Докато лежах в интензивното, възстановявайки се от близката среща със смъртта, при мен дойде една медицинска сестра от неонатологията. Тя се усмихна и ме попита „Ще дадете ли имена на вашите бебета?“ Бебетата ми бяха само на два дена и до скоро ги наричахме „бебе А“, „бебе В“ и „бебе С“. Родени повече от 17 седмици преди термина, със съпруга ми не бяхме измислили имена. И сега, как да наречем „бебе А“, което почина? Това е предизвикателство, за което не се бяхме подготвили.
Понякога родителите изчакват бебето да се роди, за да му дадат име. И в това има смисъл – това е тяхната идентичност, начинът, по който ще бъдат разпознавани цял живот. Но нашият случай беше различен. Със съпруга ми рядко обсъждахме варианти, освен когато се шегувахме.
Истината е, че се страхувахме.
Особено, след като почти загубихме нашите тризнаци в 18 г.с. Вместо да подготвяме детската стая и да купуваме бебешки дрешки, ние отброявахме седмиците, когато нашите деца щяха да се считат за жизнеспособни според медицинските стандарти. Това не се случи, тъй като тризнаците се родиха в 22 г.с. и 6 дена. Но лекарите им дадоха шанс и те се родиха живи. За съжаление, два часа, след като се появи, нашата първородна Абигейл почина в ръцете ни. Изправени пред мъката и шока, бяхме като вцепенени. Да дадем имена на децата ни, беше последната ни мисъл.
На третия ден научихме, че сестрите от неонатологичното интензивно отделение харесваха нашите половин килограмови бебета и ги наричаха с измислени от тях имена. Не можехме повече да отлагаме. За пръв път ги бях видяла на третия ден и то съвсем за кратко. Но дълбоко в себе си усещах, че е време да ги кръстим. Докато лежах в болничната стая, цялата в тръбички и системи, висящи от крехкото ми тяло, със съпруга ми започнахме да мислим. Поглеждах и телефона си, където си бях записвала различни имена през годините. Пейтън и Паркър бяха фаворитите ми и за щастие, съпругът ми се съгласи. Това беше лесната част – все пак Пейтън и Паркър бяха оживели.
Няколко етажа по-долу, в болничната морга, се намираше нашият мил ангел, известен просто като „бебе А“. Трудно е да си призная, но се колебаех дали да й дадем име. Какво щеше да стане, ако нито едно от бебетата ни не беше оцеляло? Или просто щях да „използвам“ имената? Как се очакваше да кръстя дете, което съм видяла само за няколко часа, а очичките му бяха затворени с предпазители? Сега, три години по-късно, е трудно да погледна назад, но в този момент не осъзнавах важността на името. Винаги сме мислили, че Абигейл пасна чудесно. Последвахме интуицията си и съм изключително благодарна, че го направихме.
Но ето какво не осъзнавах преди три години – не името е най-важното, а човекът зад него. Твоето име е твоята идентичност, но по-важното е как живееш живота си с това име, това е твоето завещание. Когато кръщаваме децата си, не търсим рима или конкретна причина. Не ги кръщаваме заради членовете на семейството или нещо символично; това са просто имена, които силно ни допадат. След като Аби почина, последвана от Паркър два месеца по-късно, не бях сигурна кога ще чуя имената им. Някои хора изпитват неудобство говорейки за смъртта, особено за тази на дете. Не очаквах да чуя имената им, освен от приятели или семейството.
Поглеждайки назад, никога не съм си представяла какво ще се случи през следващите месеци и години. Чувам имената на трите си деца всеки ден. Понякога, аз говоря за тях; друг път – приятел ги споменава в разговор или по имейл. Но гласчето на единствената оцеляла от тризнаците, Пейтън, нежно произнасящо имената на Аби и Паркър, ме докосва най-силно. Страхът, че моите ангели ще бъдат забравени, отдавна го няма. Аби и Паркър са две бебенца, прекарали твърде кратко време на земята, но тяхното завещание ще остане за цял живот. А моята скъпоценна дъщеря, Пейтън, олицетворява и трите – силно малко момиче, което въздейства на света.
Източник: https://www.scarymommy.com
Превод за фондация „Нашите недоносени деца“: Татяна Христова