За тези, които като мен са поели пътешествието на майчинството, това може да се окаже изненада.
Като цяло аз съм жизнерадостен човек и открито празнувах множеството благословени дарове, дошли при мен с 16 седмици по-рано родения ми син.
Все пак, ако трябва да съм честна, това бе най-травматичното преживяване в живота ми и от него останаха множество трайни последствия. Моето семейство и приятели прекараха в молитви повечето от дните на престоя му в неонатологичното интензивно отделение. Невинното ми красиво момченце трябваше да преживее твърде много, твърде рано. И всичко това бе по моя вина.
Както всички майки, така и аз исках първите 18 години на детето ми да минат леко като перце. Бях съкрушена, когато реалността се оказа различна. Аз бях отговорна за износването му през първите 40 седмици живот и не можех да спра да чувствам, че му дължа извинение.
И докато благодарях на Бога, че му помагаше да премине през болничния престой, проблемите със зрението, операциите, болестите и предизвикателствата, в същото време обвинявах себе си за тяхното съществуване. Радвах се да гледам как Бог помага, но се чувствах зле. Той трябваше да посвети толкова много време на детето ми. Беше наистина ужасно трудно да живея в тази несигурност. Специалистите наричат това пост-травматично нарушение. Аз го наричам да се чувстваш неадекватно, обременен и безсилен. Това се усещания, с които много родители на деца с проблеми живеят ежедневно.
Докато не достигнат до прошката.
Когато за пръв път напуснах болницата, бях толкова опиянена от чудото, че отказвах да приема, че това преждевременно раждане може да има забавени във времето последствия. И когато последствията се появиха, с тях дойде и все по-усилващото се чувство за вина. Това чувство растеше. Ако бях износила бебето достатъчно дълго, ако бях взела по-добри решения, ако почивах повече – терапиите, срещите с доктора и прегледите нямаше да бъдат нужни. Това бяха ежедневните ми мисли. Да гледам детето си да се бори как да седне, когато другите връстници го правят с такава лекота, разбиваше сърцето ми многократно.
Бях предупредена, че това ще се случи, че всичко това е част от картината да бъдеш майка на недоносено дете. Също така виждах, че той имаше огромно подобрение с терапията. Тези доводи обаче не успяваха особено да успокоят чувството ми за вина. Започнах да се обезкуражавам и се затруднявах да се справя с тези чувства. Затова продължавах да търся, откривах нови методи и броях победите си. Всяка крачка в развитието на сина ми махаше по един камък от канарата от вина, която бях създала. Скоро след това обаче биваше заместен от нов на негово място. А постоянното трупане и разрушаване бе моят емоционален живот.
Но ето – преди няколко седмици моят син ми даде подарък за цял живот.
Седяхме в дневната и той си играеше на пода. Смееше се, редеше си играчките и изучаваше света. Беше щастлив. Растеше. Процъфтяваше. Беше съвършен. Не, той не правеше това, което другите 13-месечни бебета правят, но той не го знаеше и това не го интересуваше.
Да, той научаваше все повече и повече всеки ден и в един момент ние стигнахме до там, че стана като едно нормално дете. Развиваше се и аз бях единственото препятствие в предизвикателството на преждевременното му раждане. Момчето ми навлизаше в живота си. И в тази невинност на детската му игра той ми го каза много ясно.
Неговият дух каза на моя: „Мамо, аз съм добре.“ Преодолей го. И най-сетне и аз позволих на сърцето си да чуе това.
В този момент ме заля чувство на благодарност, каквато не бях изпитвала никога до този момент. Моята вина започна да изглежда неоснователна. Аз най-сетне достигнах до прошката и моят син ме доведе до там. Синът ми сякаш се прероди за мен – този път само с радост и щастие. Без съжаления.
Така се научих, че когато нещата не вървят по план разочарованието може лесно да прерасне в негативни чувства. Но ние трябва да продължим напред и да ги оставим зад себе си. Те разсейват нашите благословени моменти. Моят син вече се научи да го прави. Ако искаме да се насладим на дъгата, която излиза след буря, ние трябва първо да простим на себе си, че не сме си носили чадър. Пътешествието е изпълнено с твърде много истински чудеса, за да се забиваме в миражите. Защото е истина, аз вярвам, че чрез предизвикателствата ние се приближаваме до Бог и ставаме по-осъзнати за силата на молитвата и да бъдем чути. Да простим на себе си е единствения начин да направим място за всичко това.
Аз си дадох обет, че от този ден нататък само ще се наслаждавам на своя син. Никога няма да позволявам на нещо да приглуши светлината, която той спусна в живота ми. Че ще му позволявам да открива способностите си, така както иска. Той и аз ще живеем напълно в настоящето. Това е важно за него, но също така е важно и за мен.
Аз заслужавам да съм щастлива.
А той заслужава майка, която си е простила.
Калийна Бериман
Калийна е майка на Джалид, роден 16 седмици по-рано през 2012-а година, автор на книгата “По-силни, отколкото си мислим”, сайта https://praying4mypreemie.com/, както и на много статии по темата за недоносеността.
Източник и снимки: themighty.com
Превод за Фондация “Нашите недоносени деца”: Елена Иванова