Ние сме средностатистическо семейство, 2 деца, нормалните радости и семейни препирни, нормално ежедневие и рутина…..или поне в нашите очи изглежда така.
Аз бях и „нормална“ бременна жена, когато носех второто ни дете, докато не откриха „нещо“ в мен. Варианти много-тумор, рак, миома…..каквото и да беше в онзи момент, се знаеше, че то ще е проблем за износването на бебето ми. И Денят дойде….“нещото“ се спука и аз бях с перитонитвъзпаление на перитонеума (коремницата); причинява се от гноеродни микроорганизми (стафилококи, стрептококи, гонококи, ентерококи и др.); най-честите причини са: остри възпалителни процеси на коремни органи, перфорация на коремни органи и др. в 29 г.с. Много е лошо, когато в такъв момент видиш, че докторите са панирани, хората, които трябва да вдъхват респект, вяра и спокойствите, избягваха моя поглед. Още преди малкият да се роди, знаех, че пътят няма да е лек. Той бе от „тежките случаи“.
Две години по-късно, аз още помня часа, в който звъняхме за информация, а емоциите ме изпълват и в момента. Аз звънях, за да проверя дали е жив, всичко друго беше без значение, най-важното беше да е жив. А когато не ми вдигнеха телефона, си представях, че точно в този момент се борят за живота му. Появиха се, разбира се, много усложнения, с които едно по едно всички се борехме.
Последното препятствие, преди да си го вземем, бе операция на главата, при която даваха нисък шанс да оцелее.
Как се събира багаж за болница в такъв момент? Приготвям детски дрехи, бутилки, памперси, а не знам дали ще се използват. А какво да кажа на другото си дете? Къде отивам? За брат му? Ами ако не се прибера след това с него? Но напук на всичко и всички аз повярвах в детето си и не се отказах от него!
За пръв път го прегърнах тогава, 2 месеца и половина по-късно, за пръв път и не знаех дали няма да е за последен, но той оцеля! Въпреки всичко! Тогава вече бях сигурна в него, че ще се справи с всичко! Дори ми беше смешно, когато някои специалисти го гледаха с отвращение, защото той беше „тежък случай“.
Сега той е „нормално“ дете на две години и половина, което играе с брат си и се чуди как да ядосва майка си, а не трябваше да е жив, не трябваше да ходи, не трябваше дори и да се храни и диша самостоятелно. Имаме още път да извървим, но вече поне знаем посоката. Но детето, което гледаха с погнуса, сега гледат с недоумение, дори не е възхищение.
А приятелите….аз не им се сърдя. Знам, че някои просто не знаеха какво да ми кажат, не знаеха как да се държат с мен, на други пък не трябваше да развалям настроението със странното си поведение, вече не бях удобна да ми се оплачат от свекърви, мъже, деца, гаджета. Вече бях странната майка със странния случай.
Тази, на която не знаеха дали да кажат „Честито бебе!“ или „Много съжалявам!“. Всъщност чувах само второто, не помня някой да ми е честитил за раждането на детето ми.
Той ме научи да бъда истинска майка, всичко мина на заден план и аз станах просто майка, която виждайки белезите му по петите и ръцете, все още усеща миризмата на дезинфектант в неонатологията.
*Снимката е с илюстративна цел