко, само за да ти покажа, че ни си сама.

Превод: Татяна Христова
Източник: https://themighty.com/