Жените винаги се чувстваме съдени от другите и от самите себе си
Съдени, защото стремежът ни към успех може да се приеме като инат, упорство или желание за власт. Съдени, защото се чувстваме неадекватни, опитвайки се да бъдем всичко за всички: за нашите шефове, за нашите партньори и най-вече за нашите деца. Съдени, защото се чувстваме самотни, дори когато имаме много добри приятели и подкрепящо семейство. Аз също се почувствах съдена, след като раждането ми не мина по план.
Никой не мисли за неонатологичното отделение (NICU), освен ако няма лична история, свързана с време прекарано там, трудна бременност или в случай че познавате някой, който е имал подобен опит. Аз също не бях.
Независимо от това, едно от първите неща, които си помислих няколко дни след спешното цезарово сечение беше „Какво направих или не направих, за да се случи това?” Ето, осъждане.
Тренирах ли твърде много? Ядох ли вредни неща? Дрехите ми бяха ли прекалено прилепнали и притискаха ли корема ми? Обвинявах себе си. Разбира се, лекарите се опитаха да ме уверят, че нищо, което съм правила, не е „причинило“ преждевременното раждане на Джена.
Преждевременните раждания понякога просто се случват
Понякога майките се разболяват и няма друг избор освен бебето да се извади по-рано. За щастие чрез поредица от щастливи събития по време на луд 96-часов маратон и чудесен лекар, моята история завърши положително, но продължавам да се обвинявам.
Въпреки че имам прекрасна дъщеря, която е силна, здрава, издръжлива и щастлива, все още не мога да се отърся от чувството, че ме съдят. Чувствам се съдена от други майки, учители, терапевти и други, макар да знам, че не го правят. И което е по-лошо от всичко, непрекъснато аз съдя себе си.
Вървя по улицата и виждам бебета в колички и си мисля, че няма начин дъщеря ми да е била толкова малка. Вече забравих, че тя всъщност беше много по-малка от почти всички бебета на улицата и тогава се чувствам зле, че не си спомням. Чувствам се зле, че пропуснах толкова много от тези разходки, тъй като дъщеря ми беше на почти три месеца, когато най-накрая излезе от болницата.
Единственият спомен, който имам от времето, когато най-накрая успях да разхождам Джена, е как една случайна жена спря до мен и бебето ми на светофара и отбеляза, че спящата ми дъщеря прилича на красив ангел. Разбира се, аз й благодарих.
След това тя започна да разпитва на колко години е Джена. Когато отговорих „почти на 5 месеца“, тя попита грубо „Сигурна ли си? Храниш ли я?“.
Никога няма да забравя това.
Трябваше да събера всяка капчица от смелостта ми, за да не се разплача. Нашата медицинска сестра ме докосна по гърба, сякаш искаше да каже: „Аз ще се оправя“ и тя каза на непознатата: „Госпожо, бебето е на толкова месеци, на колкото трябва да бъде“. Тръгнахме си и не погледнахме назад.
Тогава избухнах в сълзи и се усъмних и в без това крехкото си състояние дори повече от преди. Сестрата ми каза: „Не дължиш обяснение на никого, освен на себе си, на съпруга си, на дъщеря си и на семейството си! И което е по-важно, никога не позволявай детето ти да усети, че си притеснена!“
Обръщайки се назад сега, повече от две години по-късно, осъзнавам, че това беше повратна точка за мен по отношение на начина, по който се справях с коментарите на другите.
Но все още не мога да се отърся от огромната вина
Пред външния свят приемах все по-добре историята на моето раждане и бях все по-уверена, че правя всичко възможно, за да помогна на дъщеря си да успее, но вътрешно продължавам да позволявам на това да ме разяжда.
Щастливи сме, че вече всичко е по-добре по отношение на растежа и развитието на Джена, но аз продължавам да се чувствам съдена. Джена расте и се справя добре въпреки някои забавяния (опитайте някога терапевтична сесия през ZOOM с малко дете – благодаря, COVID). Винаги имам чувството, че когато тя не прави нещо „толкова добре“ или не достига важен етап от развитието си (коригиран или некоригиран за нея), това някак си е отражение върху мен и моите недостатъци като майка.
Когато някое отговорно лице, което се опитва да ни помогне да продължим да получаваме медицински услуги, ми каже „тя се справя добре, но наистина трябва да се съсредоточите върху…“ и започне да изброява хиляди неща, които Джена трябва да подобри, това ме кара да се чувствам провалена. Тази преценка, тези думи и този тон ме връщат към всички емоции от времето, когато бях извела Джена на разходка.
Знам докъде сме стигнали и колко усърдно работи дъщеря ми всеки ден.
Тя се справя с всичко с най-сладката усмивка и енергична издръжливост. Не минава ден, в който да не я задуша от целувки и да не j кажа колко се гордея с нея и колко съм ѝ благодарна. Може би мога да се уча от дъщеря си и да взимам от нейната сила.
Автор: Джоди Кларистенфелд
Джоди Кларистенфелд е съпруга и майка на красиво 3-годишно момиченце. Тя управлява семейния бизнес и в резултат на ранното раждане на дъщеря си създава Flrrish, общност фокусирана около застъпничеството за недоносени деца и техните родители. Общността ще стартира в началото на 2022 г. и тя няма търпение да го сподели с всички. Джоди и семейството й живеят в Ню Йорк.
Източник: grahamsfoundation.org
Превод за фондация “Нашите недоносени деца”: Теодора Каменова